Резултатът – глас в пустиня. Никаква реакция от ректора. Не ни ли чува? Гласовете на колегите ми – като пламък, един след друг валят всички въпроси, отново и отново. Всички сме заедно.
Стоя и разсъждавам – аз ред в Ексел ли съм? Или може би… ходещи пет хиляди лева.
Не. Аз съм просто студент, затаил дъх на ръба на стълбите, отправил поглед нагоре. В очакване съм. Вече два часа стоим отпред. Краката ме болят, но мълча. Забелязвам двама дизайнери, седнали на стъпалата. Панталоните им са прашни, маска изпада от джоба на единия. Рязали са дърво цяла сутрин. Мога да видя тъмните кръгове под очите им. Най-голямата ни задача в обучението предстои. Вече строят декор от почти месец – развълнувани, нервни. Времето изтича, а има толкова много работа, но все пак са тук, сред нас. Те улавят погледа ми. Усмихват се. Не знаят, че само след няколко дни ще получат гневно предупреждение да махнат декора от фоайето, защото пречи на изложба. Не знаят всъщност, че ректорът дори не подозира за съществуването на специалността им. Моите изтощени и работливи колеги са просто… пет реда в таблица. Задържам погледа им и го пускам. След няколко дни, когато разбера за предупреждението срещу тях, ще се ядосам. Те няма къде другаде да работят – ателиетата ни не стигат. Ще се сетя за двете зали до аулата, които имахме преди, сега превърнати в администрация. Едната зала беше тяхно ателие. В другата се събирахме драматурзите. Ще си спомня как последно заключиха това пространство за нас и ни забраниха да го ползваме. Отново ще ми стане мъчно за всички пъти, в които, докато пишех, надигах глава и през големите стъклени прозорци виждах някой ухилен колега, който ми помахваше. Сега, когато погледна към тази зала, виждам удобни дивани, климатик, диспенсър за вода. Място за отдих на преподаватели – в това бяха казали, че ще превърнат стаята. Уви, диваните стоят празни. Преподавателите ни са твърде заети между лекциите и нас, студентите, които срещат в почивката си, когато ги затрупваме с въпроси, търсим помощ и споделени размисли – така почивката им си започва и свършва, без да успеят да стигнат до тази стая. Чудя се дали не е прашасала вече. Все още не знам, че може би точно в този момент, в който сме изправени пред стълбите, по време на общото събрание, което се развива отвъд вратата – някои от тези наши преподаватели са обвинявани, че не вършат задълженията си, че не идват на работа дори. Те – които отговарят на обаждания за проектите ни и в 12 вечерта, които се лишават от част от почивния си ден, за да проведат видеочат с нас, когато имаме някакъв проблем. Те, които винаги с уверена усмивка ни потупват по рамото с „има филм“, когато сами дори не вярваме в идеите си. Щом вдигнем глава обаче, срещаме погледа им, пълен с вяра в нас.
Уроците им – да не се боим от трудното, да разсъждаваме и изпипваме идеите си, да проучваме изчерпателно темите, които развиваме. Да знаем, че до нас стоят и други хора – филмите не се правят само от един човек все пак. Сега, застанали на стъпалата в очакване, ние използваме тези уроци, за да върнем вярата, която те имат в нас, за да можем да бъдем подкрепа за тях. Обучението в Академията все пак винаги е било ценно заради тях – без тях и без нас няма как да има Академия. Днес няколко човека са излезли по-напред, подготвили са въпросите си. Обсъждали сме и сме формулирали тези въпроси дълго и се вълнувам. В този момент се надявам истински, че ще получим отговор, че изказани на глас, притесненията ни ще бъдат успокоени. Неспокойно се сещам за „Еразъм“ от FilmEU, на който ходих в Белгия, за университета там, за студентите, за вълнението, с което показваха техниката си, за общите ни снимки, за вечерите, в които говорех разпалено с тях за кино. Мисълта, че ще бъдем лишени от възможността за такива проекти ме ядосва, но си казвам, че това няма да се случи. Вярвам, че когато ректорът излезе пред нас, очите на всички ни ще се срещнат с неговите и той ще ни види като хора, като студенти, като част от тази Академия. Не ни ли е грижа все пак за едни и същи неща? Не знам все още, в онзи момент, колко се заблуждавам в тези идеалистични разсъждения.
Вратите най-сетне се отварят. Въпросите ни са зададени. Увисват във въздуха, неотговорени, стъпкани с крива усмивка и целувки от излизащите отвътре… и ето го и него, ректора, забил поглед в земята. Прави стъпка напред. После още една. Колегите ми изведнъж се стопяват в стотина реда от екселска таблица. Стоят пред него, жужат, погледът му е в паважа, докато ги подминава. Не съществуваме за него… „Вдигнете погледа си, професор Дачев!“, ми иде да извикам. „Ние не сме парчета информация, забити в компютъра на администрацията, не сме само четирите цифри на факултетния си номер.“
Не ни ли чува? Гласовете на колегите ми – като пламък, един след друг валят всички въпроси, отново и отново. Всички сме заедно. Моите въпроси неизбежно също извират… Резултатът – глас в пустиня. Никаква реакция от ректора. Оставам на място потресена, загледана в дребната му смачкана фигура, докато се изнизва на улицата, и с известна ирония осъзнавам в този момент, че той всъщност се бои от това да ни погледне в очите. Бои се, че тази „насъскана, озлобена тълпа“, както по-късно ще разбера, че сме били наречени, е всъщност изградена от повече от стотина очи. Уморени, интелигентни, познаващи се едни други очи, пълни с пламък, с разум и чувство за справедливост, каквито качества той никога дори не е подозирал, че може да се крият зад имената и цифрите, с които досега ни е познавал от удобството на кабинета си. В този момент, докато бързичко се отдалечава, за да влезе в автомобила си, тези очи са впити в него, белязват го с пламъка си, роден от отказа му да обърне своя поглед към тях.
В този момент, когато той, без нито една казана дума към нас, си отива, вече всички знаем, че оттук насетне пламъкът в очите ни ще става все по-силен и по-силен, докато не огрее със светлината си всичко, което се случва в Академията в момента – и хубавото, и онова, което трябва да се промени.
Камелия Димитрова е студентка в НАТФИЗ, четвърти курс, специалност „Драматургия“.
Следете всичко по случващото се в НАТФИЗ в „Кинематограф“
