0
2912

„Великият непознат“ (1)

Черти от биографията на Раковски

Навършващите се двеста години от неговото рождение са повод не само да си спомним за Раковски, но и да осъзнаем колко малко всъщност знаем за него. Неслучайно още през 30-те години на ХХ в. историкът Димитър Мишев го определя като „великия непознат“, като „гигант на междата, на която започва една нова епоха и свършва Българското възраждане“.

Той е най-вече лик „от портрета“, познат ни по доста ретушираните си фотографии или по литографиите, които допълнително изострят чертите и пронизителността на погледа му. На една от последните му снимки (около 1858 г.), където той не позира, виждаме съвсем друг негов образ – проличават умората и загрижеността му, туберкулозата, която го измъчва отдавна, със сигурност е наложила отпечатък върху дните му.

Днес всички казват и преповтарят, че Раковски е „основоположник на национално-освободителното движение в България“. Което е вярно, но не изчерпва картината. Губи се нещо важно, цялостния мащаб на тази невероятна личност. Раковски е смайващо много неща едновременно и преди всички други: поет и свободен вестникар (още преди да има свободна България), борец за църковна независимост (далеч преди автокефалната българска Църква), самопровъзгласен дипломат (преди да има българско дипломатическо ведомство), войвода и организатор на легия (преди появата на организирано българско войнство); и не само това: първи фолклорист, старинар и сравнителен изследовател на българския език; създател на българската национална митология и какво ли не още.

А си отива от този свят едва на 46 години. Животът му напомня авантюрен роман, направо немислим по обратите и по перипетиите си. И някак най-трудно е зад всичко това да се усети „живия човек“, а Раковски е толкова „субективен“ във всеки свой ред, да не говорим за огромната му кореспонденция.

Георги Раковски или Сава Македон?

Продължават споровете дори как точно е рожденото име на този „основоположник на българския пантеон“. За годината спор няма, нали сам той пише в недовършената си автобиография – „родил съм ся в 1821 лето в Котел“. Някои твърдят, че кръщелното му име било Сава, което е гръцко име. Племенникът му Киро Стоянов свидетелства, че като ученик се е подписвал Сава Стойков в училищата в Котел, Карлово и в Цариград. Други настояват, че рожденото му име било Съби – на дядо му Съби Попович: в Котел имената Съби и Сава са равностойни, защото носещите ги празнували именния си ден на една дата – в деня на св. Сава. И така Съби Стойков Попович всъщност бил Георги Стойков (Сава) Раковски – показателна неразбория, която няма как да не привлича вниманието. По-късно избраната фамилия Раковски също има своето обяснение: родът му произхожда от Раково – заможно и многолюдно село.

Един човек с множество двойничества, който тепърва ще постига биографичното си единство.

И това не е сетното му „преображение в имена“. След учението си в Цариград той заминава в Браила под името Сава Македон – не само заради инкогнитото, но и заради ранните му стремления към историческото – да провиди българите отпреди Александър Македонски като алтернатива на гърците, които били „мешавина от народи“; Македон е и етноним на старинната българска слава. Ала всичко това идва по-късно.

Особено интересна е семейната среда на младия Сава, нали тъкмо в нея той получава по-сетнешните си импулси за развитие. Баща му – Стойко чорбаджи – е сред първенците на Котел. Пестелив и предприемчив, той има воденица и работилница за шаяк, който изнася в Цариград за облекло на аскера. Един от дейците на златната българска шаячна манифактура. Майката Руска е сестра на капитан Георги Мамарчев, офицер от руската армия, който през 1828 г., по време на една от руско-турските войни, се появява в Котел начело на 500 доброволци, за да вдига въстание в България. Фигурата на вуйчото – с еполетите и сабята – е нямало как да не впечатли невръстния племенник. По спомените на Иван Адженов малкият Сава направил пушки от дърво, въоръжил с тях връстниците си, започнал да ги строява и командва като войници. Първи „военни игри“. И първата „легия“.

Малкият Сава (Съби) е будно момче, затова баща му чорбаджи Стойко решава да го отведе в столицата на империята Цариград, където да се изучи – под настойничеството на техния далечен родственик княз Богориди, висш османски чиновник.

Така младото котленче попада в елитното гръцко училище „Куру чешме“, ръководено от владиката Самуил. Оказва се, че Сава е доста напреднал в гръцкия език – помогнало е ученето в Карлово, а същи и усилните уроци през чумавата 1836 г. Сава е изряден по гръцки, направо смайва учителите си. Другите двама синове на княз Стефанаки Богориди – Алеко (бъдещият главен губернатор на Източна Румелия) и Николаки – учат в същото училище. В тези години Раковски проявява неистовия си талант за езици – проговаря френски и немски, чете много на руски, научава турски, персийски, запалва се по древните и редки езици. Огромният град на империята също го влече със своя бурен живот и наслади.

Църковният въпрос

И не се знае накъде би поел младият Сава, ако историята не бе нахлула в живота му по особен начин, подтиквайки го да поведе събитията. По онова време в Цариград живее огромна българска колония – търговци, занаятчии, хлебари, млекари, без да забравяме знаменитите „зеленари“ (продавачите на зеленчук на пазарищата). Особено се открояват обаче т.нар. „царски шивачи“ – цяла корпорация от заможни майстори, ползващи се с определени привилегии и освободени от данъци.

Именно сред тях котленецът отец Неофит Бозвелията намира подкрепа за създаването на самостойна българска църква. Те го приютяват, заделят му специална издръжка. В една от стаите на техен дом отец Неофит отслужва първата литургия на църковнославянски език. Там се ражда идеята за получаването на султански ферман, който да гарантира българската църковна независимост – идея, изглеждаща почти невъзможна предвид съпротивата на Цариградската патриаршия.

Младите, в чиито предни редици е и Раковски, особено болеят по тази църковна независимост. От 1840 г. тръгват прошения пред Високата порта. Скоро българите намират и сериозен чуждестранен застъпник – поляка Михаил Чайковски, който на турска служба като Садък паша се бори за поробеното си от руснаците отечество. Той лично завежда депутация от българи при великия везир. Влиза да говори по „техния въпрос“, но какво е смайването му, както четем по-късно във в. „Дунавски лебед“, когато на излизане не намира никого. Депутацията, обзета от страх, е изчезнала.

Трудно начало на българския църковен въпрос, в който Раковски е потопен до заминаването си за Браила през 1840 г. А когато заточават Неофит Бозвели в Атон, последният настоява посредством майката на Раковски младият Сава да измоли заминаването му оттам чрез княз Богориди. Което така и не се случва.

Междувременно младият котленец потегля за Браила под името Сава Македон. Принуден е набързо да напусне Цариград заради намесата си в най-различни дела. Скоро става учител в най-елитното гръцко училище в града, все пак е изключителен „еленист“. Но политиката го зове и тук го чакат невероятни обрати. Взема участие в „сръбския бунт“ в Браила – опит да се мине Дунава с някаква чета. Опитът се проваля, арестуван е и се поболява. Опитва се да накаже предателя – някакъв сръбски офицер. Арестуват го наново и го връщат в Цариград. Иска да учи в Марсилия с гръцка помощ, но и това се проваля. Връща се в България и за кратко учителства в Търново, после се прибира у дома в Котел, но след интриги на местните чорбаджии отново е запрян в зандана. И дори с баща си попадат в затвора „Топхане“. Освободени са след намеса на княз Богориди и солидно „откупуване“ от турските власти.

В периода 1847–1853 г. той отново активно се включва в църковно-народните борби в Цариград. За да се издържа, се заема с адвокатство и търгува с откупуването на данъци. В един момент се вижда с пари, сгодява се в Пловдив, дори мисли да си вдигне дом в Котел. Но се оказва, че е попаднал на лоши съдружници, пропада в дългове, а и историческият кипеж пак го поглъща. 

Сънят за България

Самият Раковски описва този обрат в живота си чрез един сън. Така е озаглавено и едно от съчиненията му – „Сон веществено виден от едного българина в тъмницата Цариград“.

Съновидението е следното. Той вижда в бляновете си бъдещето на България. Присънва му се, че е на връх Стара планина, откъдето се простират всички села и градове чак до Дунава. Ала рояци гарвани грозно грачат и се вият над поселищата. След което – в съня му – картината се променя. Небето се прояснява. От селата излитат бели птици, повеждайки люта бран с гарваните. Ужасен крясък изпълва небето. И белите птици надделяват.

Раковски се пробужда в тъмницата с железа на краката, но се събужда „свободен“. И става революционер.

Първата поведена от него битка е срещу „гръчското свещенство“, което „употребяваше всякое лукаво средство, за да държи нашето беднаго народа в духовно робство“.

Целта е извоюването на султански ферман за българска църква. Той наново използва всички стари контакти с висши сановници – със Садък паша (Чайковски), както и с Рашид паша, измъкнал го от тъмницата.

На 17 август 1849 г. е даден ферман за полагането на основния камък на новия български параклис. Отслужена е литургия на църковнославянски език, а отец Неофит Рилски държи слово. Неописуема радост и голяма победа, за която Раковски има немалък принос. В архива му са запазени множество документи от първите заседания на църковните настоятели. Тогава става ясно и че княз Стефанаки Богориди подарява парцела си за къща край Босфора, където да бъде вдигната бъдещата църква „Св. Стефан“ (известна днес като Желязната църква).

В онзи период Раковски става обект на мистериозно покушение – опитват се да го отровят. Той е убеден, че са „фанариотите“. Но в началото на 1853 г. е наистина тежко болен: опадват му веждите, миглите и мустаците. Български лекари намират цяр, от Котел пристига майка му и с много усилия синът ѝ се възстановява. Но пък в това време в Котел си отива баща му Стойко.

Кримската война

Когато избухва Кримската война, Раковски излиза на полето на голямата политика. Стълкновението буди немалки надежди у българите за независимост. Включително и у Раковски. В онзи период той дори скъсва връзките с приятелите поляци, които са антируски настроени и държат да разсеят някои илюзии у българите.

Ала за българите е дошло „друго време“. И тук бурният ум на Раковски начертава план за създаването на „тайно общество“. Замисълът е да се разпратят българи, които да постъпят на важна турска служба и оттам да предоставят шпионски сведения на руснаците. Самият Раковски е тержуманин (преводач) на турските войски в Шумен, а по-сетне е изпратен в Калафат. Котленските чорбаджии обаче научават за замислите му и го изобличават пред турските власти. Връщат го във вериги в Цариград.

Следват нови ходатайства по освобождаването му. И тук една любовно-сантиментална история ненадейно го измъква от зандана. За него се застъпва някой си Мустафа паша, богат цариградски търговец, чиято дъщеря отдавна била влюбена в немирния българин. С връзки и немалко пари го вади от затвора. Предлага да изплати и старите му дългове, че дори и да го направи свой съдружник, ако приеме турско име, смени вярата си и се ожени за дъщеря му.

Направо немислим обрат – от революционер в турски търговец… Раковски все пак заживява в дома на Мустафа паша, но в един ден, отпращайки довереника му, за да му купи тютюн, грабва чантата с дълговите записи и парите на бея, тръгвайки да осъществява отдавна лелеяния си план – да излезе с чета в Балкана. Разчуло се е, че руските войски пак са минали Дунава. Изгаря дългови записи за 6 млн. гроша, а с наличните в чантата 220 златни руски империали стъкмява чета от 12 момци, купувайки им оръжие. И така – от Босфора към Бургас. Оттам – в гората. Почти два месеца, описани в дневника на Раковски от 1854 г., от който впоследствие ще израсне поемата „Горски пътник“.

След което разпуска четата и се скрива в Котел. Време за литература. Нови съновидения. И нови филологически занимания. Изследвания върху приликите и разликите между стария български език и съвременния. Така автобиографията става литература.

„Открита борба с пресата и сабята“

Личното „аз“ постепенно се разтваря в историческия проект. Той заминава първо за Влашко, където е въвлечен в нови перипетии, а сетне и за Нови Сад. Там печата и самия свой „Горски пътник“ – първата истинска българска поема, пресъздаваща митологията на родната участ.

„После дълго времена и строга моя страдания реших ся и аз да будущий мой живот в любословно поприще проведя и да от младости в сърдце моя осталая искра книжовности трудом разпаля, и в новозидаемий мъдричен храм в България и аз една малка свещица запаля“ (из писмо до Тъпчилещов, 15 май 1857 г.).

Раковски не само иска да пише история, но и да напише българската история. Описва българския език и го „изправя“; открива в него неподозирани пластове. Мечтае да иде в Прага, Париж и Атина, за да събере исторически материали. Събира и обработва стотици български песни. Започва издаването на „Българска дневница“ и на „Дунавски лебед“.

И отново пише по българския църковен въпрос, който в настъпилото сред българите разцепление той схваща и като въпрос на европейската дипломация.

Русия и обезлюдяването на България

Ала най-болезненият въпрос в онзи момент за него е масовото преселение на българите в Русия – насърчавано от руската дипломация – и заместването им с кримски татари и черкези. Той предприема всякакви възможни дипломатически совалки, за да спре това. Търси помощта на сънародници, поддържащи добри контакти с Русия, като Евлоги Георгиев и Никола Палаузов. Заминава за Одеса, където се среща с генерал Стремухов, натоварен от царското правителство с това преселение. Но удря на камък. Отначало Стремухов е склонен да напише доклад до Петербург, в който да изложи някои от съображенията на Раковски. Но интриги в българската колония в Одеса го отклоняват от намерението му. Той съобщава, че преселението продължава. Тогава Раковски разбира, че няма защо да ходи в Петербург. Връща се в Белград и хваща перото.

В „Дунавски лебед“ излиза поредица от гневни статии срещу руската политика в България, които впоследствие прерастват в отделна брошура.

Според Раковски това си е „чиста лудост“ и „национално самоубийство“:

От разни места Българий получихме писма, чи някой си българи къту пощръклели тичят и искат да ся приселят в Русия! Ние това приселение го назоваваме една лудость от най-големити лудости, коя ще им принесе разорение и убийство! И ето защо: Ако тии бедни Българи биха ходили в Русия и биха видели тях умразни пустини, в кои ще ги насели руското правителство; ако тии несмисленици биха живели в Ру­сия и биха видели, какъв живот живеят тамошните селци, мужици назоваеми от благородни­те, т.е. всякоги с кнут по гърба, без учили­ща, без свобода да търгуват, без педа своя земя и сичко, що работят, да бъди за господаря, кой ще ги притяжава; ако, казваме, тии бяха знаили сичко това, то уверени сме, чи ни един от тях не би даже помислил да иди в такова едно място да ся зароби жив той и беднити му дечица! Нъ сега тии без да знаят нищо от това, къту ся движят на това приселение къту едни говеда, кога пощръклеят, то ще кажи, чи са луди человеци, иначе не биха правили такова едно движение!

За да стигне до заключението, пропито с болка и горест:

Треба да знайте йеще, чи кату влезите веднъж в Русия, веки е свършено с вас! Никоги не можите ся освободи от тамо веки! Пример имаме йеще от сега. Некои си от видинскити Българи, които ся излъгаха първи беднити, та отидоха в Русия, къту видели тях страшни пустини и такава една голота, поискали клетити да ся завърнат, но не ги пустиха и тъй окаянити ще си плачят чърнити дни тамо!

(В. „Дунавски лебед“, год. II, бр. 53 от 3 октомври 1861 г.)

Важен обрат в Българското възраждане, скъсващо с митовете за дядо Иван: оттук насетне българите осъзнават, че сами трябва да поемат в ръцете си своите собствени съдбини. За което Раковски особено спомага в оставащите му шест важни години от неговия живот.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЛабиринтът на катастрофата
Следваща статияМоята година със Селинджър