С Евгений Кузманов разговаря Деян Енев в рубриката „Старите писатели“
Ти не си първият и последният писател на тоя свят.
Запомни това.
Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.
Не е възможно.
(Деян Енев, „Старите писатели“)
Отдавна се канех да ти благодаря за хубавото орле на „Хеликон“, което като скулптор създаде във връзка с едноименните награди, вкъщи имам едно.
Навремето не поисках хонорар за пластиката от „Хеликон“, поисках само едно – да бъде споменавано името ми при връчването на наградата. Дали го споменават, не знам. Споменаха го със сигурност първия път.
Първият ти публикуван разказ е „Пелина“ през 1977 г. във в. „Литературен фронт“. Разказът е одобрен за печат от Васил Попов, който те нарича „завършен писател“. Какво впечатление ти направи Васил Попов? Повярва ли на думите му? И още нещо, един подвъпрос – как ще коментираш днешния му нашумял съименник Васил Попов, който търпи морални упреци от видни колеги заради неразграничаването на еднаквото си име от това на класика.
Васил Попов е мой литературен баща. Благодарение на него аз дебютирах във вестник „Литературен фронт“ през 1977 г. Той беше голям писател и благороден човек, владееше езици и беше избран в журито на Casa de las Américas за испаноезична литература. Сега обаче научавам, че се е появил друг Васил Попов. Все едно да се появи днес Дончо Цончев, някой млад, неизвестен писател и цялата писателска общност да си мълчи – както се случва!
Васил Попов не беше добре с властите. Това се случваше с повечето независими личности – нтелектуалци. Затова и днес си траят за името и рекламират новия писател, сякаш Васил Попов не е съществувал. Не е ли странно, че само един Стефан Цанев реагира.
През следващата 1978 година издаваш дебютния си сборник с разкази и новели „Безкрайни конкурси“. Междувременно през 1973–74 г. си написал и първия си роман – „Островът на горилите“. Защо реши да стартираш с разкази и новели, а не направо с роман, по общо мнение това щеше да е по-впечатляващо. Или прецени, че този роман ще срещне ожесточена съпротива, или дори няма как да види бял свят по онова време. Наистина, доколкото знам, той е публикуван чак през 1995 г.
Аз започнах да пиша разкази още в казармата – в периода 1960–62 г. Измислях разни случки, записвах ги и ги пращах на приятелката ми. По истински случай имам едно единствено писание. Всичко в моето творчество е измислено. Първият ми роман „Островът на горилите“ написах като студент. Тогава живеех в общежитията. Пишех през деня в мазето, а вечер пишех в банята, с молив в тетрадка с твърда корица. Половината от романа е на ръкопис, после купих „Марица 12“, та до днес, когато вече не пиша. Романът беше преписан на машина, без да променям нищо. Това ме убеди, че вече съм „завършен писател“ наистина. Но изобщо не ми е минавало през главата да го предлагам. Знаех че ще го отхвърлят. Целта ми беше да публикувам разказ в „Литературен фронт“.
Когато пишех, аз много добре знаех какво трябва да напиша. Когато спирах с писането, аз знаех какво следва. Пишех по три-четири часа. Когато прочитах написаното, не коригирах. Знаех, че каквото мислиш днес, утре ще мислиш друго – всичко зависи от личното ти настроение. По този начин запазвах относителната си искреност. Не търсех съвършенство. Броят на написаните страници също не ме интересуваше. Някаква мярка ми беше 2–5 страници. Само няколко пъти ми се е случвало да напиша 4 страници. 2 страници са ми били достатъчни на ден. Но пишех всеки ден – по-точно стараех се да пиша всеки ден. Понякога едва скалъпвах и една страница.
Следващото десетилетие ти носи големия писателски успех, чието ехо отеква и до днес. През 1983 г. излиза романът „Чайки далеч от брега“, който торпилира право в сърцето тоталитарния строй. Да припомня какво пише за романа Светлозар Игов в своята „История на българската литература“: „Новелистът ЕВГЕНИЙ КУЗМАНОВ (1941) написа гротескно-сатиричния роман „Чайки далеч от брега“ (1983), който чрез образа на един залутал се кораб и междуособиците сред екипажа му създаде съвсем прозрачна алегория на българското общество и неговата криза в епохата на диктатурата“. Романът обаче е иззет и до промените не виждаш нова книга. По онова време усещаше ли значението на книгата си, която някои критици сравниха с „Параграф 22“?
Романът „Чайки далеч от брега“ писах точно една година и изобщо не съм полагал усилия, за да го направя гротеска или сатира. Аз лично не го намирам гротескно-сатиричен. Може да го сложиха в тази графа, за да го омаловажат или да го омаломощят, тъй като на фейлетонописанията на сатириците е позволен по-свободен език. Както и да е… Редакторът на романа Весела Люцканова ме посъветва да съкратя ръкописа, за да не се заядат, защото съм неизвестен. Посъветва ме и да сменя заглавието „Октопод“. Това заглавие щяло да предизвика повече вглеждане. Аз я послушах. Извадих от романа миналото на героите – 58 стр., но ги стегнах в отделна папка, напълно сигурен, че някога ще бъда преиздаван. Сложих и ново заглавие, „Чайки далеч от брега“. Чайките имат дарбата да навлизат в морето до границата на своите сили, за да се върнат на брега. Само болните и ненормалните отиват надалеч, забравили тези закони, и нямат сили да се върнат. Така загиват. Това е заглавието на тази сатира! Малцина знаят този факт, а и така заглавието звучеше някак поетично.
Имаше представяне на книгата „Чайки далеч от брега“ в СБП, но то беше на второто издание на книгата, след промените. Първото, както е известно, беше иззето. Бяха се събрали доста хора. Там изнесе доклад Светозар Игов, на когото съм много благодарен. Той размаха книгата и заяви, че това е истинската анатомия на властта.
На публиката е известно, че освен писател, ти си и скулптор. В „Речник на българската литература след Освобождението“ в статията за теб четем: „Паралелно твори в областта на изобразителното изкуство и на литературата, така че влиза в листата на художниците писатели, без да може да се каже кой (художникът или писателят) у него надделява. Пластичният маниер на скулптора се отпечатва в цялото му творчество: в голите женски тела от пастелите му, по-скоро изваяни, отколкото нарисувани; в пестеливите, но запомнящи се портретни характеристики на персонажите от прозата му, сякаш наедро скулптирани“. Наистина, как съжителстваха двете изкуства в творческата ти пещ?
Аз завърших Художествената академия. По мое време, 1970–75 г., се учеше 5 години. Моят професор Секул Крумов искаше да остана шеста година – дипломант. Щеше да ме вземе за асистент, но аз, глупакът, отказах. Професорът даже леко ми се присмя, че искам да остана свободен художник. Тази професия е тежка, но и благодарна. След промяната тя ме спаси. Настъпиха лоши времена за писателите – закриваха редакции, издателства… Никой не се интересуваше от книги. Но властниците си стояха по местата. Промяната не настъпи така, както очакваха всички. Много хора останаха без заплати. До този момент аз бях свободен художник, но имах работа, която ми носеше пари. Освен това бях известен и като работохолик. Продължавах да пиша и същевременно работех като каменоделец. За своя сметка. Отвориха се галерии, появиха се ценители на творения в камък. Мои творби в камък започнаха да се търсят. Преди промяната нямах нито една откупка.
Като автор на един от най-откровено антитоталитарните романи не се ли изкуши да влезеш в политиката след промените?
Продължавах да пиша, книгите ми се трупаха. Обаче моят характер не ми позволяваше да се натискам. Издателствата вече бяха частни, собствениците бяха от старата власт. Те не бяха ме забравили – кой съм аз, и не искаха да ме издават. През всичките минали години ние висяхме по кафенетата на писателите и преводачите. Тогава говорехме какво ли не, но във всеки от нас имаше сянка на предпазливост. При нас често пращаха „сътрудници“ и ние добре ги знаехме, та разговорите ни ставаха съвсем други. По-късно ние не сядахме вече там, но се оказа, че онези, на които сме се доверявали, също са ни донасяли и това е било грешка. Много от тях станаха по-късно депутати от СДС. Години трябваше да минат и да закрият тези заведения, за да си отидат по местата въпросите кой кой е сред нас!
Същото можеше да се наблюдава и в работата на издателствата. Там, където мен ме връщаха, издаваха слабите неща на наши приятели с огромна реклама. Имаше обаче и истински приятели, които лично ме предупреждаваха. Много от тях влязоха в политиката. Аз бях канен, но отказах. В политиката отиваха тези, които нямаха нито пари, нито работа, нито занаят. На мен Господ ми е дал достатъчно, за да си губя времето с глупости.
Евгений Георгиев Кузманов е роден в Радомир на 13.05.1941. Завършва гимназия в родния си град (1960). През 1975 г. завършва скулптура във Висшия институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович“ в София (днес Национална художествена академия). Професор по изобразително изкуство в Югозападния университет „Неофит Рилски“. Автор на 11 книги – романи, повести, разкази. Носител е на наградата „Гравитон“ за 1996 г. и на Голямата награда от Третия национален конкурс „Развитие“ (2000 г.) за романа „Виявици и фучавини“. Негови пластични творби и рисунки са притежание на Националната художествена галерия в София, на Софийската градска художествена галерия и частни колекции във Франция, Холандия, Белгия, Германия и Русия.
