Разказът на Саша Чорни е включен в сборника „Великденски разкази” на издателство „Изток-Запад”.
В сборника „Великденски разкази”на издателство „Изток-Запад” са представени петима руски автори: Михаил Салтиков-Шчедрин, Николай А. Лейкин, Антон П. Чехов, Зинаида Гипиус и Саша Чорни. Това е шестата книга от поредицата „Големите малки книги”. Илюстрациите и корицата са на Деница Трифонова.
Саша Чорни (Александър Михайлович Гликберг, 1880-1932), е роден в Одеса, в еврейско семейство. Известен поет от Сребърния век. Учи за кратко в гимназия, бяга от дома си и става просяк. За съдбата му от вестника научава житомирският чиновник К. К. Роше, който приютява момчето. К. К. Роше се занимава с благотворителност и обича поезия, което оказва голямо влияние върху Александър. През 1904 г. в житомирски вестник е публикувано първото му произведение „Дневникът на резоньора”. През 1905 г. се премества в Санкт Петербург, където публикува сатирични стихове в редица списания. Първото стихотворение, което подписва с псевдонима Саша Чорни, довежда до закриването на списание „Зрител”, поетичният му сборник „Разни мотиви” е забранен от цензурата. От 1906 до 1908 г. учи в Хайделбергския университет. След завръщането си в Петербург през 1908 г. сътрудничи на сп. „Сатирикон”, издава стихосбирките „На всички нищи духом”, „Неволният данък”, „Сатири”. Изявява се и като детски писател. През 1918 г. емигрира, живее в Литва, Берлин и Рим, а през 1924 г. се премества в Париж, където издава сборници, повести и детски книги.
„Великденски разкази”, ИК „Изток-Запад”, 2015 г., превод от руски Огняна Иванова, 9 лв.
САША ЧОРНИ
Великденско посещение
Квартирата е близо до Porta nomentana. По-високо от учителката, по-високо от шивача, който поправя дрехи, по-високо дори от двете сеньори, работнички в старомодната фабрика за ракитени мебели. Много са бедни сеньорите, но Варвара Петровна се е изхитрила да се настани още по-високо, редом с гълъбите.
Тръпки те побиват, като гледаш от кухненския прозорец към бездънната кутия на двора. Все едно че това не е Рим, а някакво затънтено място в Ню Йорк. От всички процепи като през комин нагоре се издигат миризмата на пържен лук и доматените благоухания; от прозорец на прозорец се прелива шумът от караници и размяната на поздрави. Въжета се спускат надолу по стените и напряко, от ниша в ниша. Едни са за кошници, в които гласовитият разносвач на мляко и зеленчуци слага, каквото трябва – няма да се качва чак до небесата, нали така? На други съхнат, леко издути, разноцветни парцали – като вимпелите на адмиралски кораб в празничен ден. Затова пък малката спалня е с изглед към безкрайния простор. Далече долу под тесничкия балкон са къдравите корони на каменни дъбове, там са евкалиптите и непрестанно цъфтящите още от ранна пролет мимози – нежен дим с цвят на канарче. Мрачната, вечно затворена градина е избуяла между каменните стени – нозете няма никога да стъпят там, но е радост за очите…
Варвара Петровна не беше за първа година в Рим. Още преди войната попадна със съпруга си художник в Капри. Златен медалист, той замина като стипендиант на Петербургската художествена академия в Италия, в царството на портокалите; две години страда, готви зеленчукова супа и рисува тематична картина на лодкари с червени барети. Простуди се, легна болен. И там, в Капри, склопи очи. А Варвара Петровна се премести в Рим със сина си, с мъничката си дъщеря, с куп потънали в прах рисунки и цяла планина от непреходни грижи.
После започна войната. Къде да се дене? Така че се задържа с децата в Италия и започна малко по малко да си урежда живота. Разнасяше рисунки по дъсчените сергии и без колебание се хвана на работа – децата й трябваше да си стъпят на краката.
Така става обикновено: където и да бъде захвърлена от съдбата руската жена, тя се окопитва и такива сили намира в себе си, каквито не е знаела, че притежава, докато е била у дома и е разполагала с „Трапезо, дай да ям!“
В началото й беше трудно. Толкова трудно, че не й се искаше да си спомня. Работеше като медицинска сестра в близката болница, при децата се връщаше тичешком само в свободните часове. Слава Богу, добри съседи се грижеха за децата като за свои. А после, след войната, страната се съживи и животът вече изобщо не беше тежък.
Спомни си Варвара Петровна старите си занимания с ръкоделие, завърза познанства чрез портиери на хотели и започна да бродира за продан кърпи, рокли и шалове с ярки като паунови пера руски орнаменти.
Момчето някак незабелязано стана самостоятелно. Не обичаше да говори на руски. Какъв разговор да води и с кого? В училище, на пазара и в магазинчетата в ушите му звучаха само звънки италиански думи. Вечно се суетеше насам-натам – препродаваше и разменяше стари марки, носеше на букинистите останали от баща му книги, купуваше от уличните будки лотарийни билети с щастливо съчетание на цифрите… У дома само се отбиваше, набързо гълташе макароните… А уроците си подготвяше, като че беше птица, която кълве, и то докато вървеше пак по улиците. Между другото обаче се учеше добре и не беше в тежест на майка си.
Само малката й дъщеря, шестгодишното тихо дребосъче Нина, й беше утеха. Майката бродира, а момиченцето си играе с цветни парцалки и пее по италианска мелодия руска песничка; думите е научила от майка си: „Таня чисти днес пшеница, маха черната гъгрица.“
– Мамо, какво е това „гъгрица“?
– Не зная, пиленце.
– Как така! Песента е руска, може ли да не знаеш?
После отваря старичка руска христоматия и започва – за кой ли път? – да я прелиства. Нина още не може да чете. Чуждите букви в италианските вестници са съвсем други, но картинките и без букви се разбират. Зима е, по елховите клони има много памук – това е сняг. Никога не е виждала сняг, но сигурно е много интересно нещо. А това е брезичка. На хълма Палатин също има брезичка, Нина я е виждала. Стеблото й е много, много бяло, а напролет по брезичката висят като дъждовни капки жълти червейчета-обички… А ето и любимата й картинка: „Генерал Топтигин“. Така казват на мечката в Русия. Седи в шейна – това е „кароца“ без колела; изтегнала се е… Конете са се уплашили – естествено – и препускат като обезумели. Нина въздъхва. Светли кичури, с цвета на нейните бледи като восък бузи, влизат в очите й.
– Мамо, пазачът много ли се е уплашил? Какво ще поръчате, генерале – ризото с пармезан или с омари? Или може би да сложа самовара? А мечокът като изр-р-ръмжал! Нали, мамо?
Майката продължава да шие. Отговаря не на място, къса конеца със зъби и гледа уморена през прозореца. От сутрин до вечер такива красиви неща шие, мисли си Нина, а защо не са за нея и защо не са за Нина? Те си нямат нито една прекрасна рокля, каквато е тази.
Момиченцето затваря книгата, взема една детска метла и усърдно мете пода: само колко накъсани конци има! И двайсет пъти на ден да метеш, няма полза.
Една сутрин Нина се събуди, погледна към стола до дивана, и що да види: изненада! Бяла копринена рокличка и жълта като канарче панделка. О, та нали днес е празник, руският Великден, как можа да забрави… Нали вчера увиваше яйцата в шарени копринени парцалчета и помагаше в боядисването. А майка й омеси тесто със захар и го занесе долу на хлебаря сеньор Леонарди, за да го опече.
Момиченцето бързо се облече и с панделката в ръка изтича в трапезарията. Виж ти колко е чисто! На масата има мимоза и две розови лалета. Козунак! Каква смешна и приятна дума… А яйцата са толкова весели и шарени, нима е възможно да ги яде човек? Как да не му е жал…
Варвара Петровна сложи дъщичката си да седне на табуретката.
– Сама си се облякла? Умница си ми ти. Христос воскресе, Ниночка!
– А как трябваше да се отговаря? Вече забравих…
– Воистина воскресе.
– Во-ис-ти-на!
И двете здраво се разцелуваха не три, а пет пъти. Така се получи.
Нина взе да се върти из стаята. Подът е чист, няма нужда да мете. И се сети да попита:
– Няма ли да бродираш днес?
– Та кой бродира в такъв ден?
– Чудесно! Тогава ще отидем в Зоологическата градина. Ти ми обеща. Нали?
– Ще отидем, Ниночка. Само дай да ти вържа панделката, иначе все в ръка ще я носиш.
Пиха кафе с козунак. Нина мълчеше, погълната от някакви свои мисли. Когато дойде време да тръгват, отиде до майка си и я попита:
– Мамо, може ли в чантичката да сложа четири яйца? Ще избера напукани. И парче козунак. Но по-дебело, нали може?
– Може, разбира се.
Варвара Петровна се учуди: момиченцето никога не й искаше нищо… Яде като врабче, все трябва да я подканяш. А сега изведнъж – четири яйца и козунак! Намислила е нещо…
Варвара Петровна бързо следваше дъщеря си по гърбестата, покрита със златист пясък пътечка. Само как тича! Закъде толкова бърза?
Момиченцето, без да спира, преди малко поздрави камилата: „Добър ден, госпожо, как сте?“
С всички зверове то разговаряше само на италиански, защото те не знаят руски.
Зад завоя, върху висока жълта скала в рамката на тъмносиньото римско небе стоеше тигър. Раираният злодей живееше както лъвовете – не в клетка, а на свобода, на гола земя. От пътечката не се виждаше ровът и хората, за пръв път идващи в градината, неволно се сепваха и спираха: тигърът е избягал!
Нина поздрави и тигъра. Но безсрамният звяр дори не си обърна главата. Нямаше как да прелети през рова, иначе щеше… и той да я поздрави!
И ето че по-надолу, под навес от палмови листа, Нина се спря пред клетка, в която се мъчеше кафяв мечок. Спря се и каза на руски, защото мечокът беше руски:
– Здравей, здравей! Сигурно ти е скучно. Донесох ти нещо за хапване. Ей сега, ей сега… Вкусно е. Ще видиш колко е вкусно!
Тя внимателно обели боядисаните яйца едно по едно. Звярът се изправи на задни лапи и опря нос в железните пръти. Нина сложи едно яйце на дървена лопатка. Мечокът го запрати с лапа в устата си, изяде го и радостно изръмжа.
– Искаш ли още?
Изяде и второто, и третото, и четвъртото. Изгълта и козунака, и опря лапа на челото си, като че козируваше. Правеше го винаги, когато беше много доволен от нещо.
В отговор на поздрава на звяра Нина му показа празната чантичка и му отвърна със старинната руска дума, която й припомни майка й сутринта:
– Воистина, воистина!
Дали това не значеше „Да ти е сладко!“?
Варвара Петровна седна на пейката и затвори очи. Е, само това липсваше! Сълзи…
– Всичко ли изяде той, Ниночка? Много хубаво!
Момиченцето я дърпаше за ръкава и весело бърбореше:
– Разбира се, че е много хубаво. Така си и мислех – че няма да се разсърдиш. Нали знаеш, това е руски мечок… Пазачът веднъж ми разказа, че още преди войната го докарали от Урал. На него му е скучно, никой не го разбира. За тигъра толкова добре са се погрижили, а мечокът е в клетка. Защо е така? Освен това не цапа, нали, мамо? Нали видя колко внимателно яде, една трошица не падна на земята. Не е като някоя маймунка. Довиждане, сеньор Топтигин, довиждане!
Нина се хвана за ръката на майка си и като подскачаше покрай месестото, матовосиво агаве, се насочи към пантерите. Там децата на пантерите извънредно смешно си играеха на криеница – струваше си да ги гледа човек до насита, преди да са пораснали и като махало да ходят от ъгъл на ъгъл или да прескачат голия ствол.
