Това е третата стихосбирка на Албена Тодорова след „Стихотворения“ и „Стихотворения, от които ти се живее“. В нея откриваме – за добро – някои от основните характеристики на поезията ѝ: внимание към всичко заобикалящо ни, проницателност, способност да виждаш зад фасадата, да чуваш говора на нещата, да изразяваш себе си, дори когато изпитваш болка или просто не се харесваш.
„Единайсетте сестри на юли“ събира по-кратки, лапидарни текстове и други „по-разказващи“, по-разгръщащи детайлите. И едните, и другите обаче носят особен жизнен заряд, това са стихове с плът, не толкова ефирни, а наситени със смисъл. Поетесата търси смисъла на нещата, на живеенето, и го открива ту в гледката на града призори, ту в преминаването през началото на деня на бездомник, сгъващ „сиво одеяло“, или на жената в пекарната, която „вади тава строени прецели“, в сядането във влака, в тръгването… Има една яснота в тази поезия, тя не „играе“, не се движи между думите, тя влиза „вътре“ в тях. Харесва ми, че поетическата мисъл не се движи по „план“, тя не може да бъде предвидяна, напротив – тя сменя посоки, променя траекторията си често, ту се отваря към хоризонта, към небето, ту се вмества само в кабината на шофьора на камион, вглежда се единствено в „две ръце“ или пък в малка кухня, миришеща на „сушена липа и канела“. Има стихотворения, облъхнати от спомени – за минали дни, къщата някъде, бабата, кръстницата, майката… В тях има особена топлота и те звучат някак различно – все едно, че героинята е на спасителен остров. В други – непрестанни питания, въпроси, най-често към себе си.
Ако има тема, мотив, който може да наречем обединяващ в книгата на Албена Тодорова, бих казала, че това е любовта. Тя може да бъде всичко, поетесата я намира навсякъде – „любовта бива всякаква“. Сложен е въпросът „какво е любов“ и няма еднозначен отговор. Но тя е важното в живота на човека, тя е в мисълта и сетивата, тя прави и думите, поезията.
Стихосбирката на Албена Тодорова определено е саморефлексивна книга, но не по претенциозен, а напротив – по един почтен, самопризнаващ се начин. Стихосбирка, която ще ви каже още нещо за обичането и за някои неща, които просто не виждаме, които пропускаме, а те са част от света ни.
Хората, които не знаят, че са стихотворения
Мъжът, който пие лимонада на шофьорската седалка
Дясната му ръка потънала в скута
Старецът, който наднича
в пролуките
на оградата на строежа,
който потъва, но не расте вече трета година
Стои и гледа
И после пак обратно през изкопите
с връзка почернели ключове в ръцете
Мъж и жена на столовете пред бара
Последна поръчка, кухнята приключва
Той бос под масата
А тя обира соса с показалец от чинията
Смехът им подпира залеза
В бялото небе се стапя всяка грижа
И съботната вечер трае цяло лято
