0
5893

Великолепие в тревата

„Джентълмените“

Гай Ричи отдавна не е бил наистина оригинален, поне от Шерлок Холмс насам. Парадоксално, оригиналността му възкръсва именно когато се връща на гангстерския ринг, където спечели световната титла преди 22 години.

И ако Димящите дула от 1998 г. преобърнаха правилата в жанра, то Джентълмените флиртуват с новите правила, с предишните и със самото им преобръщане. Нещо като историята за беден американец, който става принц на марихуаната във Великобритания, във филма на британец, заснет в САЩ, с участието на американски „каубой“ в ролята на английски джентълмен… Или онова, което според Ричи би направил Скорсезе, ако внезапно се озовеше с камера в кралския двор на Острова. Шегата настрана, „Джентълмените“ е изпипан филм, който прекрасно се справя с поверения му сценарий, като в същото време има предвид, че трябва да е достатъчно откачен, за да се конкурира с „Две димящи дула“, и достатъчно наясно с факта, че последният вече е заснет и се е превърнал в постмодерна класика. Сега забравете за Дулата и да пристъпим във владенията на Мики Пиърсън…

Момче колежанче с нюх за бизнес, което стига до Оксфорд и се запознава с правилните синове, а после има поредица от ползотворни идеи как да стане крал в своята „джунгла“ от тайни плантации и канали за пласмент на трева. Години по-късно Мики Пиърсън иска да продаде кралството, за да се посвети на удоволствията от живота и на хубавата си жена, но това се оказва трудна задача, защото конкуренцията бди за всяка проява на слабост от страна на краля… Така би звучала фабулата, ако не трябваше да се вземат предвид напористият журналист Флетчър, ефикасната „дясна ръка“ Реймънд и Треньора. С тяхна помощ историята услужливо се заплита – съдържателно и хронологично.

„Джентълмените“

Освен че трябва да държи сметка за многото вече заснети сценарии по темата и за формата, под която са представени на екрана, за „Джентълмените“ са важни още две неща: това е филм на Гай Ричи – понякога за лошо, този път за добро; във филмите на Гай Ричи иронията винаги дебне зад някой ъгъл (също като престрелките) дори и в най-драматичния момент. По първата точка можете да очаквате подобаващи подскоци напред-назад във времето и пространството (т.е. между линиите на отделните действащи лица), които умело поддържат динамиката и съспенса на разказа; а по втората – гангстери, които се взимат на сериозно, по начин, позволяващ на изкушения зрител едновременно да се вживее в екшъна и да усеща комичния потенциал на избрани ситуации. За последното сериозно допринася актьорското разпределение и ловкото контраамплоа.

Начело на джентълмените Матю Макхонъхи отбелязва 50-годишния си юбилей като изтънчен представител на сенчест бизнес с безупречни маниери, а от характерното му поведение на мачо е запазена само 24-каратовата усмивка. До него Чарли Хънам е неочаквано уравновесен, за разлика от „бясното куче“ от сериала „Синове на анархията“, пораснало в налитащия на бой принц Артур (първата съвместна работа на Хънам и Гай Ричи). Срещу тях – най-непредвидимата трансформация е тази на флегматичния романтик Хю Грант, превъзходен като пропаднал журналист, който използва обичайните си гримаси на сконфузен или недоразбрал британец в услуга на дръзкия си изнудвачески план – чудесна възможност за сценариста режисьор да приложи номера си какво-би-могло-да-се-е-случило-преди-да-разберем-онова-дето-всъщност-е-станало. Да не забравяме и помъдрелия Колин Фарел, почти пацифист и новоизпечен специалист по оправяне на „чужди каши“. На това мъжкото каре от американец, двама англичани и един ирландец, лейди Мишел Докъри (Мери Кроули от „Имението Даунтън“) придава финалния щрих британска сдържаност и аристократична гордост.

Новият филм на Гай Ричи събира вдъхновение от най-различни сюжети (като конфликта между поколенията престъпници), които сме виждали на екрана, и ги оформя непринудено в познато-оригинална фабула. На ниво жанр съчетава американското гангстерско кино със собствения си островен опит и прибавя към сместа неочаквана трета съставка – британски (сериален) аристократизъм. После решава да убие главния герой в началото… или май се оказва в средата,… о, да не би да е в края? – гарантираща съспенса несигурност, породена от факта, че до финала на филма не знаем разказа на кой точно от персонажите следваме, кой от тях е сценарий, и кой – реалност. Така без любимите си ретроспекции Гай Ричи отново си осигурява присъствието ни – заедно с героите и независимо от тях – в няколко времеви момента. Актьорите правят останалото.

„Джентълмените“

Трудно е да започнеш режисьорската си кариера като революционер, защото след това всички очакват винаги да си такъв. И все пак „Джентълмените“ е успешен пример как един творец може да се възползва от онова, което умее най-добре, извеждайки го на ново ниво (а не като в „Мъжът от U.N.C.L.E“). Рецептата, разбира се, не е само в придържането към определена естетика, но също и в добрата история, оригиналното сглобяване, както и в умелото съчетаване на всички елементи за един ефектен филмов резултат.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияМитовете според Стивън Фрай
Следваща статияКултурна война в бг стил