0
5023

Ведра и мъдра анкета изповед

В „Отгласи” става дума не само за личността на Цочо Бояджиев. Покрай перипетиите в неговия път се очертава правдива картина на времето, в което е живял. Основното звучене на изповедта е балансирано между радостта и тъгата, произтичащо от смирението пред осъзнатите граници на човешкото битие.

Името на Цочо Бояджиев е добре познато у нас, а и зад граница. През последните две десетилетия на ХХ и първите на ХХI век неговата личност постепенно се превърна в незаобиколима величина както в българската, така и в международната хуманитаристика, особено във философската медиевистика. Неговото дело вече му отрежда сигурно място в паметта за върховите постижения в националната ни духовна култура. Със самото си присъствие той облагороди и продължава да облагородява професионалната работа на философите, а и на хуманитарите като цяло у нас, като оказва и значимо влияние върху обществената среда в страната. Името му вече служи като магнит за цивилизованите български граждани. Затова и без риск от грешка мога да прогнозирам, че появата на неговата автобиографична книга „Отгласи” (Разговори с Цочо Бояджиев) ще привлече вниманието на културната общественост у нас. В нея по молба на своите приятели и по повод на наближаващия му юбилей Цочо Бояджиев прави трезва равносметка на стореното дотук. Книгата е написана в рядко срещания у нас жанр анкета изповед, чрез който той споделя с читателя спомени, наблюдения и оценки за своя живот, преминал през множество изпитания. Изборът на диалогичната форма на изложение не е случаен – той е свързан с трайното убеждение на Цочо Бояджиев за големите възможности на съавторството при диренето на истината. Тук той търси у събеседника си Атанас Стаматов, а чрез него и у читателя съ-твореца, съпричастен към преживяното от него. Разговорът засяга разнообразни теми и се води в различни тематични „регистри” – от ежедневни до собствено професионални. Изпълнен е с лесни преходи от прозаичното и комичното към възвишеното и сериозното. В текста се открояват мимоходом споделени, но добре обмислени и сбито изразени прозрения – резултат от многогодишни размисли на човека, мислителя, интелектуалеца и общественика Цочо Бояджиев. Явен е стремежът му към перфекционизъм във всичко което върши, но и осъзнаване крайността на човешките си възможности.

Книгата представлява спокоен разказ за разнообразни събития в личния и професионалния живот на Цочо Бояджиев. От нея се излъчва ведра и смирена мъдрост на човек с непоколебими убеждения. Тонът е благ, но не милозлив и сантиментален. Разказът е уверен и лишен от маниерност. Издържан е в хладнокръвна и сдържана, ала не и безстрастна стилистика. Използваният език е най-често разговорен, като понякога преминава във философски специализиран изказ. Личи внимателното отношение на Цочо Бояджиев към словото, който признава, че отрано е проявил „глад за думи” и вижда себе си като „пастир на думите” (както е озаглавил една от стихосбирките си). Изразява съжаление, че днешните хора, боравещи със словото – включително и той, са загубили „битката за нормалния език, в който думите имат своето значение” и са допуснали „оварваряване” на езика, преди да са го цивилизовали поради неефективност на съпротивата им срещу неговото опошляване.

Книгата потвърждава известното на близостоящите до Цочо Бояджиев: той си „знае цената” – наясно е с величината на постиженията си, за които говори без излишна скромност, но и без самохвалство. Чуждо му е както самоизтъкването, така и показната скромност. Той споделя без патос спомените си за звездните мигове на заслужена гордост от своите успехи, като те обикновено са следвани от случки, потискащи суетата му. С благодарност си припомня уроците по приземяване, преподавани от хора, помогнали му да се отърси от поривите към „големеене”. Цочо Бояджиев многократно изразява своето уважение към учителите в живота и професията, без да ги идеализира. Удовлетворен е от открилите му се възможности за лични срещи с някои от най-ярките фигури на съвременната европейска и национална наука и култура. Тези забележителни хора, с които съдбата го е срещнала, му дават пример за достойно човешко поведение и професионална добросъвестност.

В книгата Цочо Бояджиев ненатрапливо изразява и отстоява своите убеждения, без да настоява на правотата си, тъй като е наясно колко нелепа би била евентуална претенция за непогрешимост. Той с готовност споделя както лично изстрадани, така и възприети от други хора житейски прозрения и професионални открития. Отказва се да дава наставления и да поучава читателя, а просто споделя ценностните основания, от които се е ръководил: „двете върхови ценности, които правят човека човек – свободата и разума”. Възприема с готовност чуждата оценка за принадлежност към „модерния ариергард” в поезията. Без поза заявява своята „екзистенциална настроеност” и разбирането си за човека като „слаб и раним”, „уязвим” в „светлата трагичност на неговото съществуване”. Определя се като „оптимист без илюзии”, който като типичен троянчанин проявява „иронична дистанцираност” от случващо се около него. Същевременно си дава сметка, че тъй като „човешкото битие е непременно битие-с-другите, че изходната структура на човешкото е „аз-и-ти”, самият той следва да изгради солидни връзки с други хора. Все пак основният движещ мотив в поведението му си остава свободната воля, отказът да се подчинява на сили, стремящи се да го унижат и покварят.

В „Отгласи” Цочо Бояджиев изразява по максимално сбит начин своите философски възгледи и професионални задачи. Според него „критичният поглед, неприемането на привидно саморазбиращото се е първата стъпка към философията”. По своя смисъл „философията не е абстрактно умуване върху отвлечени предмети, а форма на животоразбирането”, като представлява „самият живот в разумната осмисленост на неговите принципи”. Той е убеден, че „философът не бива да се обвързва с една или друга концепция от миналото”, а да следва един „здрав еклектизъм”, като „оставя свободни опции спрямо различните философски системи”. Най-уместна му изглежда позицията на „свободно реене между традициите”, тъй като тя „оставя пространство за собствено премисляне на всъщност принципния въпрос на всяко философстване: откъде идваме, какво сме, накъде отиваме? А отговорът на този въпрос всеки дава сам”. Той заявява непоколебимото си убеждение, че „едно историко-философско изследване трябва да изказва отчетливо определена теза и да отправя ясно послание към читателя”.

Цочо Бояджиев се въздържа от язвителни или саркастични нападки към опоненти и недоброжелатели, които се чувстват засенчени и потиснати от таланта му, като съзнателно спестява разкази за постъпки, уронващи достойнството им. Той проявява неприязън, но не и враждебност към своите недоброжелатели и опоненти, макар нерядко да е бил обект на завист и злостни коментари от тяхна страна. Отнася се със снизходителност към собствените и чужди увлечения, но непоколебимо следва възприетите рано в живота си ценности и принципи. С усмивка си припомня своите младежки увлечения, като не спестява разказите за детските си лудории и училищни провинения. Разказът е пропит с чувство за хумор, като съдържа редица смешни случки и весели истории. Цочо Бояджиев често прибягва до самоиронията и самокритиката – отчита без съжаление, но и без оправдание собствените заблуди и прояви на наивност. Посочва трудните дилеми и мъчно направените избори, съдържащи както правилни решения, така и болезнени провали.

В книгата „Отгласи” става дума не само за личността на Цочо Бояджиев. Покрай перипетиите в неговия път се очертава правдива картина на времето, в което е живял. На страниците ѝ е отразено възприятието на изповядващия се за духа на времето, съпроводено с неговите страхове и опасения, въодушевления и надежди, омерзения и разочарования. Цочо Бояджиев не подминава своите съмнения, колебания и меланхолии, притеснения и униния, които ясно личат дори само от заглавията на някои от неговите стихосбирки: Сбогуване с предмети и други живи същества (София, 2005), Книга на ирониите и опрощенията (София, 2016), Книга на разкаянията и утешенията (Пловдив, 2019), Кухата сърцевина на живота (София, 2020). Все пак основното звучене на изповедта му не е минорно, а балансирано между радостта и тъгата, произтичащо от смирението пред осъзнатите граници на човешкото си битие. Книгата е свидетелство за неизкоренимото любопитство и интерес на Цочо Бояджиев към широк спектър от проявления на човека, стъпил здраво върху своя хуманизъм.

Книгата „Отгласи” е интимен разказ, който има и друг автор – Атанас Стаматов. Воден от присъщата си скромност и осъзнаващ изискванията на „поддържащата си роля” той съзнателно се скрива в сянката на Цочо Бояджиев. Стаматов решава с непринуденост и вещина важната задача на анкетьора, който от името на читателя задава своите питания. Самият Стаматов определя себе си като „дознател”, който сам е участник или свидетел на много от описваните събития. С присъщата си мекота, деликатност и ненатрапливост той провежда своето „дознание”, подтиквайки „подложения на разпит” към откровена изповед. Така духовното саморазкриване на Цочо Бояджиев става пред максимално добронамерен и близък човек. То протича под формата на приятна, но не лековата беседа, която сякаш не е предназначена за публично огласяване. Въпросите са уместни и точно прицелени в ключовите събития и повратните моменти в житейския път на анкетирания. Диалогът е пропит от топла приятелска обич, но без сантиментално фамилиарничене. Това е разговор не просто между съмишленици, но и между съратници в различни начинания от „улични бойци” до съиздатели на философска библиотека. Многобройните съвместни дела през годините и познаването отблизо на професионалните си дирения и житейските си перипетии на двамата участници в разговора го правят плътен и емоционално въздействащ. Крайният резултат е увлекателен и поучителен разказ за един пълноценно изживян живот, ободряващ, насърчаващ и даващ кураж на читателите.

Важна заслуга за появата на книгата има Фондация „Комунитас”, без чиято финансова подкрепа тя не би видяла бял свят. За солидността на „Отгласи” допринася вещата и професионална работа на редактора ѝ Тони Николов, издаваща респекта му към авторите на текста. Той умело е разположил снимковия материал от семейния архив на Цочо Бояджиев, както и някои негови художествени фотографии. Като уместни щрихи в изданието могат да се разгледат и приложените като самостоятелни фрагменти кратък текст върху творчеството на Йордан Радичков и нереализиран дневник на Цочо Бояджиев. Полиграфската изработка е изискана, а графичното оформление на Надежда Ляхова – направено с вкус. Докосването до книгата доставя не само интелектуално, но и естетическо удоволствие. Вярвам, че мнозина ще го изпитат.

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философия в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2020), Духът на съвременника, изразен в публичния език (2020). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012–2016), ръководител на катедра Философски и социални науки (2002–2012, 2016–), член основател и председател на УС на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България (2002–2004), член-основател и изпълнителен директор на Института за българска философска култура (2011).