Беше точно преди година, Мюнхен, към 14 часа. Тръгвам към метрото със съкровената мисия да изпълня една своя мечта. Прозаична и дори нелепа за някои, но важна за мен. Да гледам любимия ми футболен клуб „Байерн Мюнхен” на живо. Всичко вървеше по план и без изненади до момента, когато влязох в един от вагоните на метрото.
Никога няма да забравя това, което ме обзе, – чисто и просто шок, но от този, който кара мозъка ти за замръзне и да забравиш дори как се диша. В препълнената мотриса, един до друг, пеещи и прегръщащи се, седяха червени и зелени хора*. Не е лесно да си представиш как е възможно двама противници, а какво остава за огромна маса противници, да споделят нещо толкова положително и силно. В този момент моето подсъзнание ми каза, че това не е правилно. Не може така! Те не трябва да правят така, така е грешно! Трябват викове, трябва агресия, те са хулигани, те отиват на футболен мач. Добре че в този момент се обади съзнанието ми, което ми прошепна, че грешката е в мен. Аз просто бях от друго племе, явно и от друго време. Там, откъдето идвам, нещата стоят другояче и преди няколко дни си припомних как точно.
Аз, моите колеги от фондация „Комунитас” и наши стипендианти опитахме да направим София по-различна тази Коледа и направихме по-лична украса в района на „Малките пет кьошета” и площада пред църквата „Св. Седмочисленици”. Докато поставяхме украсата, се къпехме в топлите усмивки на случайни минувачи и одобрителните им подвиквания: „Ха, така! Браво! Чудесна украса!”. Зарадвахме се, бяхме успели, стана различно. Но както знаете, винаги има едно „но”…
Онзи шок, за който писах в началото, ме сполетя отново. Този път в друга посока, но в никакъв случай по-слаб като въздействие. На път от работа за вкъщи минах да видя как е нашата елхичка, украсена с коледни играчки, изработени от ръцете на нашите деца. В този момент четири деца, на видима възраст около 11-12 години, се насочиха към елхата. И тогава се случи… Едното вдигна крак и с всичка сила смачка една от декоративните къщички, другите разрушиха част от кутиите с подаръци. Шок, при това голям! Къде са сега онези червени и зелени агитки, да видят как се прави!
Шок! В петък поставяш коледни фигури и виждаш следните картини. Преди:
И след:
Шок и след него размисъл. Откъде идваше този стремеж за разрушение, и то у деца? Унищожението не е чуждо на човека, но неговото съществуване обикновено е подбудено. Защо едно творение, което е родено от желанието да направиш другите щастливи, предизвиква разрушение? Нямам отговор.
Ясно, че вече констатирам проблем, а сега да потърсим решение. Лесно и неангажиращо е да констатираш, трудно е да решиш. Първата стъпка е да погледнем на Запад, откъдето ни казват да се учим.
Във Франция още от началните класове се учи гражданско право и морал. Материалът е подготвен така, че детето да разбере що е то морал, задължения, гражданственост, закон, отговорности, добродетели. Да се чуди човек защо Франция е символ на човешките права и свободи!
В Англия. За всички възрастови групи се организират задължителни образователни екскурзии из най-големите и значими галерии и музеи в Лондон. Това не е просто „разглеждане” на експонати. За различните възрасти са измислени образователни игри, чрез които се възпитават подрастващите в ценностите, историята и идеалите, които до днес защитава английската корона. Да се чуди човек защо английският език и култура са превзели света!
Решения има и те не са сложни. И до днес се чудя защо се спори за въвеждането на вероучението в училищата. В безметежното и абсолютно изгубено време и държавата, в която живеем, трябва да използваме всяка възможност да се докосваме до морала, до човешкото. За мен религия трябва да се преподава, но не от клира, който не престава да си лепи черни петна по черните одежди. Религия трябва да се преподава от теолози и философи, съобразявайки се с възрастта на учениците, и то атрактивно, колкото и да звучи изтъркано. Религията ни трябва, за да ни възпита как човек за човека е брат, а не вълк. Трябва ни, за да ни научи да ценим творчеството, изконен дар, с който е награден единствено и само Хомо сапиенс.
Ако религията предизвиква чак толкова огромно неспокойство, то тогава да се преработят учебните програми по философия и психология. Въпреки че съм от поколението, за което образованието все още беше свещена дума, от часовете по философия помня само няколко имена и, разбира се, категорическия императив на Кант, но само като понятие. Не, не искам всички да станат философи и да цитират наизуст Юнг, Декарт и подобни. Искам да стане ясно защо някакви си хора са седнали и са изписали хиляди страници за човека като същност, поведение и разбиране. Искам децата да знаят, че разрухата не носи удовлетворение, то идва със съзиданието.
И ако при все е много трудно, то тогава да си останем с веруюто във вандализма. Да рушим, и то до край, докато се погуби това племе, та с него да изчезне и разрухата. Да, аз съм от това племе, но някакви червени и зелени хора ми показаха, че нещата могат да стоят по друг начин, че не е нередно да уважаваш врага си, не е нередно да се веселиш, не е нередно просто да бъдеш добър човек!
И после казват, че футболът бил само игра…
*Привържениците на футболния клуб „Байерн Мюнхен” се обличат обикновено в червено, а тези на „Вердер Бремен” – в зелено.
Божидар Бакев е роден в Пловдив, на 32 години. Завършил е ПУ „Паисий Хилендарски” с магистърска степен по английска филология. Има и магистърска степен по журналистика от СУ „Климент Охридски”. Работил е като редактор, репортер и водещ в различни телевизии. От три години е програмен координатор по проект „1000 стипендии” на фондация „Комунитас”.
