Начало Идеи Гледна точка Веднъж, но завинаги!
Гледна точка

Веднъж, но завинаги!

7396

 

 

 

 

 

 

 

 

Съотношението между лудостта и трезвостта, между ума и безумието, между рационалното и ирационалното в политическото поприще ме е вълнувало още от малък, когато така недоумявах пред патологичния, политизиран, идеологизиран и отчужден до неузнаваемост свят на възрастните. И колкото по-остарявам и, надявам се, съзрявам, толкова по-ясно, а значи и по-безпощадно осъзнавам колко безпомощен е здравият разум пред доктринираната слепота. Май ще се окажа прав в отколешното си подозрение, че в политическата сфера, там, където е най-насъщно необходимо аналитично мислене, господстват най-пълновластно необузданите емоции. А става така, защото, докато гражданските събития имат своя собствена динамика и са много често непредсказуеми, хаотични и произволни, разумът ни, с който ги интерпретираме, систематизираме,  оценяваме и контролираме, е най-често владян от стереотипи, от шаблони и догми, от онаследени и придобити клишета, схеми, че и от труизми. А да се подходи с целия този ръждясал арсенал от предразсъдъци и схематизъм към живия живот, е не само неподобаващо – и опасно е. Тази опасност често кърви исторически – кърви и актуално, пред очите ни. За нейните съвременни параметри, за обяснимостта и необяснимостта ѝ на родна и на международна земя ще поразсъждаваме и в настоящия текст.

И така едно неотдавнашно статистическо изследване на „Галъп интернешънъл” сочи, че почти половината българи считат, че в условията на живковизма се е живеело по-добре. Не че останалата половина счита обратното – огромната част от нея декларира, че просто не знае кое е добре и кое – зле. А и това е показателно – историята илюстрира красноречиво, че подобно незнаене има висока, понякога дори кървава цена. Подобно незнаене, подобно безхаберие е не само продукт, а и автор на гражданското безучастие, а гражданското безучастие подготвя от своя страна почвата на всяко – ляво, дясно, националистично или религиозно – мракобесие. Мракобесие, на което неведнъж и собствената ни родина е ставала арена. Което ще рече, че като народ ние сме си платили високата историческа цена за гражданската си апатия, без да си извадим необходимите поуки от изживените страдания и жертви – колкото и болезнени да са те. С историята (национална, континентална или общочовешка) обаче шега не бива – в хода на времето ненаучените актуални уроци се учат с късна дата в бъдеще. И колкото по-изявена е днешната ни неученолюбивост, колкото по-късен, по-отлаган от настоящето в бъдещето е преподаваният от недооценените и подценени събития урок, толкова и заплащаната цена е по-убийствена – тук всяко закъснение се наказва подобаващо, тук историята пропуск и недоглеждане не знае, и рано или късно ще ни подири сметка: както в национален, така и в интернационален, така и в общочовешки, така дори и в индивидуален, в биографичен план. И двете най-колосални злини на миналия век, пък и на всички минали и настоящи векове и хилядолетия – комунизмът и нацизмът – са свидетелство за високата и неминуема цена, която цели поколения и народи плащат в брой за деполитизираността, за гражданския си неутралитет, за инфантилната си надежда, че след като те игнорират политическата конюнктура, и политическата конюнктура ще ги игнорира.

А аз чудом се чудя колко сбъркан, колко неосведомен и заслепен трябва да е човек, колко разстроени трябва да са и ценностната му система, и сетивността му, за да се поддадат те на една негативна селекция, която открива и фаворизира злото и грозното, за да бъдат провъзгласени най-свирепите години и десетилетия в цялата ни национална история за благодат. Защото ако и в родното ни, и в международното минало действително има периоди, протекли под знака на амбивалентността, многозначни и противоречиви периоди, в които доброто и злото са били на кантар и за които дори експертите се двоумят каква морална оценка да им поставят, то комунизмът съвсем не е между тях. Редом с нацизма, комунизмът е най-недвусмисленото, най-отявленото, най-несъмненото  историческо зло – зло, персонифицирано чрез горчивата съдба и безмерните страдания на стотици милиони наши предшественици и съвременници, зло в най-чистата му форма, най-очевидното, абсолютното зло. Така че в оценките ни за социализма и за националсоциализма, които, погледнато стратегически и психологически, трябва да са не само еднородни, а и еднозначни, нюанси не бива да има – тук моралните фронтове са така отчетливо откроени, че всяко търсене на оттенъци и разновидности, всяко двоумене е съзнателно или неосъзнато съучастие в едно колосално историческо престъпление, възраждане и продължаване на престъплението на тоталитаризма и в условията на демокрацията. А, както доказаха зараждането и възходът и на болшевизма, и на националсоциализма, демокрацията е уязвима за всеки политически екстремизъм – и то тъкмо по силата на демократичността си. Благодарение на изначалните, на природните и непредотвратими несъвършенства на демокрацията болшевиките, които бяха всъщност меншевики, узурпираха и съветизираха преди стотина години държавната власт, благодарение на същите несъвършенства узурпира и нацифицира по техен тертип държавната власт и Хитлер през 30-те.

Колкото и явни, колкото и флагрантни, колкото и разбираеми и елементарни да са тези обстоятелства, за подрастващото ни поколение те са като че ли невидими. А за да са невидими за днешните юноши и девойки, значи са невидими и за техните родители – мирогледът се формира преди всичко в домашното огнище, крушата не пада далеч от корена, кръвта вода не става. Кръв, пролята и проливана кажи-речи пет десетилетия наред от нашите бащи и деди по героичните горянски чети, по изтребителните концлагери на реалния социализъм, по следствените килии на ДС, чрез разстрелите на граничната полоса, по народните (разбирай: антинародни) съдилища. И кръв, обезценена от нехайното отношение на техните потомци към светлата памет на жертвите. След като днес пред невиждащите очи на цяла една безучастна нация министри, държавници и лидери от родния политически елит полагат ритуални венци пред паметниците на вчерашните ни палачи и поробители, значи нравствеността страда, страда и националното ни съзнание за историчност. Защото тези днешни ритуални венци ще превърнат закономерно вчерашните ни палачи и в палачи утрешни – каквито идоли честваме днес, такъв живот ще живеем утре, в сянката на вдигналия гигантски ръст в сърцето на столицата ни монумент на нашите двойни поробители свободата няма да процъфти, в подножието на робството демокрация не вирее, не се изгражда днешен граждански морал под върховенството на вчерашното мракобесие. Със стари метли – учи една древна абхазка мъдрост – нова къща не се мете.

А ние се опитваме тъкмо това да правим – да съчетаем, да съвместим две несъвместимости: демокрация и тоталитаризъм. Правим го, пренебрегвайки дадените ни от гения на Аристотел още преди цели хилядолетия уроци по формална логика: А е само А и нищо друго, А не може да бъде едновременно и А, и Не-А, и В. И колкото и видимо, колкото и убедително да е било това още за античните ни предтечи, за заслепеното от идеологизирана слепота днешно гражданско съзнание то е невидимо и неубедително. Видими и убедителни за нашите съвременници са купища легенди, идеализиращи и глорифициращи доскорошната ни духовна и материална нищета, социалната и морална мизерия, в която само довчера тънехме като в блато. Тези легенди сладкодумно разказват колко чисти и светли били улиците под слънцето на мира и социализма, колко стриктна била тогава обществената хигиена, какво благоденствие, какво спокойствие и каква сигурност са царели под лидерството на Партията-ръководителка в гражданската сфера, колко възпитани били младите и колко мъдри – старите в онези идилични времена и прочие небивалици – една от друга по-причудливи. За какво благоденствие, за какви блага може да става дума, след като най-висшето благо – свободата – бе потъпкано най-брутално? А без свобода всички останали блага губят стойност. Какво ти спокойствие и каква ти сигурност, след като гражданската атмосфера бе белязана от мнителност, от враждебна подозрителност на всеки към всеки и от шпиономания; след като доносничеството бе така стимулирано и насърчавано свише, че се бе превърнало в масов почин, в национална художествена самодейност, в истински фолклор; след като за един плахо прошепнат политически виц можеше да бъдеш донесен, арестуван и хвърлен за решетките; след като можеше да бъдеш разстрелян на граничната полоса, само защото си дръзнал да прекрачиш в чужбина; след като за това, че си се осмелил да се черкуваш, да слушаш чужди радиостанции, защото не си упражнявал общественополезен труд или дори само заради неприличен външен вид можеше да бъдеш изключен от университета, че и изселен от София и въдворен на местожителство?!

А да полагаш церемониални венци на признателност пред Паметника на съветската армия и да отбелязваш Девети септември като ден не на робството, а на свободата, значи да продължиш вчерашния съветски терор, да го възродиш и пренесеш и в националното ни настояще, и в националното ни бъдеще.

Показателно е обстоятелството, че, вместо да оредяват, с годините и десетилетията демокрация мемориалите на робството се множат – старите мемориали се съхраняват грижливо, грижливо се изграждат и нови. Повтарям: така не се възпитава демокрация, не се култивира цивилизованост така – така ние само унаследяваме и съхраняваме, подхранваме и умножаваме злото, завръщаме се в дебрите на тоталитарното варварство, реанимираме онова мракобесие, което превърна страната ни за цели десетилетия в духовна и социална пустиня. Варварство, за което повярвахме, че свободолюбивият ни порив го надви и надмогна още преди трийсетина години, когато всички запяхме редом с моя приятел Васко-Кръпката: „Комунизмът си отива – спете спокойно, деца!”. Спокойствието се оказа преждевременно и зловредно – време ни е отново да се обезпокоим за съдбата на страната си. И за собствената, и за личната, и за персоналната си съдба. Защото, отивайки си по талазите на песента, комунизмът остана непокътнат като гражданска практика. А не гражданското ни песнопение – гражданската ни практика кове националната ни участ.

Декларативното изобилие от материални блага пък, добронамереното, инфантилно и измамно обещание на Моралния кодекс на строителя на комунизма „от всекиго според способностите, всекиму според потребностите!” бе стопроцентова легенда. Това изобилие е точно толкова пожелателно и измислено, колкото и духовният разцвет. Пък дори да беше то действително, отсъствието на свобода, безправието, в което тънеше цялата ни нация, щеше да го обезсмисли без остатък. Старата ми памет е съхранила незаличимо многолюдните ежедневни опашки пред кварталните бакалии, където и ние, децата, чакахме с часове, че и с дни и нощи, за шепа маслини или за кило кокали. Чакахме и за скапани съветски черно-бели телевизори, и за фаянсови плочки дори. А най-нетърпеливо чакахме за банани, лимони и портокали. Но само веднъж годишно – по Нова година, когато луксозните магазини „Плод-зеленчук” в най-големите ни градове пускаха за по ден-два цитрусови плодове. За всичко се чакаше и на всичко се робуваше, докато шоколадът и уискито, кафето, качествените цигари и газовите запалки, дънките и дъвките бяха недостъпни за редовия творец на благата – достъпни тези битови съкровища бяха само срещу твърда валута и само в магазините на кореком. Които пък бяха недостъпни за нас, белите негри, туземците в най-добрия от световете, свят, тържествено обещал да обезпечи, както пишат Георги Марков и Дейвид Филипс в сатиричната си антиутопия „Достопочтеното шимпанзе”, „най-голямото възможно щастие за най-големия възможен брой хора”. Няма що – каквото щастието, такива и щастливците му.

Така, раздвоен равномерно и неравномерно между всички тези духовни и материални достъпности и недосъпности, между социалната теория и социалната практика равномерно и неравномерно раздвоен, течеше, протичаше и изтичаше, топлен от партийната грижа за човека, от пустото в празното младият ни и немлад живот. Припомняйки си тази безмерна пустош, думата ми е не само за фалшифицирането на родната история, а за фалшифициране и на националното ни битие, за подмяната му с най-некрофилната утопия. Защото онази злокобна поличба, според която комунизмът е светло бъдеще, а българо-руската и българо-съветска дружба – безсмъртна вековна надежда, вече бе пусната в обръщение от рафинирани демагози и следвана от романтизирани наивници. Които сам Бащата на Октомврийската революция окачестви като полезни идиоти и които в полезния си идиотизъм дори не подозираха, че популяризират един смъртоносен фалшификат. За да не се превърне тази зла поличба обратно в зла действителност, има един-единствен начин: да противопоставим на волните си и неволни (май по-скоро волни, отколкото неволни) заблуди демаскиращото аналитично мислене. Доколкото го имаме. Защото, критицизмът и скептицизмът не са наше национално качество – ние сме народ не на здравословния скептицизъм, не на аналитичното, а на митичното мислене. Което в литературата, в поезията, в лириката е истинско богатство, автор и съавтор на ненадминати художествени шедьоври. Отнесено към политическата сфера обаче митичното мислене се превръща в истински злосторник – то ще ни отведе, то стъпка по стъпка вече ни води и отвежда към онази безмерна, към онази тотална духовна и социална гибел, която (при цялата си свирепост) комунизмът само намекна. А, побългарена подобаващо със славянофилски легенди, демокрацията ни може и да овеществи, да превърне намека в действителност. Веднъж, но завинаги!… Казвам го с ясното съзнание, че когато един комунизъм се демократизира и декомунизира, както стана на родна земя през втората половина на 80-те, това е добър знак, преддверие към доброто е това. Започне ли обаче една демокрация да се комунизира, спасение вече няма. А когато това ѝ комунизиране е придружено в тон с най-деструктивната ни национална традиция и от русифициране, гибелта става още по-непредотвратима. Особено в наше време, когато един нов мъдър и безстрашен Стамболов и един нов и сърцат Рейгън, които да ни спасят от (казано с езика на Раковски) „железните нокти на Русия”, не се задават на хоризонта…  

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора