0
1123

Вдъхновение

Babel_NKWD copy
Исак Бабел на снимка, направена от НКВД, май 1939, Лубянка

Сборникът с разкази „Вдъхновение“ (ИК „Колибри“) на един от най-дръзките творци на ХХ век – Исак Бабел, включва рядко издавани разкази, повечето от които се публикуват за първи път на български език. Прочетете разказа „Фоим Грач“ и проницателните думи на Елиас Канети за Исак Бабел.

Освен „допълнения” към „Конармия”, „Одески разкази” и „Историята на моя гълъбарник” книгата съдържа и творби (предимно автобиографични), които разширяват представата за Бабел. Той е присъствал на смъртни наказания и разстрели, свидетел е на жестокостта на революцията. Затова сълзите и кръв­та са вечната му тема, а произведенията му са пестеливи и реалистични.

„Читателят живее в душата ми, но тъй като живее от доста време, съм си го измайсторил по моя образ и подобие. Може би този читател се е слял с мен”, споделя писателят в един разговор, поместен също в сборника.

Cover-Vdyhnovenie1Роденият през 1894 г. Исак Ба̀бел е новелист, драматург и сценарист, един от световните майстори на късия разказ. Пресъздава живота на еврейската общност в родния си град Одеса в началото на ХХ век. Творчеството му оказва огромно влияние на литераторите от т.нар. „Южноруска школа“ (Илф и Петров, Юрий Олеша, Валентин Катаев, Константин Паустовский, Михаил Светлов, Едуард Багрицкий) и получава широко признание в родината, книгите му са преведени и на много чужди езици.

През 1916 г. се запознава с Максим Горки, който публикува в сп. „Летопись“ негови два разказа. Заради публикацията е обвинен в порнография, „кощунство и покушение срещу съществуващия строй“, но от присъда го спасяват събитията през 1917 г. Военната си служба отбива на румънския фронт. След няколко месеца е демобилизиран по здравословни причини. В началото на 1918 г. става преводач в чуждестранния отдел на ЧК, а по-късно в Народния комисариат по просветата. През пролетта на 1920 г. е изпратен в Първа конна армия на Будьони като военен кореспондент на Юг-РОСТА (Южното бюро на Украинския отдел на Руската телеграфна агенция). С Първа конна армия става участник в съветско-полската война през 1920 г. Бабел си води записки („Конармейски дневник“, 1920), които са основата на бъдещия сборник разкази „Конармия” (1926). През 1921 г. живее в Одеса и в местния печат започва да публикува „Одески разкази“, сборникът излиза в 1931 г. През 1924 г. се мести в Москва. Съветската критика изтъква неговата „антипатия към делото на работническата класа“ и го упреква за „натурализма и романтизацията на бандитизма“. В сп. „Октябрь“ 3/1924 излиза рязко отрицателният отзив на Будьони за „Конармия“. Истината за безобразните „подвизи“ на Първа конна армия разобличава мита за Гражданската война. Будьони публично заплашва „на парчета да накълца този евреин Бабел“, нарича го „литературен дегенерат“. В полемиката около разказите Максим Горки защитава автора. През 1928 г. Бабел живее във Франция и Беглия, а в Берлин се запознава с Елиас Канети.

Арестуван е на 15 май 1939 г. с обвинение за „антисъветска заговорническа терористична дейност“ и шпионаж. При обиска са конфискувани всичките му ръкописи – 24 папки. И досега не са намерени в хранилищата на ЧК-ОГПУ-НКВД-КГБ. Още на следващия ден след ареста е откаран в Сухановския затвор, таен затвор за изтезания на НКВД. Подложен е на мъчения в продължение на 3 денонощия, след което се принуждава да признае обвиненията. При по-нататъшните разпити се отказва от признанията, които засягат други писатели. По време на последното заседание на съда на 26 януари 1940 г. отрича вината си по всички обвинения, основните от които са: троцкизъм, шпионаж в полза на Австрия и Франция (предавал сведения чрез Андре Марло) и участие в терористичен заговор срещу Сталин и Ворошилов, оглавен от бившия народен комисар на вътрешните работи Ежов, с чиято жена Бабел се познава. Разстрелян е на 27 януари през 1940 г. по заповед, подписана лично от Сталин. До посмъртното му реабилитиране през 1954 г. името му е заличено от литературата.

Исак Бабел, „Вдъхновение“, ИК „Колибри“, 2015 г., съставителство и превод София Бранц, 16 лв.

Фроим Грач

През деветнайсета година хората на Беня Крик нападнали ариергарда на доброволческата армия, изклали офицерите и завзели част от обоза. За награда поискали от Одеския съвет три дни за „мирно въстание“, но им било отказано и затова измъкнали стоката от всички текстилни дюкянчета на Александровски проспект. После дейността им се пренесла срещу Дружеството за взаимен кредит. Те влизали в банките след клиентите и изказвали молба към съдружниците да изнесат в автомобила, спрян отвън, чувалите с парите и скъпоценностите. Цял месец изминал, преди да започнат да ги разстрелват. Тогава се намерили хора, които съобщили, че за хайките и арестите имал пръст Арон Пескин, собственик на работилница. Не било установено какво се прави в тази работилница. В къщата на Пескин имало печатарска машина – дълго съоръжение с изкривен оловен валяк; подът бил целият в стърготини и картон за подвързии.

Една пролетна сутрин приятелят на Пескин Миша Яблочко почукал на работилницата му.

– Арон – казал гостенинът на Пескин, – навън е чудно време. В мое лице имаш тип, който е в състояние да вземе половинка водка и мезе и да се повозим по въздуха до Аркадия… Можеш да се смееш на такъв субект, но аз обичам понякога да си изхвърлям разните мисли от главата…

Пескин се облякъл и отишъл с Миша Яблочко с лифта до Аркадия. Возили се до мръкнало; вечерта Миша Яблочко влязъл в стаята, където мадам Пескина къпела в корито четиринайсетгодишната си дъщеря.

– Поклон – казал Миша и й свалил шапка. – Безподобно си прекарахме времето. Въздухът е нещо изключително, но човек трябва да е с биволско търпение, че да седне да говори с мъжа ви… По характер е много досаден…

– Добре, че ми казахте – обадила се мадам Пескина, сграбчила дъщеря си за косата и я раздрусала. – Къде е този авантюрист?

– Почива си отпред в двора. – Миша отново й свалил шапка, сбогувал се и си заминал с лифта.

Мадам Пескина почакала, почакала мъжа си и отишла да го търси в двора. Той седял с панамена шапка, подпрян на градинската маса, и се хилел.

– Авантюрист такъв – казала му мадам Пескина, – той ще ми се кикоти… Припадам вече от дъщеря ти, не ще да си мие главата… Върви малко да й поговориш…

Пескин мълчал и се хилел.

– Човече – отворила пак уста мадам Пескина, надзърнала под панамената шапка и изкрещяла.

Съседите наизскачали да видят какво става.

– Той не е жив – казала им мадам Пескина. – Той е мъртъв.

Но не било така. Пескин, прострелян на четири места в гърдите и със строшен череп, бил още жив. Откарали го в еврейската болница. Не кой да е, а лично доктор Зилберберг оперирал ранения, но Пескин нямал късмет – издъхнал под ножа.

Същата нощ Чека арестувала някакъв човек с прякор Грузинеца и приятеля му Коля Лапидус. Първият бил кочияшът на Миша Яблочко, другият очаквал кабриолета в Аркадия, на брега на морето, на завоя за степта.

Двамата били разстреляни след съвсем кратък разпит. Само Миша Яблочко избягнал капана. Следите му се изгубили и чак след няколко дни в двора на Фроим Грач влязла бабичка, която продавала семки. Тя носела кошницата със стоката си. Едната й вежда била вдигната нагоре и приличала на кичест черен храст, другата, почти невидима, била свлечена над клепача. Фроим Грач седял разкрачен пред конюшнята и играел с внука си Аркадий. Това момченце преди три години било изпаднало от мощната утроба на дъщеря му Баска. Дядото подал показалец на Аркадий, детето го хванало, увиснало и се залюляло на пръста му като на лост.

– Ти си такова дребосъче… – казал Фроим на внука си, загледан в него с единственото си око.

Бабичката с кичестата вежда и с мъжки чепици, вързани с канап, отишла при тях.

– Фроим – рекла бабичката, – казвам ти, в тези хора няма човещина. Те не признават думата. Те ни душат в мазетата като псета в яма. Те не ни оставят да гъкнем преди смъртта… Трябва да ги ръфаме със зъби тези хора и да им изтръгваме сърцата… Мълчиш си, Фроим – додал Миша Яблочко, – с момчетата те чакаме да престанеш да си мълчиш…

Миша станал, прехвърлил кошницата от едната си ръка в другата и си отишъл с вдигната черна вежда. Три момиченца с плитчици го срещнали на Алексеевския площад пред църквата. Те се разхождали, прегърнати през талиите.

– Госпожици – казал им Миша Яблочко, – няма да ви почерпя чай със симидчета…

Сипал в джобовете на рокличките им семки от чашката и изчезнал зад църквата.

Фроим Грач останал сам в двора си. Той седял неподвижен, вперил в пространството единственото си око. Мулетата, откраднати от колониалните войски, хрупали сено в конюшнята, затлъстелите кобили пасели с жребчетата из чифлика.

На сянка под кестена кочияшите играели карти и посръбвали вино от глинени чирепи. Знойните пориви на вятъра връхлитали белосаните стени, слънцето в лазурно вцепенение се леело над двора. Фроим станал и излязъл на улицата. Пресякъл Прохоровска, окадила небето с мизерния чезнещ пушек на кухничките си, и площада на битпазара, където хората си продавали взаимно пердета и завеси, увити по телата им. Стигнал до Екатерининска, при паметника на императрицата свил и влязъл в сградата на Чека.

– Аз съм Фроим – казал той на коменданта, – търся най-главния.

По него време председател на Чека бил Владислав Симьон, московчанин. Като научил за явяването на Фроим, той повикал следователя Боровой да го разпита за посетителя.

– Грандиозен юначага – отвърнал Боровой, – цяла Одеса ще видите сега…

И комендантът въвел в кабинета този старец с дочена наметка, грамаден като къща, риж, с едното око склопено и едната буза обезобразена.

– Главен – казал влезлият, – кого биеш ти?… Биеш тези орли. С кого ще останеш, главен, с отрепките?…

Симьон си смъкнал ръката от писалището и дръпнал средното чекмедже.

– Няма нужда – казал тогава Фроим, – нищо не нося в ръце, в ботушите нямам нищо и навън пред вратата не съм оставил никого… Пусни ми момчетата, главен, кажи си цената…

Старецът бил поканен да седне и му бил поднесен коняк. Боровой излязъл от кабинета и събрал в стаята си следователите и комисарите от Москва.

– Ще ви покажа един юначага – казал им той, – цяла епопея, няма втори такъв…

И им разказал, че едноокият Фроим, а не Беня Крик е истинският шеф на четирийсетте хиляди одески крадци. Игрите му били много потайни, но всичко ставало по плановете на стареца: погромите по фабриките и финансовите служби в Одеса, нападенията срещу доброволческата армия и съюзническите войски. Боровой чакал стареца да излезе, за да говори с него. Фроим го нямало никакъв. Като му омръзнало да чака, тръгнал да го търси. Обиколил цялата сграда и накрая надникнал в задния двор. Фроим Грач лежал проснат там до стената с бръшляна, завит с брезент. Двама червеноармейци си били свили цигари и пушели над трупа му.

– Същински мечок – казал по-възрастният, като видял Боровой, – необятна сила… Такъв дядка, да не го убие човек, няма износване… Надупчихме го с десет куршума, а той все налита…

Червеноармеецът пламтял от възбуда, очите му блестели, фуражката му се килнала.

– Врели-некипели – прекъснал го другият от конвоя, – умрялото – умряло, всички са еднакви…

– Да, ама не – креснал по-възрастният, – един като почне да се моли, да вика, друг дума не продумва… Как може всички да са еднакви…

– На мене всички ми са еднакви – упорито повторил по-младият червеноармеец, – всички си приличат, хич не ги гледам.

Боровой се навел и повдигнал брезента. Лицето на стареца било застинало в разкривена гримаса.

Следователят се върнал в стаята си. Тя била кръгла зала, облицована с атлаз. В момента там се провеждало събрание, посветено на новите методи на съдопроизводството. Симьон изнасял доклад за безредиците, които заварил, за неграмотните присъди, за глупавите следствени протоколи. Той настоявал следователите да се разделят на групи и да започнат занимания с юрисконсултите, като водят делата съгласно формите и образците, утвърдени от Главното управление в Москва.

Боровой слушал от мястото си. Той седял самичък, настрана от останалите. След събранието Симьон отишъл при него и го хванал за ръката.

– Сърдиш ми се, знам – му казал, – но само че ние сме властта, Саша, ние сме държавната власт, не бива да го забравяме…

– Не ви се сърдя – отговорил Боровой и отвърнал лице, – вие не сте от Одеса, няма как да знаете, цяла история е с този старец…

Те седнали един до друг, председателят на двайсет и три години и неговият подчинен. Симьон държал ръката на Боровой и я стискал.

– Отговори ми като чекист – казал той след кратка пауза, – отговори ми като революционер – за какво е притрябвал този човек на бъдещото общество?

– Не знам – Боровой седял неподвижен и гледал право пред себе си, – сигурно не му е притрябвал…

Направил усилие и пропъдил спомените. После се оживил и отново започнал да разказва на чекистите от Москва за живота на Фроим Грач, за неговата хитрост, неуловимост, за презрението му към ближния, всички тези удивителни истории, потънали в миналото…

(Вероятно краят на 20-те години)

 

Елиас Канети

Исак Бабел

В спомените ми от берлинския период голямо място заема Исак Бабел.[1] Сигурно не е бил дълго там, но ми се струваше, че седмици наред съм го виждал всеки ден, час след час, без непременно винаги да сме говорили много. Толкова ми харесваше, повече от всички неизброими хора, които срещах тогава, че е завладял спомена ми и на драго сърце бих му посветил всеки от деветдесетте дни, прекарани в Берлин.

Идваше от Париж, където жена му – художничка – беше ученичка на Андре Лот[2]. Бе посетил редица места във Франция. Френската литература беше неговата обетована земя, Мопасан чувстваше като свой истински учител. Горки го беше открил и взел под свое покровителство; беше го съветвал по такъв начин, че човек едва ли би могъл да си пожелае по-умна и по-далновидна съпричастност, с разбиране за възможностите му и с критично отношение, но без самолюбие, с грижа за него, а не за себе си, сериозно и без ирония; знаейки добре колко лесно можеш да унищожиш млад, неизвестен човек, преди той да узнае какво се крие у него.

Бабел се беше отбил в Берлин на път за Русия след дълъг престой в чужбина. Мисля, че беше дошъл към края на септември и всъщност остана там не повече от две седмици. От двете книги, които го бяха прославили – „Конармия“ и „Одески разкази“, излезли на немски в издателство „Малик“, втората бях препрочел няколко пъти. Можех да му се възхищавам, без да се чувствам много далеч от него. За Одеса бях слушал още като дете, името водеше към един от най-ранните периоди на моя живот. Чувствах се свързан с Черно море, макар че го познавах само от няколкото седмици, прекарани във Варна.

Пъстротата, неподправеността и силата на Бабеловите „Одески разкази“ бяха като че ли подхранени от собствените ми детски спомени; без да зная, бях намерил у него естествената столица на онова малко място при Долния Дунав и на мен би ми изглеждало уместно, ако тази Одеса би възникнала при устието на Дунава. Тогава прочутото пътуване, което беляза мечтите на детството ми, щеше да бъде нагоре и надолу по течението, от Виена до Одеса и от Одеса до Виена, и Русчук, разположен далеч надолу, би заел истинското си място по този маршрут.

Бабел будеше любопитството ми, като че ли той произхождаше от този район, чийто привърженик едва сега ставах. Само едно място, открито към света, ме привличаше. Одеса беше такова място. Бабел го беше почувствал така в своите „Разкази“. В дома на моето детство всички прозорци гледаха към Виена, ето че отсега нататък на отсрещната страна щеше да бъде отворен прозорец и към Одеса.

Той беше дребен, набит човек с много кръгла глава и първото, което се забелязваше, бяха дебелите стъкла на очилата му. Може би те бяха причината очите му, широко отворени, да изглеждат кръгли и ококорени, човек се чувстваше забелязан и веднага като реванш за цялото му внимание си казваше, че той е широкоплещест и силен, а не безпомощен, което по-скоро би отговаряло на впечатлението, създавано от очилата.

Вечерта, когато Бабел се появи за първи път в предната част на „Шванеке“, на дълга маса седеше голяма компания. Бях дошъл късно и приседнал в края, почти до вратата, на ръба на стола, бях готов всеки миг да изчезна.

Ала тази вечер носеше белега на нещо значимо – беше вечерта, когато Бабел се появи за първи път: човек, който не приличаше по нищо на типичното за „Шванеке“. Той не идваше като артист, който играе самия себе си, и макар че беше примамен от Берлин, не правеше впечатление на „берлинчанин“ като другите, а на „парижанин“. Животът на знаменитостите не го интересуваше повече от този на другите, а може би дори и по-малко.

Чувстваше се неловко сред прочутите и гледаше да се изплъзне, това беше причината, поради която се обърна към единствения непознат на тази маса, който явно не принадлежеше към нея. Този единствен бях аз и сигурността, с която Бабел от пръв поглед го разбра, говори за неговия усет и безпогрешната яснота на житейския му опит.

Беше много любопитен, искаше да види „всичко“ в Берлин, за него това бяха хората, и то различните хора, не тези, които ходеха в заведенията на творците и видните личности. За него беше най-приятно да ходим в „Ашингер“, там седяхме един до друг и дълго сърбахме грахова супа. С кръглите си очи зад много дебелите очила той наблюдаваше хората, всеки поотделно и всички – никога не им се насищаше. Досадно му беше, че супата свършваше, би си пожелал чиния, която да бъде неизчерпаема, защото единственото, което желаеше, беше да наблюдава дълго, а тъй като хората твърде бързо се сменяха, имаше много за гледане.

Не бях срещал човек, който да гледа с такова увлечение, но запазва пълно спокойствие, докато ставащото пред погледа му постоянно променя израза в очите му. Той наблюдаваше, не изпускаше нищо, защото за него еднакво сериозно и от значение беше и най-обичайното, и най-необичайното.

Скучаеше само сред разточителните хора в „Шванеке“ или „Шлихтер“. Когато седях там и той влизаше, оглеждаше се да ме види и сядаше близо до мен. Ала не се заседяваше дълго и много скоро казваше: „Да вървим в „Ашингер“. И независимо с какви хора бях, чувствах като възможно най-голяма чест, оказана ми в Берлин, че той с удоволствие ме взимаше със себе си, ставах и тръгвах.

Той не проронваше нито дума какво мисли за моето положение, че съм студент и че едва ли припечелвам. Бях му доверил, че все още нищо не съм публикувал. „Няма значение – каза той, – и това ще стане“, и то с тон, като че ли би било позор, ако вече съм публикувал. Струва ми се, че се захвана с мен, защото ми съчувстваше за моето неудобство сред толкова перчещи се със славата си хора. Малко говорех с него, значително по-малко, отколкото с другите, и той не говореше твърде много, предпочиташе да наблюдава хората, разговорчив ставаше в мое присъствие само заговореше ли се за френска литература. Най-много се възхищаваше на Стендал и Мопасан.

Надявах се, че ще науча много за великите руски автори, ала за него те бяха нещо естествено, може би си мислеше, че ще прилича на самохвалство – да се разпростира върху литературата на своите сънародници. Но може би имаше и друго, навярно го плашеше неминуемата повърхностност на такъв разговор; той самият беше в езиковата среда на големите произведения на онази литература, а аз ги познавах в най-добрия случай от някакви преводи. Ние не бихме говорили за едни и същи неща, той така сериозно приемаше литературата, че мразеше всичко, дадено само в общи линии, приблизително. И моят страх бе не по-малък, не можех да го преодолея, за да му кажа нещо за „Конармия“ и за „Одески разкази“.

Но той сигурно бе почувствал в разговорите ни за французите, за Стендал, Флобер и Мопасан, какво голямо значение имат за мен разказите му, защото, когато питах за едно или друго, тайно ставаше дума за нещо негово, което аз имах предвид. Той веднага разбираше неизказаното отношение и даваше непринуден и точен отговор. Забелязваше удовлетворението ми, може би и той не желаеше да се разпростирам върху други въпроси. Говореше за Париж, за жена си, художничка, която живееше там от една година. Мисля, че тъкмо оттам идваше, а сега отново копнееше за Париж. Предпочиташе Мопасан пред Чехов, но когато произнесох името на Гогол (него най-много обичах), за мое радостно учудване каза: „Французите нямат такъв, при тях липсва Гогол. – След това се замисли и за да приглуши онова, което би могло да изглежда като самохвалство, добави: – А руснаците имат ли Стендал?“.

Забелязвам колко малко е конкретното, което мога да кажа за Бабел, обаче за мен той имаше по-голямо значение от всеки друг, с когото се срещах тогава. Виждах го с всичко, което бях чел от него, то съвсем не беше много, но беше тъй съсредоточено, че обагряше всеки миг. Виждах как той приемаше нещата не на своя език, в град, който му беше чужд; не сипеше големи думи, избягваше да привлича вниманието. Там, където можеше да се скрие, виждаше най-добре. От другите възприемаше всичко, не изпускаше дори онова, което не му прилягаше: което най-дълбоко го мъчеше, оставяше да му въздейства най-продължително.

Знаех това от разказите за казаците, чийто кървав блясък покоряваше всеки, без да го опиянява кръвта. Тук, където той беше противопоставен на блясъка на Берлин, имах възможност да видя колко равнодушен беше към този блясък, докато други суетно и пустословно се къпеха в него. Отминаваше с неудоволствие празното перчене, но пък с жадни очи наблюдаваше мнозината, които сърбаха граховата си супа. Долавях, че не му е лесно, без някога да го беше изразил. За него литературата беше свещена, той не се щадеше и никога не би могъл да разкраси нещо. Сериозното отношение към литературата беше причина цинизмът да му е чужд. Това, което смяташе, че е хубаво, никога не би могъл да използва – като други, които даваха да се разбере, че се имат за връх на всичко. Не мислеше, че е по-възвисен от другите, защото знаеше какво е литература. Той беше омагьосан от нея, а не от това, което тя поражда. Мисля, че не съм възприел Бабел по-различен, отколкото е бил, защото той говореше с мен. Зная, че Берлин би ме разял като луга, ако не го бях срещнал.

* * *

През последните две седмици в Берлин го виждах всеки ден, виждах го сам, чувствах се по-свободен така, мисля, че и на него му беше по-приятно. От Бабел научих, че може дълго да се наблюдава, без нещо да се знае, че едва по-късно може да решиш дали знаеш нещо за някой човек, а именно едва тогава, когато го изгубиш от очи; и независимо че още нищо не знаеш, можеш добре да забележиш всичко онова, което виждаш и чуваш, че нещата се таят у някого недокоснати и ненакърнени, докато не бъде злоупотребено с тях за забава на другите. Научих и нещо, което според урока от „Факел“, който така дълго ме бе владял, ми се струваше още по-важно: колко жалки са присъдите и проклятията като самоцел. Научих неговия начин да гледа хората – толкова дълго, колкото можеше да се гледат, без да се изрази дори с един звук видяното: бавно, сдържано, безмълвно, умението му да вдъхва значение в онова, което виждаше; защото той го търсеше с неутолима жажда, неговата единствена жажда, но и моя, само че моята жажда беше първична и нейното оправдание все още несигурно.

Навярно ние се срещнахме в една дума, която никога не беше казана помежду ни, която постоянно си спомням сега, когато мисля за него. Това беше думата „уча“. Той, както и аз, беше изпълнен с достойнството на ученето. От ранното учене и дълбокото уважение към него беше събуден и неговият, и моят дух. Но неговото учене се бе обърнало вече към хората, не му беше необходим претекст – нито за разширяване на област на познанието, нито за полза, за цел, за начинание да изучиш хората. По това време и аз се обърнах сериозно към хората и оттогава използвах по-голямата част от живота си да ги разбера. Тогава трябваше все още да си казвам, че го правя заради едно или друго познание, което ми липсваше. Но когато всички други причини отпаднаха и остана само една – очакването, – исках хората, а и аз самият да станем по-добри и затова трябваше да зная с подробности най-точното за всеки от тях.

Бабел, със своя необозрим опит, макар само единайсет години по-възрастен от мен, отдавна беше прескочил тази точка. Желанието му да направи хората по-добри не му служеше като причина за тяхното опознаване. Чувствах, че това желание у него беше също толкова неутолимо, колкото и у мен, но то никога не го подтикна към самоизмама. Наученото за хората не зависеше от това дали го радва, мъчи или унизява – той трябваше да опознае хората.

(1980)



[1] „Факел в ухото“, превод Елисавета Кузманова (със съкращения). Б.пр.

[2] Андре Лот (1885 –1962) – френски художник, скулптор, педагог. През 1922 г. създава свое частно художествено училище. Б.пр.