Начало Идеи Гледна точка Век на учени и философи
Гледна точка

Век на учени и философи

1790

 

В последните дни политическият ни дискурс най-неочаквано и заедно с това обещаващо се отвори широко към лингвистичния и семантичен дебат. По принцип, този тематичен хоризонт би трябвало да е чужд на политическата реторика и неприятен за практикуващата я класа. Нали тогава, когато вече не е достатъчно ясно какво искат да кажат политиците, когато думите им започнат да произвеждат дефицит откъм разбиране и да предизвикват нуждата от екзегетични  усилия сред публиката, става прозрачно, че е възникнала криза в комуникацията със суверена на представителната демокрация. Седмицата, края на която приближаваме, ни поднесе точно такава една необичайна ситуация. Видяхме и чухме неща, които ни задължават да се чувстваме исторически привилегировани.  Получихме ценния шанс да станем свидетели на това как влиятелни български политици се превъплъщават с учудваща опитност в ролята на критици на езика, размишлявайки свободно, начетено и с желание както върху смисъла на понятията, така и върху значението на езиковите термини. Разбира се, мишена на внезапно пробудилата се рефлексия стана не собственото говорене, а употребата на изразите в лагера на опонентите. Границите на дискусионното поле зададе сам министър-председателят. Господин Борисов излезе, както си му е навик, смело, магистрално, насреща на социалистите и им каза без заобикалки, че въпросът, заседнал в гърлото на предстоящия референдум за бъдещето на АЕЦ „Белене“, не може да мине без преформулиране. С детайлните действия по прецизирането на езика (помните ли онова симпатично британско тв-сериалче  Mind Your Language? ) се заеха работниците от парламентарната група на ГЕРБ. Внесеното от тях за депутатско обсъждане проекто – изправяне на речевата снажност звучи така: вместо „Да се развива ли атомната енергетика в България чрез изграждане на ядрена централа на площадка „Белене“? “ да се пише и чете „Да се развива ли ядрената енергетика в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?“  Ще кажете: „Е, и? Та тук проблемът е поставен по същество! Какво искате?!. Въобще не се спори за думи, а напротив, за реалности, тъй като по смисъл двата конкурентни въпроса се различават. Да, но още от Фреге насам се знае, че смисълът трябва да бъде различаван от значението. А означаваното и в двата случая си е едно и също нещо – площадката / гьол край Белене. От своя страна, изборът между понятията „площадка“ и „гьол“ тук зависи пряко от партийната принадлежност или просто от симпатиите. Работата стана още по-сложна с включването в разправията на председателя на правната комисия в Народното събрание. Не „атомна“, а „ядрена“ енергетика, е по-правилно да се казва, подхвърли Искра Фидосова. Само че и тя, и колегите й лингвисти и семантици от мнозинството явно бяха безразсъдно изумели, та забравиха за Мая Манолова и за нейния бърз и работлив език. Депутат Манолова отрази ефикасно удара, като пренасочи погледа на обществото към железния факт, че диалектизмите от Монтанско  не могат и не бива да се конкурират с книжовната норма.  Ако, казва Манолова, за Искра Фидосова и нейните земляци атомната енергетика е ядрена и следователно  АЕЦ – ът  е по-скоро ЯЕЦ, то за подавляющето большинство  от българския народ (540 000 души)  „Белене“  е било, е и си остава атомна величина.  До тази пикова точка всичко се разиграваше на плоскостта на семантиката и езикознанието, а естествените очаквания бяха, че спорът за разликата между атома и ядрото на атома ще бъде решен от ядрените и/или атомните физици. Само че, те така и не благоволиха да се намесят със своята санкция, оставяйки безотговорно нещата на милостта на лингвистично-семантичния произвол. На какво ни научиха политиците с този свой непринуден конфликт, обаче?  Показаха ни недвусмислено колко са били прави философите от Виенския кръжок с техния краен скепсис по отношение потенциала на естествените езици да изразяват истината, ще рече, научните данни от сферата на природознанието.  Като резултат от избухването на интензивния атомно-ядрен  диалог между управляващи и социалистическа опозиция едва ли остана място за съмнение, че българският политически живот само може да спечели от конструирането на изкуствен, формален език, пригодим към комплексното „състояние на нещата“ в нашия парламент (термина „състояние на нещата“ използвам тук в употребата, която той намира при Витгенщайн). Нещо повече, това е единственият възможен изход от блатото на празнословието. Уви, съществуващите формално-логически системи не са достатъчно субтилни, за да могат да послужат като универсален език – надеждната основа, върху която да се разположи и развива техният дебат. Разбягването на смислите някъде по средата между Мая Манолова и Искра Фидосова ще продължи да го има, вярвайте ми, докато не се изработи знакова система по модела на виенските позитивисти (a specially designed language), която да направи  полисемията в българското политическо говорене невъзможна. Едва тогава ще може да се направи референдум за каквото и да било. Дългът към истината ни задължава да кажем, че важното през седмицата беше поделено между изясняването на разликата в значенията на термините „ядрена“ и „атомна“, от една страна, и хетерогенния ред на естетическото, от друга. Във вторник ли беше, не помня, но министърът на благоустройството предвеща скорошното настъпване на нова ера – ерата, в която частичното саниране на жилищните сгради ще бъде отречено единодушно от обществото и, като следствие от това, обявено за противозаконно. Критерият, обуславящ вземането на това прогресивно решение, няма как да е друг, досещате се, освен добрият вкус. Министър Лиляна Павлова беше категорична: парцаливият вид на кооперациите с фрагментарна и разноцветна изолация загрозява гледката. Затова на цветния анархизъм трябва да се сложи край. Иначе зданията в България ще си останат трайно най – неугледните в Европа. (Последното изречение цитира свободно министърката). Дайте да не се заяждаме на дребно. Оставате настрана промоцията на европейската програма за енергийна ефективност, която е длъжна да направи госпожа  Павлова, и погледнете на темата от чисто естетическа перспектива. Вече  години наред се говори за сетивния хаос, пораждан от частното екстериорно облагородяване на апартаментите. Но аз не съм съгласен с тази присъда. На мен, и го казвам без грам фалш, шаренията ми допада. Не, не ме ръководи индивидуалистичната стихия на бунта срещу унифицирането от времето на соца, не са ми такива сантиментите. Чисто и просто окото ми се радва на неправилните решетки от квадрати и правоъгълници, които пълзят по блоковете и ги превземат бавно, но необратимо. Българските градове заприличаха на картините на абстрактните експресионисти, архитектурно идентични обекти с еднакви фасади в България вече на практика няма. Та, мисълта ми е, че ако българските политици отчаяно се нуждаят от общ, формален език, за да не ни занимават с глупостите си, то градските пейзажи в България е по-добре да се разминат с възраждането на уеднаквяването. За да ни е по-широко на душата.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).

Свързани статии

Още от автора