С гъдуларя Димитър Гугов, перкусиониста Фабиен Гуйо и виртуоза на монголското традициионно чело мориин хур Енкхжаргал Дандарваанчиг от Violons Barbares разговарят Цветан Цветанов и Флориан Демирев, по чиято покана се осъществява и първото българско турне на триото от Страсбург.
Няма друга такава група като Violons Barbares. И в това можете да се убедите сами, ако дойдете на 4 декември в „София Лайв Клуб“ в 21 часа (или даже още в 20.15, когато ще има тематично представяне на книгата на младата антроположка и пътешественичка Петя Димитрова „Да обичаш дивото. Монголия“). Ако пък сте във Велико Търново утре (5 декември), в Хасково в петък (6 декември), във Варна в събота (7 декември) или в Силистра в понеделник (9 декември), в никакъв случай не ги пропускайте. Violons Barbares е среща не само между три култури (монголската, българската и френската) и между дузина жанрове (от народните песни до рокендрола), но най-вече между трима виртуози – всеки на своя си инструмент – които имат какво да кажат на света: не само за традиционната култура, от която всеки от тях идва, но и за реалността, в която живеем днес.
Violons Barbares е и първата по-сериозна среща на българската народна музика с традиционното гърлено пеене отвъд Алтай след албума на легендарните тувинци „Хуун Хуур Ту“ с българския хор „Ангелите“ преди четвърт век. В монголската уърлд-мюзик традиция в Западна Европа пък триото е сравнимо по оригиналност и мощ с формации като Sedaa – монголско-персийска група, създадена в Германия (приела множество монголски музиканти през последните години, сред които и митичните Egschiglen). Това е контекстът, към който можем да добавим и изначалната мултикултурност на Елзас и Лотарингия. И ето – имаме първа среща в света между българската гъдулка и монголското конеглаво чело мориин хур плюс изключително изобретателен френски перкусионист, обърнал касата на барабаните нагоре и свирещ на нея с палки, навръвчил звънчета на тенекия и с дунапренено-шперплатов педал за хай-хет. И всичко това – изключително убедително звучащо както на уърлд-мюзик, фолк и джаз фестивали, така и в хеви-метъл контекст (примерно на Waken). С Димитър Гугов, Фабиен Гуйо и Енкхжаргал Дандарваанчиг се срещнахме на улицата в Пловдив по време на специален уъркшоп с концерт, част от „Пловдив 2019 – Европейска столица на културата“ – месец и нещо преди настоящото турне.
Да започнем с темата на заглавната за новия ви албум песен Wolf’s Cry („Вълчи вой“) – тя е доста социална и дори в насока екоактивизъм, макар текстът да е на монголски и не цялата публика да го разбира от първото слушане.
Димитър Гугов: Това, което трябва да разберем всички в настоящия момент, е че Земята е кръгла. И че когато правим поразии в едната ѝ част, те стигат и до другата ѝ част, всички сме зависими един от друг. Трябва да осъзнаем, че нашата земя е само една и трябва да я опазваме. Текстът на песента е на Енкхжаргал и говори за неща, които се случват в момента в Монголия, една огромна страна, разорана от китайски багери в търсене на природни ресурси – редки метали, които се използват за направата на смартфони и на други екрани… и в търсене на злато, в което търсене човек забравя, че природата му е по-необходима от някои ценни метали.
Как започна всичко с Violons Barbares?
Димитър Гугов: Срещнах Фабиен Гуйо в Страсбург, но с Енкхжаргал се познаваме от Германия. С Фабиен бяхме свирили вече заедно в други формации, но идеята за триото се зароди именно след срещата ми с Енкхжаргал – на един много голям фестивал, който се казва „Рудолщат“ – в бившата Източна Германия, където си дават среща много и различни култури. Предложих на Фабиен да направим нова група с участието на монголски музикант и той каза: „Окей, много интересно звучи това с монголеца, но… хайде да свирим рок“. И за тази група той измисли съвсем нов начин за себе си да свири на перкусии. Дотогава стилът му включваше основно свирене с пръсти и длани, докато за Violons Barbares реши да използва основно палки. И музиката ни тръгна така… А защо аз във Франция… Между 1995 и 2000 г. учих в Пловдивската музикална академия, а през 2000 г. тръгнах за Франция, по-конкретно за Страсбург, където все още живея. Започна с една любовна история, с едно пловдивско девойче, което последвах в Страсбург.
Как би описал трите свои града – Пловдив, Страсбург и Силистра – в по едно изречение?
Димитър Гугов: Пловдив е супер красив град и имам чувството, че е още по-красив, отколкото преди 20 години, когато го напуснах. Страсбург е космополитен град с много студенти – на кръстопътя между Франция, Германия, Швейцария и Белгия: невероятно красив град, където се чувствам у дома си. А Силистра… Силистра е градът, в който се родих – там където минава Дунавът и там, където за мен започна музиката.
Нека тук включим и другите двама членове на триото…
Енкхжаргал Дандарваанчиг: Обичам невероятно красивата българска музика и се чувстваме изключително щастливи да я свирим за първи път тук, където се е родила.
Фабиен Гуйо: Забавно се получава за нас, защото лично аз познавам Димитър повече от 15 години и преди Violons Barbares сме свирили много в Германия и Франция, но конкретно тук, където са корените им, тези песни, които сме научили от Димитър и сме свирили многократно заедно с него, звучат още по-силно. Представям си, че за хората е нещо ново и екзотично французин и монголец да запеят „Джоре дос“ на български, но виждам усмивките по лицата им и да,… много позитивни реакции видяхме. Когато се разхождах по улиците на Пловдив, се натъкнах и на много улични музиканти, свирещи на традиционни инструменти – кавал, гайда… А докато пътувахме по магистралата от Пловдив към София в колата, по радиото, звучеше българска народна музика, така че усещаме тази удивителна музика навсякъде около нас, в самия въздух. Насища и засища като вкусна храна за душата на музиканта.
Как конструира твоя твърде необичаен комплект ударни?
Фабиен Гуйо: Винаги съм търсил звука на различните видове перкусионни инструменти. Когато създадохме Violons Barbares, самата комбинация между силните идентичности на останалите двама музиканти – Димитър и Енкхжаргал – и специфичното звучене на инструментите им зададоха конструкцията на моя перкусионен комплект. Размишлявах какво можем да изградим заедно с тях двамата като звук. Първо се замислих за басовите честоти и започнах с басов барабан… После задачата беше да вземем нещо и от балканското звучене – и добавих дарбука. За да имаме и рокендрол привкус, наредих и различни чинели. И цялата тази перкусионна машинария расте с израстването на самата група.
На сцената наистина имате енергията на рокендрол група. Един приятел дори нарече Енкхжаргал „българско-монголския Елвис“…
Енкхжаргал Дандарваанчиг: Да, защото мориин хур е много рокендрол инструмент. И има могъщ звук, особено в комбинация с перкусиите на Фабиен и гъдулката на Димитър. Музиката, която създаваме заедно, понякога е по-рокаджийска, а друг път – по-фолклорна. Защото обичаме и рокендрола, но и традиционната музика, която също е могъща, а и красива.
Фабиен, а ти свирейки с тези двама титани от Изтока, чувстваш ли се по-източен човек?
Фабиен Гуйо: Няма шанс, защото всички французи сме много горди със собствената ни култура. Направо сме ужасни, за което съжалявам, ха-ха – правим най-хубавото сирене на света, най-хубавото вино също… Но може би все пак не можем да се мерим с невероятната фолклорна музика с България и Монголия.
Епи, а твоят опит със смесването на културите какъв е преди Violons Barbares?
Енкхжаргал Дандарваанчиг: Преди да се срещна с Димитър Гугов, бях и в един по-голям ансамбъл – 20-30 музиканти от различни националности, с които обиколихме цяла Германия на фестивално турне. Има и други монголци в Германия – понякога свирим заедно, понякога всеки своята си музика… Моят личен подход е повече към уърлд музиката, отколкото към монголската традиционна музика. Често свиря с индийски музиканти или с африкански.
Любима тема: винаги съм настоявал на сходствата между африканския и монголския… блус, нека го наречем – и то не само заради пентатоничната структура…
Енкхжаргал Дандарваанчиг: Да, свирих веднъж с музиканти от Уганда, майстори на традиционна музика ксилофони, която наистина много подхождаше на протяжните монголски мелодии. Към нас се присъединиха и марокански свирачи на гомбри и индийски перкусионисти с табла. И се получи истинска експлозия.
Срещаме се на улицата в Пловдив и мога да кажа, че звучите доста автентично на такава „сцена“, въпреки че май не ви се случва често да имате точно такива концерти.
Димитър Гугов: Досега концерт на улицата не бяхме имали. Веднъж в очакване на един концерт в Дрезден, бяхме пристигнали ден по-рано и се чудехме какво да правим, времето беше хубаво и посвирихме половин час навън, но тази есен в Пловдив за първи път наистина свирихме на улицата (на ул. „Йоаким Груев“ в Капана)… Иначе сме свирили на какви ли не места – в пещери например.
Имате един чудесен клип на песента „Крушовица“ в пещерата Ласко във Франция (известна със своите палеолитни пещерни рисунки отпреди 17 хиляди години и включена в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО).
Димитър Гугов: Ласко е една невероятна пещера с много красиви рисунки… Ние всъщност свирихме в копието на Ласко, защото оригиналната пещера е затворена за посетители преди повече от 20 години… Има три такива копия, които са отворени за посетители, и дори четвърто, което пътешества из света. Те са направени с възможно най-добрите технологии, познати на човечеството – всичко е пресъздадено до десетична част от милиметъра. Копието на пещерата е идентично на оригинала в размер на около 50 куб.м. Направено е от твърд материал – не камък, но някакъв заместител – и със същите багри, които са използвани преди време. Има рисунки на много различни животни – биволи, коне, ловни сцени, където са изобразени и хора. Но всички тези праисторически рисунки изглеждат много съвременно. Човек не може да си представи, че са правени преди 17 хиляди години.
Как си обясняваш, че българската гъдулка и монголското конеглаво чело, които са доста допълващи се, чак сега се срещат?
Димитър Гугов: Мисля, че това се дължи първо на географското разстояние между двете страни. А това, че тази среща става именно сега, е нещо много логично, защото през последните години хората пътешестват все повече и все по-често живеят в други страни, а не там, където са се родили. Такава е и моята собствена история. Ето, аз срещнах един монголски музикант, но не в моята страна, а в една друга страна. И фактът, че съм в друга страна, ми помогна да бъда много по-отворен към другите култури, отколкото бях, докато живеех в собствената си страна. Когато се натъкнах на една трудност – живота в чужбина – първо трябваше да се интегрирам. И установих, че ми е много по-лесно да се интегрирам заедно с други хора, които са дошли във Франция от други страни и търсят контакт. И не е много чудно, че хора, дошли от различни места, създават група в трета страна. А това, че сега навярно за първи път българската гъдулка свири с монголски мориин хур, не значи, че ще е за последен.
Концертът на Violons Barbares в София се организира от музикалната платформа Shangri Live, инициатор на цялото турне, и радиофестивала „Аларма Пънк Джаз“ на БНР.
