Разговор с диригента Йордан Камджалов, който все по-често се връща в България, защото твърди, че хората тук имат невероятен, но недоразгърнат потенциал.
Както често се случва, особено по нашата географска ширина, за диригента Йордан Камджалов важи поговорката „Никой не е пророк в собствената си страна”. Талантът му първо бива признат навън, а едва по-късно и тук започна да се говори за успеха му. Той все по-често се връща в България, защото твърди, че хората тук имат невероятен, но недоразгърнат потенциал. С фондацията на негово име реализира проекти, чиято видима цел е да повдигне духа на българите и да им даде културна перспектива. Звукът и музиката са способни да стигнат до онези най-потайни дълбини на живата същност, до които нищо друго сетивно не е в състояние, това дори науката го доказва. От начина, по който той се движи в музикалните пространства, се вижда, че ясно осъзнава това. В същото време през вербалния му изказ прозира личността на визионер, който има мечта за един по-адекватен свят и нуждата да я сподели с останалите. И така събирайки в едно уравнение силата на музиката, с която той борави, плюс въздействието на думите му, се получава образа на вдъхновител, от какъвто много хора днес имат нужда.
Защо избрахте кариерата на диригент, а не на инструменталист?
Никога не съм мислил да ставам диригент, нито за кариера. Дирижирането много по-късно се появи в моята мисъл, защото никога не съм имал самочувствието за това. Професор Лилия Гюлева, която е име в хоровото дирижиране, ми каза: „Ти имаш талант и трябва да продължаваш”. Професор Васил Казанджиев в оркестровото дирижиране е другата личност, която повярва в мен. Те са хората, които ми казаха: „Йордане, там ти е мястото!”. Те ми дадоха вяра. Винаги съм смятал, че диригентът е някакво извънземно, нещо непостижимо и че е невъзможно за мен. После животът показа, че имам потенциал за това.
Но предполагам, че по никакъв начин не сте се конфронтирали с този път?
Не, не съм. Това е точно попрището. Много пъти сме говорили и обсъждали с колеги, с професори какво е дирижирането и какво е диригентът, и никога не сме имали удовлетворяващ отговор. Но аз имам отговор сега и той е: комуникация. Диригентът е комуникатор и именно тук е магията. Преди търсех магията само в музиката, но все по-често виждах, че интензивната комуникация може да направи всяка музика магична. И най-гениалната музика при пресъздаването, когато я няма онази степен на комуникация, може да бъде абсолютно бледа и дори, така да кажем, – посредствена. В момента все повече търся и се впечатлявам от магичния момент на комуникация на сцената, без значение какво произведение изпълняваме, защото контактът между човешките същества е уникален сам по себе си. А цялата комуникация по време на един концерт е невербална. Посредством нея се споделят неща невероятни и понякога с един поглед може да бъде споделено онова, което не може да се обясни с думи.
Кой беше лостът, който накара едно момче от Търговище да тръгне по пътя на музикалното образование и да стигне до Европа?
Лостът винаги е бил онзи огромен безкраен копнеж да бъда полезен на максимално много хора, доколкото изобщо може един човек да бъде. И това ми дава много сила да се движа, да мечтая, да работя, да уча непрекъснато и в този копнеж да споделям красивото и великото, което гениите са ни завещали.
С какво спечелихте германците?
Първият ми конкурс беше в Консерваторията в Берлин, където ме приеха да уча дирижиране. Там научих изключително много и после във всички тези майсторски класове, които години наред са ме формирали, когато буквално съм гладувал, за да мога да ги посещавам. Това беше за мен задължително – всяка година в различна точка на света да продължавам да уча и да черпя от корифеи в дирижирането. Моят професор в Берлин наричаше маниера ми на работа „абсолютно неортодоксален, абсолютно неординарен”. На конкурса за генерален музикален директор в Хайделберг казаха, че „веднъж на генерация се появява такъв като мен”, а във Финландия изявлението беше „веднъж на столетие”.
Средата определя ли мащаба на успеха на един човек? Ако бяхте останали в Търговище, едва ли щяхте да постигнете всичко това, което вече имате зад себе си.
Да, точно така – среда, талант и условия. От друга страна, на пръв поглед неподходящите среда и условия могат да бъдат много голям стимул. Това, че съм израсъл в Търговище, се оказа за мен абсолютен плюс. Когато дойдох в София като студент на 18 години, имах такава огромна жажда да уча. Всяко посещение на театър, опера или концерт беше за мен шанс и привилегия, защото не беше всекидневие. Налагаше се да отделям от хляба си, за да мога да посещавам тези места. Когато човек възприема нещо като чудо, то оставя много по-голям отпечатък в него. Това, че не съм се докоснал прекалено рано до тези неща, е било особен щит, да не закърнее нещо в мен. Когато моментът е сега или никога, на живот или смърт, тогава е друго. И колкото повече човек цени нещо – едно образование, един човек, едно събитие, толкова повече може да извлече от неговите богатства. Когато отидох в Берлин, беше същото – всяко посещение на концерт е било отделяне пак от хляба. И когато отделяш от хляба, тогава ти си с друга мотивация. И тази мотивация предрешава и развръзката. Когато съм влизал във всички тези културни институции в София с усещането, че за мен е привилегия, че аз участвам като зрител и слушател в едно свещенодействие, може би това нещо после ми е помогнало, отивайки от другата страна – пред публиката, да продължавам да запазвам този момент – че има нещо специално, сакрално, че там могат да бъдат транспортирани есенциални, фундаментални идеи и разбирания.
Защо посвещавате толкова време на България?
Защото България има огромен потенциал, има невероятни хора. Тук има и много отчаяние, слабост, безпътица, има много фалшификация, много съмнение, но има и извънредно много сила, извънредно много идеи, извънредно много изключителни хора.
Изключителните хора тук могат ли лесно да бъдат открити сред множеството?
Те са достатъчно видими. Аз мисля, че в България на всеки сто души има един прекрасен човек, на всеки хиляда – един изключителен, на всеки сто хиляди – един гениален. Въпросът е какво можем да направим всички ние заедно, за да се увеличи броят им. България ги има тези хора. Аз не мога да си представя, че такава „очевадност“ е невидима. Тук има невероятни артисти, музиканти, композитори, такива невероятни учени, математици, физици, архитекти.
Затова ли фондация „Йордан Камджалов” прави конкурси за нови таланти – за да подкрепяте тези хора?
Веднъж годишно, за шеста поредна година провеждаме такъв конкурс. Две причини са били мотивацията за създаването на тази фондация. Първата е, че е безспорен фактът, че имаме изключителни таланти, а втората е, че имаме изключително трудни условия. Има таланти без условия. Вероятността те да разцъфтят в своята цялост клони към нула. Дори когато талантът се срещне с условието, вероятността за разцъфтяване е също малка. Да се увеличи тази малка вероятност с един минимален импулс е нещо, което винаги ми се е струвало достойно.
Къде в своето развитие се намират днес спечелилите предходните конкурси?
Ние подпомагаме най-вече образователни форми, защото смятаме, че в образованието има най-много бъдеще, смисъл и перспектива. Половината от тях са в учебни заведения извън България, другите са тук. Спецификата на работата на нашата фондация е в индивидуалния подход, опитваме се да видим всеки човек от какво има нужда в точния момент, какво можем да направим за него. Не може да се подхожда общо, но колкото повече човек се занимава с тази идея и се опитва да помага, толкова повече започва и да страда, защото вижда, че вероятността да помогне на всички е нулева. Вероятността да помогне адекватно дори на половината, пак е нулева. Такава голяма необходимост, такава голяма жажда има, а положението е просто бедствено, това е истината! Пропастта между таланта и неадекватните условия е огромна. И трябва с колективни усилия да бъде запълвана.
За тази географска ширина ли говорите или по принцип?
Едва ли има друга географска ширина с по-голяма пропаст между тези две неща. Нашата фондация и редица други, като тези на Райна Кабаиванска и на Бербатов, правим нещо в опит да запълним тази пропаст. Ако държавата си вършеше работата, нашите фондации щяха да бъдат напълно излишни. Аз мечтая тези фондации и тези инициативи да станат абсолютно излишни, т.е. там, където има необходимост от импулс и от развитие, спонтанно да се създават условия.
А това желание да помагате е чисто човешка нужда или е проява на патриотичен дух?
Чисто човешка нужда.
Каква е целта на Музикалната лаборатория за човека?
Музикалната лаборатория процъфтява в три формата: „Музикална лаборатория за човека”, „България пее”, който стартирахме в Математическата гимназия, а наскоро проведохме второто издание в НДК. Третият формат сме нарекли „Проект”. При него веднъж в годината един голям хор ще има възможността да изпълнява големи произведения със симфоничен оркестър, и то точно с новия Genesis Orchestra, чиято премиерна изява бе на 6 април в зала „България”. Музикалната лаборатория е част от новия културен проект, който разработваме за България. Лабораторията, оркестърът, както и дейността на фондацията са птици, които летят и се движат в една посока. Ще има и други инициативи, които ще се появяват в същата посока, даващи и материализиращи други аспекти от този нов концептуален културен проект. Това не е правене просто на някакъв концерт – правенето на някакъв концерт никога не ме е интересувало! То е даване на импулси в културното пространство, даване на импулси в човека и за човека.
Как си представяте един относително идеален свят?
С човеколюбие, респект към всичко живо и всички ние – хората, да учим. Да знаем, че в идеалния свят също има грешки и че тези грешки са, за да ни придвижат напред. Всеки да бъде съзнателно на мястото си. Йерархията да не е фактор в отношенията между хората, т.е. да осъзнаем, че всички сме равни. Това може да звучи крайно утопично и то засега е, но нали все пак ставаше въпрос за идеален свят (усмихва се).
Ако имахте силата на Създател, какво бихте променили в сегашния свят?
Пътят е само един – доброволно или не, всички ние ще учим и ще си носим последствията. И чак толкова голяма не може да бъде грешката – Земята е прекалено малка, за да бъде прекалено голяма грешката.
Кога и как за първи път се докоснахте до учението на Петър Дънов?
Бях на 13 години и половина, когато разхождайки се по улиците в Търговище, на един щанд, на който бяха изложени много и най-различни книги, една книга ми привлече вниманието. Тя се казваше „Закони на доброто”. Самото заглавие ме порази и ме впечатли, и ме привлече изключително със своята мощ. Дотогава никога не бях чувал за Петър Дънов. Купих си книгата и тя обиколи с мен всички мои квартири – и в София, и в Берлин, навсякъде, където съм живял. Така започнаха нещата… със „Закони на доброто”.
А в професионален план кои личности ви вдъхновяват?
Те са много, но в момента бих назовал пет колоса, които напуснаха света тази година. И петимата са оставили огромен отпечатък както в световното дирижиране на ХХ век, така и върху моя път и развитие. Тези гиганти са били мои ментори и учители в международни майсторски класове: Лорин Маазел, Николаус Харнонкур, който си отиде преди броени дни, Курт Мазур, с когото беше моят първи международен майсторски клас, Клаудио Абадо и Пиер Булез.
Как открихте за себе си астрофизиката и къде виждате връзката между музиката и нея?
Връзката е тотална. Това е най-обичайната връзка, с нея се е занимавал още Питагор. Тя датира от хилядолетия. Ако проследим и други тенденции, ще видим, че тя не е толкова загадъчна. Допирната точка е безкрайността, Космосът в своето хипер пространство и време и музиката в своето хипер пространство и време. Успехът на едно музикално произведение го измервам спрямо пространството, което създава. Музиката създава пространство. Идеята за пространството, идеята за безкрайността ме вдъхновяват особено – това е допирната точка.
Правите паралел между музиката и външните светове, а къде е допирната точка между музиката и вътрешните светове?
Те са едно и също нещо. Наричаме го вътрешно акустическо пространство и външно акустическо пространство. Вътрешното акустическо пространство у човека и външното акустическо пространство в цялата Вселена са тъждествени по обем, те са повече от еднакви, като даже има вероятност вътрешното да е по-голямо от външното. Няма противоречие между тях. Музиката чрез звука, който е физическа вълна, се манифестира във външното пространство, но отеква и формира вътрешното акустическо пространство на човека, отпечатва, транспортира по външен път информацията за вътрешното акустическо пространство на човека.
Мислите ли, че музиката е онова средство, което достига най-дълбоките дълбини?
Да! Смятам, че музиката е най-универсалният език. Но музиката е като носител на идея. Може би е най-директният носител. Еднакво висша идея може да бъде вложена в поезия, в изобразително изкуство, но начинът на транспорт на тази идея е различен. Да, смятам, че музиката е най-универсалният транспорт на идеи.
Какво бихте казали на хората, които четат това интервю, за да им дадете малко повече кураж?
Да работим, да мечтаем, да не спираме – много работа, много учене, никакво отпускане, никакви измислени забавления. Най-голямото удоволствие са работата и ученето – те двете са тъждествени. Ученето е абсолютно благословение. Човек да работи нещо, в което да задълбочава своето учене и да може да го споделя с другите хора, също е абсолютно благословение. Страхът пречи – оставете страха настрана! Съмнението настрана! Един опит за виждане на универсалното и дълбокото в нещата – във въздуха, в облаците, в хората, в музиката, в дърветата. Без страх, край, просто без страх! Учене, много голяма самокритичност, самовзискателност и вяра в доброто.
