Филмът на Паоло Сорентино диагностицира нашето съвремие като безплодно и загубило връзка с корените си. Погледът на психоаналика.
„Великата красота” е шестият филм на италианския режисьор Паоло Сорентино. Той е награден с Оскар, Златен глобус и Наградата на Британската филмова академия за чуждестранен филм. Измежду другите произведения на Сорентино специално внимание заслужават „Последствията на любовта” (2004), „Семейният приятел” (2006) и „Това трябва да е мястото” (2011).
Част от дебатите около La Grande Belleza са, че сюжетът му напомня La Dolce Vita (1960) на Фредерико Фелини. Сорентино потвърждава връзката и подчертава, че според него всяко поколение се нуждае от поне един филм, показващ проблемите на съвременното общество. Познавачите на Сорентино знаят, че „Великата красота” е плод на дългогодишните му търсения на почтеност и смирено жизнеутвърждаване в условията на модерността.
Филмът започва с цитат от „Пътешествие до края на нощта” на Луи-Фердинан Селин: „Да се пътешества е много полезно, защото задвижва въображението. Останалото е лудост и болка. Нашето пътешествие е изцяло въображаемо, което е и неговата сила“. Тези, които са чели книгата, ще се досетят, че по този начин Сорентино ни подготвя за досег с духовната нищета, която унищожава човешките отношения. Но той предлага и как да се извисим над нея. Сюжетът ни въвежда в живота на Джеп Гамбардела, който непосредствено след шестдесет и петия си рожден ден научава, че неговата голяма и единствена любов е починала. Новината дава тласък на задълбочено вглеждане в себе си и води до откритието, че някога успешният писател и достоен да бъде обичан мъж се е превърнал в светски лъв, който обаче води безсмислен и празен живот. В поредица от разходки из Рим и срещи с хора Джеп се натъква на красотата около и вътре в себе си, което му позволя да се промени.
ЕДИН ВЪЗМОЖЕН ПРОЧИТ
„Великата красота” е организиран около няколко ключови момента. Началото ни показва огрения от слънцето монумент на Гарибалди и надписа Roma o Morte (Рим или смърт). Звучи божествена песен, изпълнявана от женски хор. Следващите кадри показват група шумни японски туристи, снимащи с фотоапарати. Един от тях получава инфаркт и умира.
Камерата се прехвърля върху сцена, която усилва дразнещото преживяване за контраст между величието и пошлостта – следват кадри от шумно парти, звучи популярен шлагер, мъже и жени крещят от удоволствие, отблъскват покани за секс, приемат покани за секс. Това е царството на Джеп Гамбардела, който празнува шестдесет и петия си рожден ден. Стилно облечен, той ни въвежда в историята на своя живот, започнал с написването на бестселъра „Човешкият апарат”. На 26 години той е дошъл в Рим, за да го покори. Подобно на Нерон, Джеп има дързостта не просто да създава, но и да проваля най-важните светски събития. Но не е щастлив – след първия си роман не е написал нищо и интервюира артисти, които твърдят че изкуството им е резултат от вибрации, без да могат да обяснят какво е вибрация.
Вторият важен момент е срещата със „загубеното дете” в храма и репликата: „Ти си никой”. Джеп е объркан от идеята, че въпреки своята известност е незначителен на фона на красотата и величието на вечния град. С напредването на филма, той се чувства все по-загубен и разочарован от съвремието, което се стреми към красота чрез ботокс, пластична хирургия и имитация на изкуство. Чрез псевдополитическия пърформанс ала Марина Абрамович, удара с глава в стената и „картината” на ядосаното дванадесет годишно момиче на партито усещаме, че претенцията за изкуство прикрива омраза, гняв и празнота.
Развръзката на филма е, когато Джеп научава, че първата му любов, Елиза де Сантис, е починала. Новината за смъртта й го разтърсва, но той е особено силно смутен от факта, че тя не е обичала никого след него. От този момент нататък Джеп прави ревизия на живота си. И благодарение на 40-годишната стриптизьорка Рамона и 103-годишната монахиня Мария, той намира отговор на въпроса какво може да върне смисъла в живота му. Това е способността да обича и да бъде обичан, да се отдаде и довери, да вярва. Чрез Рамона той си спомня какво е да обичаш, без да правиш секс, да мечтаеш и споделяш. А сестра Мария му показва, че е възможно да понася фалша и ролята, наложени му от обществото, без да загуби себе си. За целта е необходимо да не губиш връзка с корените си, да откриеш и да се отдадеш на своята кауза. Настоящето придобива смисъл, когато знаем откъде идваме и каква е ролята ни по отношение на настоящето и бъдещето.
В края разбираме, че Джеп започва работа по следващата си книга. Той вече знае защо е привлечен от красотата на Рим – изкуството на вечния град е създадено от хора, които са обичали това, което правят. И той отново е един от тях.
ПСИХОАНАЛИТИЧНА РЕФЛЕКСИЯ
Филмът диагностицира нашето съвремие като безплодно и загубило връзка с корените си. Той предлага отговор на този проблем: великата красота е в обикновената любов, любовта без претенции.
Сорентино припомня, че човечеството е заобиколено от величието на минали и настоящи постижения. Рим е може би най-добрата илюстрация за това. В едно свое интервю той предупреждава: „Има нещо опасно в красотата!” Филмът подсказва какво – сравнението с постиженията на другите поражда завист, поставя на изпитание собствената ни обикновеност и устойчивостта на импулса ни да създаваме. Евтината известност и материално благополучие са начини да се залъжем, че сме решили този конфликт. В интервю за филма Сорентино казва: „Хората, които описваме, наподобяват екрани, скриващи истинската същност на човешките същества – болка, меланхолия и носталгия. Тези индивиди се стремят постоянно да се самоизтъкват и си служат с един толкова очевиден ексхибиционизъм, че лъжите за живота им се прикриват зад неистови, екстравагантни демонстрации.”
Филмът ни въвежда в сърцето на тази дилема чрез сравнението между посредственото всекидневие на компанията на Джеп и величието на архитектурата, ренесансовите статуи, дворци и църкви. Филмът демонстрира съжителството на красивото и грозното, постиженията и обикновеността ни. Осъденият на чувственост Джеп е съвременният Виргилий, който ни води през лабиринта на конфликтите на нашето време – загубили сме себе си, красотата на щастието, детската невинност, възможността да се обичаме. Той е наясно, че не е изключение, но е добър наблюдател и вижда проявите на конфликта както в себе си, така и в нас. Показва ни го чрез епизода със самовлюбената „писателка” Стефания, на която заявява, че големеенето и лъжата няма да ни помогнат: „Ние всички сме на ръба на отчаянието и всичко, което можем да направим, е да се гледаме в очите, да продължаваме да сме заедно и да се шегуваме по малко … Не си ли съгласна?” В същото време фалшът е завладял целия свят: светиците са превърнати в модни икони, на които се кланят свещеници от цял свят, а след това си правят снимки за спомен. Дори аристократите са под наем и се представят за други.
Достойнството на филма, е в това, че предлага решение. Внушава отговори, като ни прави съпричастни на развитието на Джеп от мизантроп („Аз не те обичам”) към човек, способен на любов и взаимност. Неговата празнота е резултат от загубата на способността да обича и вярва в себе си: „Аз търсех великата красота, но не я открих.” Първият знак за промяната у него е, когато губи интерес към красивата жена, която е празна отвътре. На въпроса: „Какво работиш?”, тя отговоря: „Аз съм богата”. Въпреки, че спи с нея, той заключава: „Аз съм на възраст, когато красивите жени не са ми достатъчни.”
Неговият интелект и сарказъм му помагат не само да бъде успешен писател и журналист. Той е способен да ги приложи към себе си и да си даде сметка, че хедонизмът и суетата го отдалечават от човечността. Той изиграва представление по време на погребението на сина на своята приятелка, но в края на церемонията се разплаква искрено.
Сорентино ни насърчава да си зададем въпроса какво е нашето собствено отношение към красотата и чувстваме ли се свободни да я създаваме? Тезата му е, че това е невъзможно, без да отговорим на въпроса: „Кой съм аз”. Джеп успява да се ситуира като субект едва когато намира отново себе си. Той открива, че празнотата е свързана с усещането, че: „Всичко около мен умира – хора, неща.” Търсенето на себе си замества надменността му и на въпроса: „Чувстваш ли се разочарован от хората?”, той отговаря: „Аз разочаровах тях”.
Контактът със сестра Мария е вторият по значение. Чрез собствения си живот и поведение тя му подсказва какво не е наред при него – също както Джеп тя приема наложения имидж, но не се съгласява да бъде използвана безогледно. Например не дава интервюта, дори и на него – въпреки, че го уважава. Тя е убедена, че думите й ще бъдат изтрити от смисъл, и пояснява, че е приела да живее в бедност, а „бедността не може да се разкаже – тя се преживява!”.
Въпреки отказа си, сестра Мария е любопитна към дилемата на Джеп и предлага отговор на творческото му безсилие. Тя го пита: „Знаеш ли защо се храня с корени?” И отговоря: „Защото корените са важни!” Също както Гоген, който е кръстил една от най-хубавите си картини „Кои сме ние? Откъде идваме? Къде отиваме?”
Психоанализата е доказала, че най-често хедонизмът и суетата са опит да се защитим от завистта и депресията. Цената е висока и се изразява в така разпространените в наши дни слабоумие и безмозъчност (на английски mindlessness). Изчезва съсредоточаването и замислянето. Не случайно Джеп рецитира стиха: „Животът си живей, спомените забрави!”. Вулгаризацията на вкуса, на отношението към себе си и света са резултат от притъпяване на неговия (и нашия!) интелект и чувствителност. На преден план излизат алчността и експлоатацията, замаскирани от чувството за безвремие. С филма си Паоло Сорентино отправя безжалостна критика към лицемерието и празнотата на съвременното общество, политиката и изкуството. Произвеждат се скандални творби без вътрешна стойност. Съдържанието изчезва, формата е всичко. Все по-често се подаваме на пропагандата, агресивната реклама, модните тенденции и популизма. За съжаление, колкото по-привлечени сме от славата и материалните ценности, толкова по-загубени се чувстваме.
В този смисъл посланието на филма е в съзвучие с психоаналитичния клиничен опит, според който естетическото преживяване за хармония, истина и красота е възможно само когато любовта е истинска, тоест резултат от преживяна и символизирана болка.
Психоаналитичното тълкуване на филми предполага използване на собствените ни преживявания, породени от филма. Симпатиите и антипатиите, които изпитваме като зрители, ни подсказват, че сравнението с постиженията на другите е причината за творческата импотентност на Джеп. Ние усещаме какво преживява той чрез контраста между красивото и пошлото в живота му. Не случайно той повтаря въпроса на Джон Кийтс: „Кой съм аз, че да бъда поет, виждайки колко велик е светът?” и също като поета преживява творческо безсилие, заради вечната битка с тщеславието, циничността и перверзията.
Всъщност, този проблем е познат на всички ни, защото съжителството на любовта и разрушителността, красивото и грозното са част от човешката природа. Нещо повече – това е централният конфликт в емоционалното ни развитие. Началото на тази дилема може да бъде проследена до отношенията с майката, която като деца се научаваме да възприемаме като цялостен обект. За целта трябва да преодолеем примитивните режими на ума си, да обединим любовта и омразата си и да престанем да я възприемаме като добра или лоша. Едва тогава преживяването за любовта става устойчиво. Подобно развитие се постига чрез отказ от идеята за собственото ни величие и идеята, че сме център на света.
Също като част от героите на Сорентино, които са грешни, но приемат факта на собствената си несъвършеност. Джуджето издател Дадина е приела недъга си и това й позволява да има интимен и професионален живот. Претендиращата да е успешна писателка Стефания се конфронтира със своите приятели и след намесата на Джеп осъзнава, че не е нито добра майка, нито значим творец. Италианските принцеси са безполезни, докато играят карти в двореца си, но въпреки това споделят красотата му с другите. Самият Джеп променя живота си.
Това поражда надежда за всички нас.
Съкратена версия на този текст е представена при обсъждането на филма рамките на програма „Психоанализа и кино” на София Филм Фест 2014.
