10 април 1963 г.
Христос, Който във вечерта на Велики четвъртък влиза в агонията, може би е обичал тази градина, в която често е идвал със спътниците Си, както аз обичам онази, в която пиша в момента. Тази градина е била за Него място за отмора, приятелство, може би за мечтание. Ала в разстояние на една нощ цялото страдание на света се побира в нея: мълчанието на Отца, сънят на приятелите, изоставянето от тяхна страна, предшестващо отричането и най-накрая предателството чрез целувка и първите мъки.
Безцветността на света, от която страдам, ми помага да приемам природата не като очарование, а като театър, безразличен към разгръщащата се драма – като мястото, за което Паскал пише: „Иисус е в градина, но не тази на блаженствата, в която Адам погуби себе си и целия човешки род, а в онази на мъченията…” (1). Разбира се, аз не съм в тази градина. Моята е само разочароваща. Разочарование, което е мъчение по моя мяра.
Изгубената от мен власт да облагородявам неблагодатна земя и да оркестрирам клетия си живот, се разпростира и над нещата, свързани с религията. В градината, която не е на мъченията, какво е останало от Отца, ако премахна онова, което кристализира в мен около религиозното излияние и идва може би само от мен? Тази мисъл ми помага да навляза в най-тежкия момент от агонията на Христа: „Защо си Ме оставил?” (Мат.27:46). Викът на Кръста без съмнение е бил мислен по време на агонията в градината.
Ала внимание! В това бдение на Велики четвъртък в разочароващата градина трябва да се пазим да не изпадаме в чернота: очернянето е друг начин на разкрасяване, на търсене на черна наслада.
Напускам градината в размисъл. Отдалечавам се заедно със Симон Петър. Влизам след него в двора на първосвещеника. Сядам близо до огъня, който войниците и слугите са напалили в ледената пролетна нощ. Приближавам двете си ръце, за да ги сгрея на пламъка. Отговарям на зададените въпроси, но така, както Симон Петър дълго е страдал, че не е отговорил: „Да, аз също бях с този човек; бях с него от самото начало. Да, познавам човека, за когото говорите”.
Нямам какво друго да сторя, освен да дам този отговор и да чакам, докато грея старите си ръце на огъня.
Такъв е примерът, даден ни и от Светия отец, ако се вярва на Жан Гитон, единственият мирянин, допуснат на Втория ватикански събор, който свидетелства за видяното там в книгата си „Към единство в любовта”: „Една събота, 13 октомври, папа Йоан XXIII прие „наблюдателите” и сподели, че голямата тайна на неговия живот е в това, че се е поверил на Бога, миг след миг и ден след ден, със себеотдаване, без да иска да знае какво е бъдещето. Така става нунций в Париж, бива избран за папа, удря камбаната за свикване на Събора […]. Което означава, пише Гитон, че не е редно да се питаме нито за часа, нито за начина, по който би могло да се стигне до единството на християните.” И Гитон цитира песнопението на Нюман, което Англиканската църква е включила сред химните си: „Води ме, о, кротка светлина, води ме… Дори една стъпка ми стига”. Подобно на Нюман и на папа Йоан XXIII в заника на живота си, аз не искам да позная друго от света, освен мястото на тази стъпка, която ще извървя в светлината. Затова спирам и чакам.
Превод от френски: Тони Николов
______________
(1) Блез Паскал, Тайната на Исус, в Разум и вяра, Фондация „Комунитас”, 2010, с.50, превод Владимир Градев.
Франсоа Мориак (1885–1970) е френски писател, един от най-значимите християнски автори на ХХ в. Член на Френската академия (1933), той е носител на Нобелова награда за литература (1952). Споменът за нравите във френската провинция е и ядрото на бъдещите му кратки, но психологически наситени романи, разкриващи болезнеността на страстите на душата: Родителка, Терез Дескейру, Пустинята на любовта, Фарисейката, Юноша от едно време, които Фондация „Комунитас” преиздаде на български език през 2013 г. заедно с изповедната му книга В какво вярвам. В политическата си ангажираност Мориак е убеден демократ и ярък противник на Аксион Франсез и крайната десница с нейния антисемитизъм и национализъм. Клони към социалното християнство и докрай остава близък на генерал Дьо Гол. Другите му по-известни книги с християнска тематика са: За няколко неспокойни сърца. Есета за религиозната психология (1920), Бог и мамон (1929), Страдания и щастие на християнина (1931), Животът на Иисус (1936), Син Човечески (1958). Предложеният тук текст е от прочутите Бележници (Bloc-notes) – сборници, в които Мориак обединява колонките си, публикувани всяка седмица в сп. „Експрес”.
