Ако освободим романа на Георги Марков от знанието за идеологията, върху която е покълнал и срещу която се съпротивлява, която иронизира и надмогва, „Жените на Варшава“ продължава да въздейства.
Двама мъже се срещат на обгорения от слънцето и гъмжащ от змии Джендем баир в Странджа планина. Единият от тях – завърнал се от Варшава бохем, носи със себе си истории за жени, любовни авантюри, приключения по градските покриви, бунт и страст. Другият – престарял пастир, живеещ сам сред чукарите, разказва за извори, самодиви, богове и нестинари.
Къде се крие тайната на щастието и смисълът на живота – в отшелничеството или в живия градски живот?
„Жените на Варшава“ е роман, изпълнен с мистика, красота, любов и смисъл. Георги Марков се гмурка дълбоко в недрата на човешката душа, където има и бисери, и чудеса, и мрак.
В това издание ще намерите романа „Жените на Варшава” в неговия напълно завършен и нецензуриран вид. Георги Марков допълва и редактира своята творба през 1971 г., след като вече е напуснал България.
Тук са включени също разказите и новелите: „Подялба на вещите“, „Бомбаджии“, „Жена“, „Осмица спатия“, „Асансьорът“ и „Голямото подземно бучене“.
Предлагаме ви откъс от предговора на Георги Господинов и фрагмент от разказа „Жена“.
Георги Марков, „Жените на Варшава“, разкази и новели, изд. „Сиела“, предговор Георги Господинов, София, 2017 г.
* * *
Варшавите ни
Георги Господинов
При фигури като Георги Марков винаги съществува двоен риск. Да четем текстовете му само като политически документ и да забравим колко голям писател е. Или обратно, да тръгнем да реабилитираме писателя и да загърбим политическия контекст, в който е живял и писал. Всеки един от двата прочита ще е еднакво несправедлив. Затова ще опитам да се спася от това „или-или“, предлагайки и двата варианта на прочит.
Ако освободим романа на Георги Марков от знанието за идеологията, върху която е покълнал и срещу която се съпротивлява, която иронизира и надмогва, „Жените на Варшава“ продължава да въздейства.
Спокойно бихме могли да кажем, че това е книга за спасителната и унищожителна сила на историите, които си разменяне. Съвременен млад мъж и старец овчар седят в едно забравено от Бога място и си разменят истории. Ситуацията е достатъчно класическа, бихме могли да си спомним Бокачо и Чосър, да се върнем по-назад, да прескочим при Шахрияр и Шехерезада. В „Жените на Варшава“ разказват и двамата. Старецът – за своите овце, за един легендарен овен, за самодиви и нестинари… За какво разказва младият мъж – за града и за жените. Личните любовни истории от едни чужди земи, истории, които изглеждат също толкова отдалечени, колкото са и полумитологичните разкази на стареца.
В повечето класически модели от световната литература сме свикнали историите да спасяват. Разказваш и печелиш още една нощ, както е при Шехерезада, или преодоляваш страха, оцеляваш от чумата, преминаваш неусетно пътя, преборваш скуката и пр. В романа на Георги Марков обаче историите могат да убият. В скритата битка между двата големи разказа, този на Стареца и този на Младежа, единият ще бъде повален. И, очаквано или не, поваленият е този, който идва от природата и историята, архетипният, автентичният, житейски мъдрият и силният. Старецът, който от самото начало прилича на един особен атеистичен (атавистичен) полубог, кланящ се всяка сутрин на слънцето, започва да пие отровното (змийското) мляко на историите, да отхапва греховната ябълка на познанието за други светове. Съблазнителните истории за любовта, цивилизацията, града, за другия възможен и невъзможен живот вливат сладката си отрова и карат героя сам да сложи край на живота си. Историите за жените, любовта и града се оказват спасителни за разказвача и смъртоносни за слушателя.
Да, „Жените на Варшава“ може да бъде четена именно като книга за спасителната сила на историите и за тяхната пагубна мощ. За отровата на историите, която лекува и усмъртява. За силата им да прибавят смисъл към иначе ефимерното и тленно всекидневие, но и да оголват отсъствието на смисъл.
Дотук съзнателно удържах прочита си извън контекста, в който е създаден и който пресъздава романът на Георги Марков, извън биографичното и политическото. За да видим, че книгата, като всяка голяма литература, работи и така…
* * *
ЖЕНА
Георги Марков
– Ето я! Пак се вижда! – подвиква Чипоносия. – Точно на същото място!
Другите двама веднага надигнаха глави от окопа.
– Същата! – каза Инженера.
Третият само свали каската си, за да вижда по-добре. Той беше много висок, сух, с мъничко лице и черни очи. Казваха му Дългия.
И тримата мълчаливо гледаха към къщата.
– Бива си я! – пръв се обади Дългия.
– Изглежда, че тя е някъде вътре, а това е сянката ѝ – опита се да обясни Чипоносия, – сигурно се бои да се покаже. През деня нито веднъж не съм я видял…
– Някои може да стрелят! – каза мрачно Инженера. – Кой знае какво е преживяла!
– Стреля ли се на жена! – усмихна се многозначително Дългия и почеса редките косми на брадата си.
– Зависи! – отвърна веднага Чипоносия. – Някои стрелят, някои не стрелят!
Пак замълчаха. Бяха сами, в най-предния окоп, някъде съвсем наблизо бяха германците. И сега тая жена!
– Трета вечер я гледам! – пак се обади Чипоносия, който не можеше дълго да мълчи. – Как ми се иска да я видя!
– Само да я видиш ли? – Дългия тихо се изсмя и погледна весело към Инженера. – Една година вече! Като че забравихме всичко! – внезапно се наведе към съседа си и тихо добави: – Знаеш ли, че и оня ден, в най-голямата пукотевица, като обръснаха първи взвод… аз си мислех за жените…
Инженера се извърна и с тиха злоба каза:
– Смъртта е също от женски род!
– Глупости! – възкликна Дългия. – Пак твоите гимназиални лафове! Аз щях да ти покажа живота, ако бяхме по-близо до тая къща! – той посочи напред.
– Мислиш, че ще те хареса! – рече Чипоносия. – С твоите кокали и пергаментови уста! Трябва да е съвсем откачена!
Дългия се усмихна самодоволно.
– Там е работата! Една жена може да те види такъв, какъвто искаш да бъдеш, стига само да умееш! А мен жените ме харесват! Не можете да си представите колко жени съм имал… като почнем от балерините…
– Балерините! Сто пъти вече едно и също! – каза Чипоносия.
– Не можете ли да мълчите! – с тон на нетърпимост каза Инженера. – Не искам да ви слушам!
– Вие ще ми дойдете в София на гости – оправда се Дългия. – Тогава ще ви покажа.
Той беше театрален инспициент и гледаше на войната като на последното действие от пиесата.
– Ако сме живи! – гласът на Инженера прозвуча сипкаво. Още от самото начало, щом се говореше в бъдеще време, той веднага казваше „ако сме живи“, някакво много искрено заклинание.
– Щом досега останахме! – Чипоносия се изсекна шумно. – За мене войната вече свърши. Немците фалираха. Утре братушките ще влязат в Берлин и алес капут! Те сигурно разбират това, но от злоба седят срещу нас и стрелят, ей така, да изхабят куршумите…
