Дните между Страстната и Светлата седмица са необичайни. Може на мен да ми се струва така или пък да влагам повече смисъл в изтичащото време. Може и така да е. Но ето на какво станах свидетел тези дни.
В градинката край църквата „Св. Георги“, място, където се вливат много улици, оприличавани от софиянци на пет кьошета, седнах да се порадвам на слънцето, упорстващо иззад купола на храма, което не се даваше на прииждащите облаци.
Наоколо подтичваше момченце с великденско яйце в ръката. Пъстро и нашарено яйце, както повелява традицията. Напред-назад, от ламарините, неумело скриващи ремонтите, до чешмичката с видрата и обратно. После при майка си, седнала на отсрещната пейка.
И така – доста време. Никой не знае каква мрежа от стъпки са в състояние да изтъкат детските крачета, нито колко голяма е територията, побираща се в нея.
По едно време то все пак се умори и седна. Но не преставаше да се радва на яйцето, което, освен боядисано на кристалчета, било и „борец“. Питаше и разпитваше майка си тя вижда ли, че върхът му е останал непокътнат, че леко чукнато било само „дупето“, ама яйцето си било цяло, нали така, нали така…
Накрая, на майката явно ѝ писна от това яйце. Вдигна глава от телефона си, попита момченцето измило ли си е ръцете на чешмичката и се опита да обели яйцето.
– Не-е-е – отсече детето. Виж го само!
– Ама е счупено… – тръгна да обяснява майката. След което бръкна в чантата, извади мокри кърпички и му избърса ръцете с думите:
– Сега ще го обелим. И го изяж.
– Не-е-е! – още повече се опъна детето. После, за моя изненада, попита:
– А черупката?
– Черупката ли? – учуди се майката. Ами ще я съберем в салфетката и ще я хвърлим в онова кошче.
– Не, не – извика детето, виж колко е хубава!
Майката занемя. И докато търсеше убедително приложение на черупката на великденското яйце, аз пък се сетих за нещо отдавна прочетено. За един епизод от романа „Кожената дреха“ на румънския писател и православен свещеник К. Вирджил Георгиу, където има сходна история. Само че не с дете, пазещо черупката на писаното си яйце, а с цяло село в Карпатите, което, за почуда на дошли по друг повод полицаи от Букурещ, си имало празник на великденските черупки.
От възкресната нощ чак до Томина неделя те събирали черупките в плетени бели кошнички. И в неделя, след литургията, отивали край реката. Там свещеникът ги благославял и започвали молитвата си – най-вече за прокудените от домовете си, за безприютните и преследваните, даже за престъпниците. Нали и за тях християните също трябва да се помолят.
Сетне свещеникът поръсвал великденските черупки със светена вода и хората благоговейно ги изсипвали в реката. Всяко дете, мъж или жена пускали черупките от великденските яйца по вода и реката изпървом побелявала, преди да грейне в най-разноцветни отблясъци. Подобно на корабчета, черупките бавно заплували, като късчета от някакво важно, раздробено на дребни частици послание.
Обичаят бил типичен за румънските планини. Хората искали по този начин да съобщят на всички – най-вече на криещите се или на незнаещите – че Христовото възкресение е настъпило. И така всички, щом видели да плуват черупките от великденските яйца по водата, знаели, че посланието е изпратено… Без това послание нещо много важно би могло да бъде пропуснато. А дълг на всеки християнин, живеещ високо в планината, бил да го съобщи на живеещите долу в равнината. Тъй като водата най-добре носи посланието на възкресението. Тя прониква навсякъде и отмива всичко.
Така дори най-лошите могат да станат по-добри. Защото, за разлика от полицията, която съзира във всеки човек престъпника, за да предотврати престъплението, вярата търси да открие във всекиго човека, за да се извърши спасението.
Докато си мислех за тази история, детето грабна яйцето от ръцете на майка си, която така и не успя да го обели. Затича се и ненадейно го даде на омачкан несретник, седнал върху жълтите си торби край чешмичката. Онзи го взе с почуда, не видях дали благодари. Така или иначе великденското послание – заедно с черупката – стигна до получателя си. Както е било писано.
