0
4965

„Великият непознат“ (II)

Черти от биографията на Раковски

През последното десетилетие от живота си Раковски се впуска да осъществи „най-трудния преход“ – от просвещение към революция. Откъдето и да се погледне, това е свръхзадачата на Българското възраждане. Той ясно съзнава, че задачата му ще е неимоверно трудна, ако не и почти невъзможна. В личната си кореспонденция даже е злъчно откровен какво липсва на българския народ: как „едва като ся просвети, той ще бъде веч в положение да осъзнае простотата, в която ся нъмира“ (писмо до П. Ранов, 1857 г.). По този начин потвърждава онова, което вече е заявил в обявлението си при появата на „Горски пътник“: „Храброст без науки всегда суетна е била, и необнародвана съща, скоро във вечно забвение е пропаднала, в последни же векове конечно заборавлена е остала“.

Може би поради тази причина той някак не може да си намери място. Преходът, който възнамерява да извърши, не е лесен и за него самия. Непрекъснато се чувства предаден и неподкрепен от сънародниците си. Принуден е през есента на 1857 г. да напусне Нови Сад, защото след публикациите в „Българска Дневница“ и „Дунавски лебед“ Високата порта изисква в нота пред австрийското правителство да ѝ се предаде „размирния българин“. Виена определено не възнамерява да обтяга отношенията си с Османската империя заради някакъв български емигрант.

Раковски се брани, твърди, че с нищо не е нарушил австрийските закони. Усеща, че ще го арестуват и с мъка успява да пусне телеграма до гръцкия консул във Виена, все пак има гръцки паспорт. Това е един от най-критичните моменти в живота му; наясно е, че попадне ли в турски ръце, този път няма да излезе жив от зандана. Мобилизира всичките си сили: пише прошения да император Франц-Йосиф, протестира срещу безчовечното отношение към него и погазването на международното право. Накрая, изгубил вече надежда, получава позволение да замине за Влашко. Изпратен е в Оршова, откъдето взима кораба до Галац. Приет е добре от тамошните българи, доверява им намерението да събере пари и открие печатница, откъдето да изпраща свободни български вестници към Турската империя. Ала скоро установява две неща: че добрите намерения и обещанията са едно, а реалностите – друго; скоро усеща и как оловни облаци се явяват над хоризонта, затова през 1858 г. се озовава набързо в Одеса.

„Сам-скрит“ в езика

Там излива чувствата си в стихотворения, работи над проект за български правопис, отдава се на книжовна дейност. Попълва сборник с народни умотворения, изпращани му от Славейков и други негови кореспонденти. Пише първата версия на „Ключ българското езика“ и на своя „Показалец или ръководство как да се изискват и издирват най-старите черти бития язика славнаго ни прошествия и проч“.

„Въображаемата филология“ на Раковски си остава непонятна извън замисъла му за „българско пробуждане“. Той иска да върне на българския народ вярата му в себе си, затова открива началата му… „в най-древна Индия“. Как днес се мислят тези му „открития“, е друг въпрос. Ала по онова време разкритието, че санскритът е „сам-скрит“ и най-древен български език хвърля във възбуждение и екзалтация читателската му публика, намираща в тези проучвания онова, което е било потребно за храна на поривите и умовете. Части от „Показалеца“ излизат дори в „Цариградски вестник“ през 1869 г. и броевете се разграбват като топъл хляб.

Явно Раковски е напипал някаква тънка струна, намираща отклик в българската душевност. От историята той иска да „слепи“ настоящето на българската народност. Ето какво му пише дякон Аверкий от Киев по молба на група пламенни поклонници на историческите му открития: „Книгите ви като ся разграбиха от нас с восторг, всяк един разпращаше да прочете нещо с любопитство. Те много впечатления ни дадоха и за да разумейте, что причинило нам, описваме накъсичко първия час на прочитането ѝ. Ето как: един казва: гледайте какви хубави неща има в тая книга; други: моля ви ся, господа! Послушайте, что значи: муждрак, девер и проч. Трети: абе, пуйка било и на Санскритски язик, как тъй и проч. После млъкнахме всички: тъй и захванахме да я прочитаме, както му е ред“ (9 май 1859 г.).

Скоро обаче Раковски напуска Одеса и от март 1860 г. се установява в Белград. Защо? От писмата му става ясно, че български първенци са го наклеветили пред руските власти. Другата възможна причина е, че той търси „неутрална земя“, където да намери политическа подкрепа. В лицето на княз Милош Обренович, възкачил се на престола на 25 януари 1859 г., Раковски намира защитник на славянството, различен от имперските руски проекти.

Ала едно от големите съображения на Раковски е издаването на български вестник, който да прониква в поробеното отечество. Голямата му мечта е „газетата“ да излиза в Париж или Белгия, за което отчаяно търси спомоществователи. Намира малко пари, но постепенно си дава сметка, че вестникът трябва да реагира „тотчас“; да не говорим, че печатането на български вестник в чужда и далечна страна ще е в пъти по-трудно, отколкото в близък славянски град, откъдето може бързо да се пренася през границата.

Преса и дипломация: „българский сън“

С появата на „Дунавски лебед“ (печатан в сръбската Държавна печатница с разрешение на княз Милош, а вероятно и с финансовата му подкрепа) тази му мечта е изпълнена. Настоятелите на изданието са от всякакви градове на Турската империя и Влашко. Интересни са и някои от дописниците му: Васил Д. Стоянов и Теодосий Икономов от Прага, Константин Миладинов от Загреб и Григорий Григорович (бъдещият Доростоло-червенски владика), който му изпраща животоописанието си на Иларион Макариополски и някои писма от Неофит Бозвели за публикуване.

Това са съмишлениците. А пък неприятелите са безчет. Заради активната си политика по църковния въпрос, Раковски е смятан за лют враг от Цариградската патриаршия и всички „патриаршисти“. Заради статиите си по „обезлюдяването на България“ влиза в черния списък на Руската империя и става враг на русофилите и на „Добродетелната дружина“. Турското правителство поне на три пъти подава ноти срещу него до княз Милош, който очевидно го покровителства, щом не го изгонват от пределите на сръбското княжество.

Тогава турските власти предприемат срещу него „фронтална атака“ – изпращат в Белград неговите кредитори – Замбололу и споменатия Мустафа паша, които носят със себе си документи и си искат парите. Раковски се държи хладнокръвно. Без да му мигне окото, се явява пред властите, заявявайки, че е склонен да отиде да се съди с кредиторите си в Цариград, ако турското правителство гарантира, че нищо няма да се случи с него, внасяйки гаранция от 10 000 000 гроша, сума, колосална за времето си. С което случаят е приключен.

Ала онова, което най-вече привлича вниманието му, са глобалните промени, настъпили в европейската политика: Италия върви към обединението си (след дебаркирането на Гарибалди, в което участват и доброволци от Балканите); отвъд океана Ейбрахам Линкълн е избран за президент и се обявява срещу робството; на 3 април 1860 г. е „великденската акция“ в Цариград, когато Иларион Макариополски поставя началото на Българската екзархия; в самата Сърбия княз Милош умира, но е наследен от сина си Михаил Обренович, който е в още по-обтегнати отношения със султана.

Раковски смята, че е дошло време за „великото дело“ и недоумява от „българский сън“: „В Европа и всякъде са готвят големи работи за напролет, пише той на приятеля си Йосиф Дайнелов, а ние българи, бедни Българи, сме ся заловили само за църковните работи“ (29 ноември 1860 г.). И още: „Додето ми държат крака и ръце, додето усещам и най-малката умна сила в себе си, не ще престана да работя в ползу народу си, кого съм от младости тол силно възлюбил и от кого нямам друго по-драгоценно и по-свято нещо на свет“ (16 декември 1860 г.).

Златната българска надежда

И ако досега е откривал „древните старини“ на народа си, сега Раковски смята да му разкрие неговите „политически бъднини“. И така от просвещение и наука стига до идеята за военната организация (Легията).

Ала откъде да намери подкрепа? И тук пред очите му изниква „златната българска надежда“. Обръща се към младите и луди глави – към емигрантите във Влашко, но най-вече към младите българи в Цариград, чието свърталище е прочутият „Балкапан хан“, там, където е и печатницата на „Цариградски вестник“. Обръща се към тях с възвание, изпраща и нарочни писма чрез приятели: „По-добре една маломинутна с въсторг сладка смърт, нежели мършаво и от дълга болест вонящо издихание“ (писмо до Дайнелов, 12 май 1861 г.).

И те откликват. Един от тях му пише: „Докога ли? Какво ли очакваме още? Тежко ни, ако се надеем само на Европейските сили. Българский народ е многочислен, храбър и постоян, нъ кой ще стане българский Гарибалди, всеки казва надежда ни е дядо Раковски“ (С. Х. Буйнов, 9 август 1861 г.)

Балкапанските юнаци са самонадеяни и убедени в силите си. Те не долюбват не само Турция, но и Русия. Сред тях особено вървят приказките как „вълнастий български лев под вериги вика“. Отначало сформират патриотично дружество, разпращащо разни прокламации и писма из България. Ала още не смеят да се нарекат комитет и да се превърнат в революционно ядро. Именно заради тях Раковски решава да напише своя „план за бъдещо въстание“.

Изходна точка на въстанието – по замисъла му – е сръбската граница. Ядро на въстанието: полк от 1200 души, преминали военна подготовка, които да се отправят към хребета на Стара планина и оттам да превземат подбалканските градчета и села. Четническа (партизанска) война от недостъпните старопланински места, където не ходи редовен турски аскер.

Периферията на бунта: подбалканските населени места с чисто българско население, които би трябвало да подпомогнат въстаниците.

Първата цел: Враца, след това Търново.

Обща численост на въстаническата войска: 100 000 души, които да се наберат от местното население, от които 30 000 да са въоръжени.

Планът е готов и докарва бунтовната младеж във възторг. След което Раковски се заема с дипломатическата му подготовка. Интересното е, че изпраща мемоар за бъдещото въстание и до руския външен министър княз Горчаков, като вътре не спестява и горчиви истини за политиката на империята по обезлюдяването на българското отечество. Негови близки свидетелстват, че копия от същия мемоар били разпратени до император Франц Йосиф, Наполеон III и кралица Виктория. Възможно е да е било така. Раковски иска да сложи „българския въпрос“ на европейската карта и смята, че моментът е настъпил.

Но за да има тежест този дипломатически демарш, необходимо е българската нация да заяви себе си като сила. Сиреч – да се сформира онзи бленуван „полк“, по подражание на българския легион в Кримската война, който с тънък политически усет той решава да назове „Легия“.

Кой ще е „българский княз“?

Необходими обаче са пари за оръжие и издръжка на легията. И отново, и отново: нови писма до заможните български в Румъния и Австрия. Младият Иван Касабов събира 200 жълтици в Браила, но парите все не стигат. Тогава на Раковски му хрумва едно невероятно решение. Сеща се за своя приятел от детинство княз Николаки Богориди, оттеглил се от длъжност в Молдова, който живее заможно във Виена, след като е продал мушията си за 25 000 златни минца.

Би ли могъл да го спечели за българската кауза? Князът дори не говори български. И срещу какво? Провожда му своите пратеници: Иван Касабов и Теофан Райнов, който превежда по време на преговорите.

Богориди приема срещата, но дава да се разбере, че иска нещо в замяна. Държи лично да се види с Раковски в Букурещ. И тук конфликтът избухва. Ако се вярва на спомените на Иван Касабов, Раковски му бил казал следното: „Аз го направих да иде в Молдова, а той има претенция да стане княз на България. Аз му дадох да разбере, че не му отстъпвам мястото си. Ако иска да става княз, нека иде сам той с въстаниците по Балкана, а не да ида аз да ръководя въстанието и да се излагам за него“.

Сложна ситуация и силно накърнено честолюбие. Ала претенциите са налице. Раковски кипи от гняв. От разменените писма с Касабов виждаме и как Богориди се колебае, но накрая дава пари за „делото“. Но отказва да замине за Белград. Обяснява, че появата му сред български „инсургенти“( въстаници) би предизвикала огромни подозрения в Турция, предвид на неговото положение и контакти.

А доброволци започват да се стичат откъде ли не в Белград и броят им расте от ден на ден.

Самият Раковски се установява в богатския дом на вдовицата Стана, недалеч от княжеския дворец. Къщата е превърната в нещо като „привременен лагер“ и в постройките в двора намират подслон около 120 души. В самата Сърбия те са поне две-три хиляди, на които Раковски праща храна или намира подслон.

Изведнъж съдбата помага на участниците в Легията: отношенията между сръбския владетел Михаил Обренович и Високата порта са крайно обтегнати: оттам не признават престолонаследието му, а той повежда дръзка политика спрямо турските интереси; мечтае за съюз на балканските народи срещу империята – с Черна Гора, Влашко и Гърция, като привлече босненци и българи. Ситуацията е особено сложна, имайки се предвид наличието на голям турски гарнизон в Белград.

В такива случаи е достатъчен и най-малък инцидент, за да пламне искрата.

На 3 юни вечерта на една чешма в турския квартал в Белград има спречкване между млад сърбин и турско заптие. Заптието убива младежа, на когото идват на помощ някакъв драгоманин (преводач), сръбски офицер и двама жандарми. Турски аскер открива огън и убива драгоманина, няколко души са ранени. Притичват се още хора и начева схватка: сърбите се намесват, има жертви, започват нападения по турските къщи. Български доброволци също навлизат в турския квартал.

Кървавата междуособица продължава цяла нощ. Турското население бяга паническа в крепостта, откъдето пък редовният гарнизон започва да обстрелва Белград. Същата вечер с указ на сръбското правителство е признато съществуването на „българската легия“. На нея е поверена важна отбранителна позиция край барикадата срещу крепостта; раздадено е оръжие от сръбското правителство. Раковски е в стихията си: облечен е цивилно, но със сабя и револвер на кръста, нахлупил военна шапка. Така среща княз Михаил и му рапортува, че българите ще удържат позицията.

Цели два месеца Легията е на барикадата. Междувременно Раковски поръчва красиви униформи на българските „волонтири“ – шаечни мундири със зелени гайтани, панталони в същия десен, кожени цървули и калпаци с левчета на челото…

Самият Раковски е също неузнаваем: носи дълга пелерина до земята, зелена отвън и червена отвътре, мундир от бяло сукно, обточено с червени гайтани и сърма на яката. На главата си носи красив черен калпак със златно левче. Въвежда и огромни „салтанати“, каквито след него установява единствен Бенковски. Има собствен екипаж от подбрани врани коне, навсякъде го придружава ескорт от телохранители босненци.

Държи се като княз и е на практика първият български, макар и некоронован владетел. Какво ли си е мислел при тези обстоятелства княз Николаки Богориди, дал част от състоянието си за закупуване на белгийски пушки за Легията?

В този момент Раковски наистина се променя. Едновременно израства, но и затвърждава авторитарните си черти; усеща се в силата си; чувства, че за да има българско дело, трябва единоначалие, вслушване в един глас и една воля. И той иска „негова“ да е тази воля и този глас, с който да разговарят в бъдеще Великите сили.

Ала постижимо ли е това в условията на българския егалитаризъм, пред тези момчета, дошли да се бият в Белград заради своята свобода?

За целта Раковски въвежда строг регламент на единоначалието; опитва се, превръщайки се във „владетел“, да изкове безпрекословния си авторитет. Живее в разкошен дом, поддържа дипломатически контакти на високо равнище, дава приеми и приема чужди консули и дипломатически агенти; установява мрежа от контакти в различни европейски столици.

Разцеплението: една или две легии?

И както може да се очаква, „единоначалието“ се пропуква. И отвътре, и с външна помощ. Разбира се, че в Легията има буйни глави, които не щат да са „глина“ в ръцете на Раковски, има и честолюбци. А пък за неговото самомнение да не говорим.

Руският консул в Белград започва умела игра на тънката струна на „честолюбците“ – все пак Легията е чисто български проект, несъгласуван с Русия. И оттам не е бил подаван сигнал за каквото и да е въстание в България. Следователно Раковски е пречка, която трябва да бъде отстранена.

Дали е подозирал това? Навярно, защото взима ответни мерки. Но постепенно нещата се усложняват. Виенските българи започват да негодуват както срещу начинанията на Раковски, така и срещу евентуалното заемане от страна на княз Богориди на българския престол. Иван Касабов и Теофан Райнов започват да пишат гневни писма до Раковски. И както често се случва, скарването е за пари. Васил Д. Стоянов и Райнов искат за знаят за какво Раковски харчи събраните средства, а той никому отчет не дава. Виенски българи изпращат телеграма в Белград с текст „Executez Rakovsky“ – многосмислов израз, който може да значи и „разпитайте“, поговорете с Раковски, но има и друго буквално значение. Раковски, в чиито ръце попада телеграмата, побеснява, като я разчита съвсем буквално: „Екзекутирайте Раковски“.

Готов е да даде отпор.

Когато Касабов и Стоянов пристигат на барикадата, за да разговарят с него, той гневен, в пелерина и сабя в ръка, ги посреща с думите: „Е, ще ме убиваш ли, бе ченгене!“, като им изприказва най-грозни думи.

Конфликтът е неминуем и пратениците с мъка го потушат. За кратко. Отиват да преговарят в едно кафене, носят му цяла чанта с писма и важна кореспонденция. Случайно по пътя Стоянов закача с крак сабята на Раковски. Той мисли, че искат да го обезоръжат и я вади в пристъп на гняв. Без малко да ги съсече. Кръвопролитието се разминава, ала отношенията прекъсват. Касабов започва да говори, че Раковски е деспот и тиранин, че жлъчният му и нетърпим характер ще съсипе делото. Разцеплението постепенно прониква в Легията. Има група, готова да се опълчи на „тирана“.

Една вечер Раковски хваща един от караулиращите, че не е бил на поста си и започва да го налага с юмруци. Васил Друмев го моли да се разберат, за да не се уронва престижа на българските доброволци.

Раковски побеснява от факта, че някакъв хлапак иска да му дава акъл. Пламнал от гняв, извиква телохранителите си босненци. Един от тях взима на прицел Васил Друмев. Без малко българската литература да остане без автора на „Нещастна фамилия“, а Църквата – без един от бъдещите си клирици. Друг събрат на Друмев – Стефан Караджа, обаче реагира и му спасява живота. Също известен с буйния си нрав, Караджата застава пред Раковски и му заявява, че убият ли Друмев, той щял да му счупи главата с някоя от цепениците, търкалящи се из двора. Някои от доброволците го подкрепят. За да потуши скандала, Раковски отстъпва и нарежда на охранителите си да свалят пушките.

Но разделените е вече факт. Отделя се и „македонската група“ в Легията – около 300-400 души, които заявяват, че повече няма да търпят деспотията на Раковски. Дядо Илю войвода се присъединява към тях и скоро се образуват „две легии“.

Докато траят крамолите, се променя политическата обстановка. Големи европейски сили решават да посредничат в конфликта между Сърбия и Турция. Гарнизонът в Белград е намален, съответно и „паравоенните формирования“ трябва да се разпуснат.

Викат Раковски във Военното министерство на Сърбия, за да му съобщят за разпускането на Легията. Той не вярва на ушите си – смята, че сърбите извършват предателство към България. Дори решава да мине без тяхно знание с верните си „волонтири“ „оттатък“, което е невъзможно – сръбски части добре охранват границата.

Няма какво да стори, трябва да разпусне доброволците. Събира ги в двора на дома си, откъдето държи пламенна реч. Обяснява им, че европейските сили няма да допуснат преминаване на чети в България. Съобщава им, че всеки, който иска, може да остане на сръбска военна служба и един ден да се включи отново в революционното движение в България.

Самият той близо година не може да си намери място между Сърбия и Влашко, съкрушен от събитията.

Решава през 1863 г. да замине на важна мисия в Гърция. Тя е продължение на най-старата му идея – „християнски балкански съюз“ срещу Турция. Дали не е бил специален пратеник на сръбския княз Михаил? Изглежда, че да, тъй като по негова поръка преди това посещава Черна гора. Раковски е приет с почит в Атина. Там се среща с някой си Манаки, филантроп и сръбски почетен консул, който го въвежда в кръговете на висши гръцки държавници – регента Вулгарис, министрите Комундурос, Коронеос и Леотакос. В Атина го чака и младият Марко Балабанов, обещаващ студент по право в Атинския университет, който го съпровожда като частен секретар в политическите му визити.

И ненадейно по време на дипломатическите „совалки“ възниква един личен проект – Раковски се влюбва и започва да мисли за женитба. При едно посещение в дома на известния български търговец хаджи Христо, заслужил деец от гръцките борби за освобождение през 1821 г., той се запознава с дъщеря му Фросо, която му прави силно впечатление. По онова време Раковски минава за „твърде стар ерген“ – а едва на 42 г. Започва често да посещава семейството, гостува във вилата им в околностите на Атина. В гръцката столица се заговорва за любовта между дипломатическия (сръбски) пратеник и дъщерята на видния търговец. Следва годеж.

Ала веднага след годежа Раковски напуска Атина и заминава за Черна гора – нови политически срещи и нови преговори. Той отвежда със себе си брата на Фросо – Георги, когото оставя за обучение в черногорския княжески двор. От запазените писма на Марко Балабанов в архива на Раковски става ясно, че в това време годеницата Фросо го чака. Тя усилено учи френски и български и показва добър напредък в езиците.

Междувременно Раковски отново заминава за Румъния, дипломацията го увлича. Минават месеци, а той не се завръща в Атина. В края на 1863 г. Марко Балбанов му пише няколко настойчиви писма – да се върне и да види годеницата си, която го чака. Раковски не отговаря.

Следват нови писма от все по-гневния студент, който пита: „Що ни е направило нас това домочадие, та да приемва сега две кървави язви в гърдите си от български ръце?“ Става дума за съдбата на Фросо и на брат ѝ Георги, останал в Черна гора.

Раковски отново не отговаря. През пролетта на 1864 г. братът Георги се завръща в Атина. Раковски така и не го записва във Военното училище в Букурещ. А след няколко години годеницата Фросо, макар и млада, умира от мъка.

В същото време Раковски е обзет от съвсем други планове. Иска да издава в Букурещ вестник, който да излиза едновременно на румънски и български. Пак търси пари и настоятели. Става дума за в. „Бъдущност“. Изданието има амбициозна програма – външна балканска политика, „любословие“ и „търговски отдел“, от който да намира средства за издръжката си. Ала излизат около десетина броя и амбициозното издание спира. Следва нов проект – в. „Бранител“. Но и той пропада. Подкрепя няколко чети – включително и четата на Хаджи Димитър, но влиза в конфликт с румънските власти и е поставен под наблюдение. Поддържа тесни контакти и с четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. Но младите вече му обръщат гръб. Остава потресен, когато узнава за сформирането на Българския таен революционен комитет, учреден от Иван Касабов, без никой да го потърси дори за съвет. Не може да повярва, че е възможно такова нещо, но дори намесата на старите войводи не променя нещата. Явно започва нещо ново, от което той вече не е част, колкото и да не му се иска да е така.

През 1866–1867 г. заболява тежко. В лявата страна на гърдите му се появява абсцес. В едно писмо той споделя, че е усетил тези болки още по време на Легията в Белград. Племенникът му Киро Стоянов свидетелства как през последните месеци той храчи и плюе кръв. Добродетелната дружина решава да му отделя по десет жълтици месечно, за да се лекува. Българските лекари Атанасович и Протич са безпомощни. Правят опит за хирургическа интервенция, която се оказва неуспешна.

Така на 8 срещу 9 октомври 1867 г. Раковски си отива от този свят. Край него са сестра му Неша и неговия братовчед Никола Балкански. Да го изпроводят в сетния му час идват огромен брой български емигранти в Румъния, дипломатически агенти, чуждестранни журналисти.

Младият Григор Начович, който е очевидец на погребението, свидетелства: „Пред отворения гроб всички български емигранти сведоха глава. Раковски беше подигнал жлъчката на много честолюбци, които не се свеняха да го клеветят, но те сички сега се смириха пред праха му и признаха, че България загубва един буен патриот и един велик син“.

Некролози за него излизат дори „оттатък“, съобразени с положението – Петко Славейков успява да пусне във в. „Македония“ разчувствани думи за „тази загуба на българския народ“.

Оказва се, че Раковски умира в огромни дългове. И четири дни след смъртта му върху вещите му е наложен запор. На публична продажба са изложени книгите, униформите му от Легията, дипломатическите фракове, оръжието му.

Българската колония в Букурещ, наскоро изпратила го със сълзи, остава безучастна пред разпродажбата. Всичко това е разпиляно и изчезва за българската история. А е ясно кой е Раковски и какво е значението му, както и че повечето дългове са правени заради „народното дело“. Само една част от архива му остава у роднините.

Последното желание на Раковски било костите му да почиват в родния Котел.

То също помръква сред разни нашенски страсти.

Български студенти от Прага събират след Освобождението средства чрез подписка, но Съединението отклонява вниманието в друга посока. От юни 1885 г. костите на Раковски се съхраняват в Свищов. По-късно ги пренасят в столичния храм „Св. Крал“ и забравят за тях. Така ковчежето с тленните му останки престоява с десетилетия на тавана и е силно увредено при атентата през 1925 г. Едва през 1942 г. гражданско шествие ги връща в родния му град, където са погребани в храма „Св. Петър и Павел“, за да бъдат пренесени наново през 1981 г. в Пантеона на възрожденците.

Едно дълго „упокояване“ на „великия непознат“ в нова България.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияИстинско нещо
Следваща статияАлцек Мишев, съчетано