0
2638

Вдъхновени от Хайзенберг

Когато Хайзенберг се среща за пръв път с Нилс Бор, е едва около 20-годишен. Тогава Бор, който е по-възрастен, му казва: „Давате ли си сметка, че призванието ви на физик е също така и призвание на поет“.

Току-що отличен с наградата Гонкур, Жером Ферари се потапя в писането на новия си роман „Принципът“, вдъхновен от очароваността на един млад немски философ от Вернер Хайзенберг, откривателя на принципа на неопределеността. На Панаира на книгата във Франкфурт Ферари се запознава със знаменития френски математик, лауреат на Медала на Фийлдс (Нобелова награда за математика), Седрик Вилани, който работи с художника Бодоен по комикса „Лунни мечтатели“. В тази очарователна книга двамата мъже описват чрез семпли поетични рисунки невероятната съдба на обаятелни личности, сред които математика Алън Тюринг и физика на неопределеността Вернер Хайзенберг. Художникът Бодоен се възползва от срещата с романиста и математика, за да ги изобрази в самия край на комикса. През март 2018 г. Ферари и Вилани разговаряха с аудиторията на Френския институт в София (модератор на срещата бе Тони Николов) за вдъхновението от Хайзенберг и неговия принцип на неопределеността.

Седрик Вилани е съветник на президента Макрон по въпросите за изкуствения интелект – тема, която развива с изключителна вяра в бъдещето и в напредващите технологии. През 2017 г. е избран за депутат от партията на Макрон.

Жером Ферари, писател и преводач, е роден през 1968 г. Завършил е философия в Сорбоната. От 2015 г. е преподавател в най-престижния лицей в Бастия. Първата му книга излиза през 2001 г. Последните му два романа са „Принципът“ ( 2015) и „Нещо се случва“ (2017).

„Лунни мечтатели“ (изд. „Колибри“, 2018) е комикс, съчетаващ биографичен и научен разказ. Книгата е посветена на четирима гении, променили историята. Първият разказ ни пренася в мрачния английски замък Фарм Хол, където са затворени някои от най-бележитите немски учени в края на Втората световна война. Всеки от тях е предполагал, че в ума му е скрит ключът към бъдещето. Там е и Вернер Хайзенберг, основоположник на квантовата механика и носител на Нобелова награда за физика (1932 г.). Атмосферата обаче не е на трескав откривателски дух, а на разочарование. По радиото звучи съобщението, че в САЩ е изнамерено най-страховитото оръжие в историята на човечеството – атомната бомба. Хайзенберг – човекът, учил се някога от Нилс Бор и работил по немския еквивалент на оръжието, чувства своя провал. Дали е избегнал злощастието да опръска ръцете си с кръвта на невинни жертви, или просто не е бил достатъчно талантлив? Герой на втория разказ е Алън Тюринг, баща на съвременния компютър, спомогнал за дешифрирането на кодовете на „Енигма“ и предложил известния тест за разпознаване на изкуствен интелект. В „Лунни мечтатели“ Тюринг води монолог за живота и числата, които се гонят в съзнанието му като духовете на бесни котки. Споменава, разбира се, и разсипването на таланта му поради осъждането заради хомосексуалност. В третата част на комикса става дума за Лео Силард, атомен физик, който създава концепцията за верижната ядрена реакция и до края на живота си е измъчван от кошмарите на проекта „Манхатън“. Едно от децата в неговия разказ синтезира в едно изречение мъката, събрана в поне две от историите на лунните мечтатели: „Рави, направихме бомбата от любопитство, а не за да бъдем полезни“. Последен е разказът за Хю Даудинг, британски пилот, отговарял за въздушната защита на Обединеното кралство по време на Втората световна война. Даудинг става национален герой, изигран във филма „Битката за Британия“ от самия Лорънс Оливие.

***

СЕДРИК ВИЛАНИ: Ще кажа няколко думи за генезиса на произведението „Лунни мечтатели“ и за начина, по който се оформиха персонажите. В началото проектът ми бе да създам комикс, посветен на Алън Тюринг, това съвпадаше с годишнината от неговото раждане. По-късно мой колега, специалист в областта на космонавтиката, ми спомена за записите, направени от англичаните, на разговорите на немските физици, затворени във Фарм Хол в края на Втората световна война и за ролята на Хайзенберг. Бях чувал да се говори за тези записи, но никога не се бях занимавал с тях по-подробно. Стана дума и за невероятната способност на Вернер Хайзенберг да възстанови механизма на действие на атомната бомба само въз основа на откъслечна информация, при все че в този момент е затворник. Дадох си сметка колко огледални са историите на Хайзенберг и Алън Тюринг – и двамата попадат в ситуации, в които трябва да разгадаят големи научни загадки в контекста на нечуван военен конфликт. Алън Тюринг разкрива тайния код на немците. Разбира се, не е работил сам, бил е подпомаган от екипа си, но е имал и моменти, в които е стоял сам пред белия лист, може би през нощта, и се е питал коя е липсващата съставка, която ще му помогне да разкрие загадката. Представих си и самия Хайзенберг, опитващ се страстно да проумее атомната бомба, може би отново през нощта, в замъка, в който е бил затворен, и си казах, че би било обогатяващо да ги представя паралелно – Хайзенберг и Тюринг, във вълнуващите моменти, в които разсъждават за онова, което са направили. После реших да обогатя проекта и да представя и други персонажи, изиграли важна роля в оня момент, мечтатели, чиито мечти са имали стратегическа роля в контекста на голямата война, което поставя и въпроса за отговорността на учените. Такъв е генезисът. Добавих и големия унгарски физик Лео Силард, който е важно действащо лице в работата по атомната бомба и който се е борил за мир. Добавих също така един военен, тъй като темата е военна, човек, който все пак е вдъхновен от науката, при все че не е учен изследовател, и който изиграва сериозна роля. Става дума за Хю Даудинг, организирал изключително умело отбранителната система на Обединеното кралство.

А защо избрахте комикса, не есето или научния труд?

СЕДРИК ВИЛАНИ: Обичам много комиксите, завладян съм от тях. Познавам френско-белгийската школа, чиито постижения са забележителни. Комиксите имат сериозно влияние и в САЩ. В много страни комиксът е подценяван, счита се, че е предназначен само за деца, но във Франция ще откриете много автори, които творят и за възрастни. Познавах Бодоен отдавна, бях свикнал да го нареждам сред четиримата най-вдъхновяващи автори на комикси. Казах си, че с тази тема трябва да се заеме голям илюстратор като Бодоен, а мой познат математик ми сподели, че го познава и ще ме срещне с него. И това, както много неща в живота ми, бе нещо, което не бях планирал, просто дойде в отговор на едно предизвикателство, както и политическата ми кариера.

Има много въпросителни, свързани с Хайзенберг и нацисткия ядрен проект по време на Втората световна война. Какво мислите относно неговото участие в този проект?

СЕДРИК ВИЛАНИ: Много е сложно да се пише за Хайзенберг, тук има някакъв парадокс, историческа ирония. Личността на този, който е дал принципа на неопределеността, е всъщност обект на такава неопределеност. Не знаем какви са  дълбоките му убеждения, не знаем дали е искал да създаде атомната бомба и просто не е успял. Въз основа на това, с което разполагаме, можем да напишем роман, в който да кажем, че Хайзенберг е имал амбицията да създаде атомната бомба. Но можем да напишем и роман, в който да го опишем като човек, стремящ се да саботира проекта за атомна бомба. Нацистите са смятали, че е предател, че иска да саботира проекта. Записите, за които говорих, са много ценен източник. С Жером сме ги чели много детайлно, но дори след такъв прочит остават тъмни места, странни епизоди. Може би Хайзенберг е пренаписал историята си, може би се е опитал да ни убеди в неща, които не са напълно верни. Той е гигант в света на науката, гений. Бил е изключително млад, когато прави открития, за които получава Нобелова награда. Всъщност във Фарм Хол са затворени едни от най-добрите учени. Тук откриваме Хайзенберг, изправен пред съда на историята, и не можем да разберем каква е всъщност позицията му. Има хора, за които можем да кажем, че са предатели, има  други, за които твърдим, че са герои, някои пък преминават ту в единия, ту в другия образ. А за него не знаем нищо. Когато става дума за Хайзенберг, опитите да го опишем, се сблъскват с подчертана несигурност и неопределеност.

ЖЕРОМ ФЕРАРИ: Бах преподавател по философия в Рияд и с мой приятел, преподавател по математика, организирахме стаж, посветен на философията и математиката, а Вилани трябваше изнесе заключителната лекция. Той говори много за психологията на научното изобретение, за начина по който се появяват идеите – несъзнателно, неясно. След лекцията Вилани ме попита дали имам интерес в тази област. Аз съм написал роман, посветен на Хайзенберг. Същевременно ми сподели, че той самият пише комикс, посветен на Хайзенберг. Говорихме цяла вечер. Съвпадението ми се стори наистина невероятно, а когато излезе комиксът „Лунни мечтатели“, Седрик Вилани ме покани на представянето му в една парижка книжарница. Работихме поотделно по Хайзенберг, но ползвахме едни и същи източници. През април и май 1945 г. американците и англичаните задържат около десетина немски учени изследователи, сред които и Хайзенберг. Настаняват ги в сграда, пълна със записващи устройства. По време на това шестмесечно задържане ги записват непрестанно. Имаме само английския превод на транскрипциите. Документът е декласифициран през 1993 г. и може да бъде намерен лесно, достъпен е. Особено интересно е онова, което си казват немските учени в нощта, когато разбират, че е хвърлена бомбата над Хирошима. Невероятно е, Седрик е прав, като казва, че образът на Хайзенберг е изключително неопределен. От транскрипциите не можем да разберем какво точно е станало, всички забележки могат да бъдат тълкувани по един или по друг начин. Фрустриращото е, че сме принудени да останем при едно противоречиво възприятие. Най-потресаващ е моментът, когато немските учени разбират за пускането на бомбата над Хирошима – англичаните информират най-напред Ото Хан, който е на ръба на отчаянието и иска да се самоубие, тъй като се чувства лично отговорен за смъртта на хиляди японци. В началото те не искат да повярват, но щом разбират все пак, че информацията е вярна, преживяват нещо нечовешко. Американците казват, че не са искали да го направят, че имат хуманистични подбуди, а немските учени не могат да разберат как е възможно, та те дори не са успели да направят реактор, който  работи добре. На 14 август Хайзенберг изнася лекция и обяснява как действа атомната бомба. Това е също невероятно.

Запознах се с квантовата механика в рамките на бакалавърската ми степен по философия. Тази теория ме заплени. Хайзенберг е от онези учени, които могат да пишат и много достъпно, за по-широка аудитория. Четох научната му биография, почувствах го близък. Той получава Нобеловата награда за физика на 32 години. Проучих историята на квантовата механика, за мен това бе ослепително. Всъщност физиката винаги ме е вълнувала. Като добавим и това, че става дума за хора, чиято роля във Втората световна война е толкова важна и същевременно така неясна, това си бе невероятен сюжет за роман. Още повече, че е сюжет, потопен в неопределеността.

Първоначално Хайзенберг учи математика, после продължава образованието си в областта на физиката. Що се отнася до принципа на Хайзенберг – принципа на неопределеността или несигурността, според него с колкото по-голяма точност се запознаваме със скоростта на една частица, толкова по-неясно остава нейното положение. Винаги съм тълкувал този принцип като принцип на мистериозността. Тоест ако измерваме скоростта на една частица, не можем да кажем, че тя има позиция, дадено местоположение. Този принцип е нещо твърде неясно, необходими са не повече от три минути, за да го обясниш, но на мен ми бяха нужни 25 години, за да добия едва-едва някаква представа за него. Използвах всичко това в романа.

Що се отнася до поезията, когато Хайзенберг се среща за пръв път с Нилс Бор, той е едва около 20-годишен. Тогава Бор, който е по-възрастен, му казва: „Давате ли си сметка, че призванието ви на физик е също така и призвание на поет“.

СЕДРИК ВИЛАНИ: Мисля, че това, което каза Жером, е по-скоро ясно. Може би ще го допълня. Ще поставя акцентът там, че при хора като Хайзенберг и Айнщайн имаме сякаш романови образи, те участват в невероятни авантюри, творят в твърде напрегнат за човечеството период. Какво означава принципът на неопределеността? Означава, че е невъзможно да се разбере светът на квантовата механика, невъзможно е да се знае с точност състоянието на частицата, която ви интересува. Нейното състояние се определя с различни количествени характеристики, най-известни от които са положението и скоростта. Ако имате инструмент за измерване, който ви дава възможност да определите с голяма точност позицията на частицата, то ще бъде невъзможно едновременно с това с голяма точност да определите и нейната скорост. Може би ще имате друга възможност, друг момент, когато пък ще определите с голяма точност скоростта, но ще ви бъде неясно положението. Принципът на неопределеността в квантовата механика върви с една голяма въпросителна – да разберем дали скоростта или позицията съществуват, след като знаем, че сме неспособни да определим и двете едновременно. Може би скоростта и положението не съществуват, след като не можем да ги определим, щом няма опит, който да ни позволи да ги измерим. Това питане е обект на големи спорове в историята на науката. Айнщайн и Бор имат пререкания по този въпрос. Айнщайн държи на онтологията на частиците, според него те съществуват и имат точно определено състояние, но ние не можем да го уловим, ние не сме способни. Другата теза е, че наистина не съществува положение, щом не сме го измерили, че няма скорост, щом не можем да я измерим. Ще направя класическа аналогия с математиката на прилепа – прилепът използва определена система, за да се движи и да ловува в тъмното. Той е разработил ефикасни начини и алгоритми, за да проучва с помощтта на звука обкръжаващото го пространство. Научил се е да заобикаля принципа на Хайзенберг или по-скоро да го преодолява. Тук не говорим за квантова механика. Щом става дума за звукови вълни, за ехото, което чуваме, говорим за класическата вълнова механика. Съществуват два вида механика – вълнова и квантова, на частиците. Уравнението на Шрьодингер е свързано с функцията на вълните. Когато иска да види какво го обкръжава, прилепът използва звуците, вълните. И го прави, за да измери скоростта на жертвите си. Не е сложно, ако препятствието е Жером, аз издавам звук и съответно измервам времето, за което звукът се връща до мен. Прилепът прави това много бързо. Не получава информация за скоростта, но опитът със звука му дава точна информация за положението на обекта. Тоест ако Жером реши да се движи със стола си, няма да получа информация за това. Прилепът владее и ефектът доплер, според който излъчените вълни зависят от движението на източника, от който идват. Ако той се отдалечава, те ще се чуят по различен начин. Какво прави прилепът, за да измери скоростта? Той излъчва продължителен звук и вижда какво се връща – ако звукът е по-силен, значи жертвата се приближава. Това, което прилепът може да направи, е невероятно и е много близо до теоретичната граница на ефективността. От този пример виждаме, че прилепът все пак е подчинен на принципа на неопределеността, защото не може със звуци да определи едновременно и мястото, и скоростта. Той издава звуци, крясъци, специалистите казват, че това са песни. Ако сравним звуците, които издава, и звуците, които получава, добиваме информация за положението и скоростта, или стигаме до компромисен резултат за двете. Но прилепът не може да разбере с точност какво е истинското състояние на плячката. В зависимост от философските, научните или епистемологичните ни убеждения, можем да разглеждаме прилепа като аргумент. Айнщайн ще каже – вижте частицата, тя е като прилепа и неговата плячка, съществува частицата и нейното състояние е точно определено, ако не можем да определим скоростта, то е защото опитът ни е ограничен, както и естеството на вълните, с които борави прилепът. Друг ще каже – частиците са много по-фундаментални в сравнение с прилепа и независимо от опита, с който разполагаме, ние никога не успяваме да отидем отвъд описанието на вълните. Но прилепът ни показва, че има визуализация на всичко това, затова и Айнщайн ще каже – в квантовата механика само опитът може да ни даде нещо.