Начало Галерия Ваната мина край мен…
Галерия

Ваната мина край мен…

10635
„30 години група Градът“, фотография Диана Попова

Как историята става история – си помислих в изложбата „30 години група Градът“, открита в галерия „Академия“ до 23 април. Особено тази, която е станала история пред очите ми, така да се каже, а и не без мое участие през годините.

Спомням си момента, когато изложбата „Градът?“ се подготвяше през лятото на 1988. Когато ваната, пренасяна от авторите, мина край мен по „Раковски“. Когато разглеждах самата изложба с необичайните обекти в нея – с радостта, че тези художествени форми най-сетне влизат в изложбена зала, и с някакво смътно разочарование, защото съм очаквала повече. А съм очаквала повече, защото познавах извънизложбеното битие на тези форми в предходните години. Без да си давам сметка, че то бе правено от други художници и на други места в страната. И без да знам все още, че тази изложба ще даде началото на група, че тя ще се включи активно в процесите по-нататък, че ще промени трайно посоката на развитие на поне един от участниците в нея…
Тогава тя беше настояще.

Черно-бели фотоси от подготовката и подреждането на изложбата „Градът?“ през 1988 опасват сега стените на галерия „Академия“ непосредствено под тавана. Атмосферата в тях е енергична, творческа, забавна; художниците са млади, децата им – малки, произведенията – необичайни; има я и ваната, дето мина край мен по „Раковски“… Историята на групата е описана в кратък текст, но аз си я знам: изкуствоведът Филип Зидаров кани няколко от най-добрите тогава млади живописци да направят изложба… без картини. Тоест съвсем в духа на времето от средата на 1980-те, когато голямата тема за младите художници е експериментът, включително във и със изразните средства. В изложбата участват Андрей Даниел, Божидар Бояджиев, Вихрони Попнеделев, Греди Асса, Недко Солаков, както и Свилен Блажев, който по-късно не продължава с групата. Представиха обекти, инсталации, пространствени решения – неочаквани, изненадващо „изскачащи“, динамични, стремителни даже, с представата и усещането за градския живот. Някои от тях присъстват и в галерия „Академия“ сега. Вече са успокоени и „музейни“ поради изминалото време и натрупаните върху тях нови значения. Но и изненадващо цветни за мен. Давам си сметка, че през годините съм ги виждала все повече през черно-белите снимки, отколкото през избледняващия цветен спомен за тях…

Както и други групи по това време, художниците в „Градът“ се изявяваха в т.нар. неконвенционални форми като екип, а поотделно следваха професионалния си път в класическите жанрове, за които бяха подготвени от образованието си. И за няколко години в началото на 1990-те общата им работа, обменът на идеи и знания в групите – а и в КМХ, преименуван иронично в Клуб на (вечно) младия художник – играеше ролята на второ образование за всеки от тях.

В галерия „Академия“ са представени с текст и експонати няколко емблематични за група „Градът“ изяви. За някои знаех по-малко, за повечето повече. Но по-важното – от гледна точка на историята – кое знание и кога се появява, при това далеч не само за мен.

Да кажем акцията „Хамелеонът“ от февруари 1990. Наистина забележително произведение: гигантска дървена конструкция, разположена пред НДК, която се покриваше с „кожа“ от комсомолски книжки. С червени корици и сини вътрешни страници. И докато вятърът символично променяше цвета на тази „кожа“ – от комунизъм към демокрация и обратно – множеството хора наоколо разпалено обсъждаха ставащото в страната. А в самия НДК течеше заключителният конгрес на комсомола: ДКМС се преименуваше в „Българска демократична младеж“. Впрочем и аз тогава потърсих комсомолската си книжка, исках и тя да бъде прикрепена към Хамелеона, но не я намерих… Затова просто гледах акцията с приковаването на книжките и изграждането на „кожата“, слушах разпалените дебати наоколо и си мислех за трескавото и объркано време на промените, което това произведение така точно уцелваше. Не знаех тогава, че то е направено по покана от ръководството на самия комсомол, въпреки че още тогава разбрах за непопълнените книжки, взети от централата им. Сега историята е доста подробно разказана в галерия „Академия“. В текста се отбелязва и възмущението на участниците в конгреса вътре в НДК от ставащото навън, които не са знаели, че това е инициатива на ръководството им. А си мисля каква ли би била реакцията на хората около „Хамелеона“ навън, ако знаеха това тогава…

Така или иначе, историята не познава „ако“. И може би след 30 години тя може да бъде разказана, когато вече е освободена от страстите на онова настояще. За да попадне евентуално в страстите на друго настояще – с неговите съмнения и с неговите търсения в историята. А в нея винаги има какво още да се открие.

Поради което и аз ще разкажа една история. Обещах го на Светослав Кокалов (сценограф, професор в НХА, а навремето член на К(в)МХ), когото срещнах, докато разглеждах изложбата „30 години група Градът“. Самата история е разказана накратко и в експозицията – към представянето на първото чекмедже, направено от Недко Солаков за изложбата „Градът?“ през 1988. Обаче ми се иска да я разширя и да поставя акцента другаде.

И така, през лятото на 1988, докато тече изложбата „Градът?“, един ден Недко Солаков заварва до въпросното чекмедже бележка „Откупено от ХГ Димитровград“. Решава, че някой се шегува, обаче се оказва истина. И с уредничката Надежда Стойнева, оставила бележката, и със самото чекмедже отиват на Държавна комисия, която трябва да даде оценка на произведението – без нея тогава то просто не можеше да бъде откупено от галерията. Комисията пък не може да му даде оценка дори само защото произведението е необичайно и тя няма критерии, по които да го направи. В крайна сметка се споразумяват ХГ Димитровград да откупи две картини на художника, които имат оценка, а той подарява чекмеджето на галерията.

А важният акцент за мен в случая е следният: през 1988, когато все още никой не възприема тези нови форми за изкуство, или поне не за „сериозно“ изкуство, в България се намира галерист, който да го оцени и да поиска да го запази за историята. Забележително наистина! И се случва така, че в следващите 15-ина години единствената галерия в страната, която притежава обект от Недко Солаков, е ХГ Димитровград. А тя е най-малкият общински художествен музей в България – 150 кв.м изложбена площ. (За сравнение най-големият е ХГ Добрич, доколкото знам – с 9000 кв.м.) 

Питала съм Надежда Стойнева как така е решила да откупи това чекмедже. Отговорът изглежда прост: пристигнала в София, гледала изложбата, решила, че е много важна и че нещо трябва да се запази от нея; избрала чекмеджето, защото е малък обект, съотносим някак с малката общинска галерия в Димитровград. Питала съм я дали тогавашната комунистическа власт е упражнявала влияние върху решенията и политиката на галерията. Не, не е, напротив даже сякаш – не ѝ е минало през ум, че кметът или някой друг на власт там би възразил и оспорил преценката ѝ. По ред причини културата тогава е била оставена на експертите – и има за какво да се замислим в днешното ни настояще, струва ми се.

А аз продължих да следя дейността на ХГ Димитровград през годините: и програмата „Имена на 90-те“ (в най-трудния и беден период за страната, и в частност за изкуството), и симпозиума за съвременно изкуство „В собствен контекст“ (провеждан, когато се намираха пари), и кандидатстванията по проекти (когато все още почти никой не го правеше)… С нарастващ респект пред професионалния усет на галериста Надежда Стойнева. И с мисълта колко много други хора са били, както се казва, на точното място в точното време, за да се получи историята на съвременното българско изкуство.
Групата „Градът“ е несъмнено много важна част от нея.
Обаче…

Слави Кокалов ми обърна внимание на нещо наглед незначително: на етикетите в галерия „Академия“ никъде не е указано чия собственост са произведенията. И ако те са собственост на авторите, както предполагам, а не на музеи и галерии, в частност и на музей за съвременно изкуство, на практика нямаме история. Вместо нея имаме сякаш безкрайно разтеглено във времето колебливо и неосмислено настояще, пълно с легенди и митове, спомени и носталгии, премълчавания и открития, които се правят текущо – чрез изложби, каталози, книги напоследък. После пак така текущо се забравят, дори от специалистите. А както отбеляза наскоро в интервю Яра Бубнова, „музеите са големи и бавни риби по дъното на океана на културата“. И си мисля, че до българските „големи и бавни риби“ историята на съвременното ни изкуство едва започва да достига…

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.

Още от автора

No posts to display