Ваше благородие, госпожа разлука,
Мы с тобой родня давно, вот какая штука.
Письмецо в конверте погоди не рви…
Не везет мне в смерти – повезет в любви!
Ваше благородие, госпожа чужбина,
Жарко обнимала ты, да только не любила.
В ласковые сети постой не лови…
Не везет мне в смерти – повезет в любви!
Ваше благородие, госпожа удача,
Для кого ты добрая, а кому иначе.
Девять граммов в сердце постой не зови…
Не везет мне в смерти — повезет в любви!
Ваше благородие, госпожа победа,
Значит, моя песенка до конца не спета.
Перестаньте, черти, клясться на крови…
Не везет мне в смерти — повезет в любви!
Това е текстът на Булат Окуджава, по който композиторът Исаак Шварц пише песен за филма „Бялото слънце на пустинята” от 1970 година.
Първоначално прожекцията била забранена, но тъй като Леонид Брежнев много харесал песента, било взето решение все пак филмът да се пусне по екраните. Казват, че дори Акира Куросава бил пленен от музиката и поканил композитора за следващия си филм. Въобще, песента много допаднала на всички и се превърнала в една от най-популярните, които и до ден днешен се пеят и слушат с голямо удоволствие.
Действието на филма се развива в началото на двайсетте години – не на настоящия, а на миналия век. Гражданската война е свършила и червеноармеецът Сухов пътува към дома си в Самара. Пътят дотам е дълъг, защото тръгва от източното крайбрежие на Каспийско море, където Червената армия е прочиствала територията от нездрави контрареволюционни елементи, обитаващи тамошните земи. Разбира се, появяват се перипетии, влиза се в битка, новата човеколюбива идеология, чийто представител е Сухов, не се примирява с ретроградните нрави, фатално обвързани с изповядваната в района мюсюлманска религия.
Изпълнител на песента не е главният герой, а негов неочакван съратник – Верешчагин, бивш царски офицер-митничар, охранявал границите на Руската империя, която се е превърнала в Съветски съюз след революцията. Този колкото сложен, толкова и колоритен персонаж е загубил себе си в прекрачването от едното време в другото. Отдал се е на пиянство и безделие. Но срещата му със Сухов и нуждата да се помогне в борбата срещу престъпниците разпалва в сърцето му искра. Предсмъртна искра, защото той умира в боя.
Текстът на песента напомня за маниерите отпреди революцията – всеки от куплетите започва с обръщението „ваше благородие”, което не е прието в комунистическия етикет. Иронията и самоиронията също не са приети, затова и отношението на съветската власт към поета Булат Окуджава е ту положително, ту отрицателно, той е възприеман и като свой, и като чужд – бард на дисидентските настроения сред интелигенцията. И двамата му родители – комунисти от Грузия – стават жертви на репресиите по време на Големия терор през 1937 година. Синът оцелява.
„Ваше благородие, госпожа раздяла”, „Ваше благородие, госпожа чужбина”, „Ваше благородие, госпожа сполука”, „Ваше благородие, госпожа победа” – към тези дами, в този ред се обръща лирическият герой. С раздялата са като роднини, чужбината горещо го прегръща, но не го обича, сполуката за един е добра, за друг – не, а победата… На нея е посветено последното четиристишие, в което той казва, че песента му още не е изпята.
Повтарящ се рефрен е шеговитото пророческо заклинание „Не ми върви в смъртта – ще ми провърви в любовта”. Текстът като цяло прилича на някакво закодирано послание, свързано с човешката съдба. Или по-конкретно със съдбата на руския човек – с нейното отчаяно очарование, в което се преплитат разкъсващи емоционални енергии, метафизичен копнеж и обреченост, възприета на всичкото отгоре с нещо като насмешка. Победата е горда, но парадоксална цел, като се има предвид изначалната и финална неудовлетвореност от живота, присъща на описания психологически портрет.
Коя победа? Каква победа?
Ако това са думи на бившия царски офицер, то те очертават неговата идеологическа и фактическа безпътица, при положение че не се присъедини към победилата комунистическа революция. По сценарий Верешчагин умира, което означава, че на него не се възлагат подобни очаквания. Ако са думи на Булат Окуджава, то езикът може да е езоповски и да говори за обратното – за меланхоличната надежда на оцеляващия по време на тоталитарния режим наследник на репресирана от комунистите комунистическа фамилия.
Но, както споменахме, в текста има повече, той сякаш надхвърля и художествения, и биографичния контекст, за да каже нещо отвъд тях – нещо вечно. Затова и най-различни хора харесват песента и тя ги вълнува, независимо от времето и мястото.
Какво да кажем обаче за нейното звучене в настоящия контекст? Защото се сещаме за нея и сега, когато светът е разтърсен от руската агресия в Украйна. Отново се повдигат въпросите какво искат руснаците, защо го искат и дали мотивите им могат да бъдат представлявани от техния президент, или той е движен от лични подбуди, граничещи с безумието.
Някои казват, че руснаците са дълбоко вплетени в общото, че при тях колективният дух е водещ. Други отбелязват, че там всеки е сам, съсипващо сам.
Твърди се, че за руския характер прагматизмът е обида, смисълът е в чувственото, в романтическото, в героичното, в крайността, в отвъдното. Твърди се и че няма по-големи еснафи и профани от руснаците – тази оценка сами си я дават. Отсъжданията са полюсни… и песен като тази от „Бялото слънце на пустинята” сякаш ги хармонизира.
Но няма как да останем на хармонична вълна, докато се извършват зверства. Текстът днес (а причината е заложена преди повече от 100 години) звучи зловещо и победата от последния куплет препраща единствено към известната диагноза „болест на победата”, поставяна на самозабравили се войнолюбци, които водят и чужди, и свои към окончателна катастрофа.
