Навремето, като млад, искаше да става писател. Но от това нищо не излезе. Беше написал вече няколко разказа. Дори специално си нае квартира, една гола стая с маса, въпреки че страдаше от безпаричие. Знаеше, че така трябва. Седеше и пишеше. Един приятел, поет, който вече беше публикувал в централния литературен печат, го попита: Имаш ли два хубави разказа? Той отвърна: Имам. И приятелят го заведе в редакциите на двете големи литературни списания да предложи разказите си. Оставиха в едната редакция първия разказ. Казаха му да мине след седмица. След седмица той отиде вече сам. Редакторът беше извъртял стола към прозореца, беше събул едната си обувка, беше свалил чорапа си, беше качил стъпалото върху коляното на другия крак и с голямо внимание човъркаше между пръстите си, сякаш беше стъпвал в златен пясък. Доколкото можа да разбере, редакторът правеше това, за да забрави страшния си махмурлук. Както човъркаше между пръстите си, той вдигна глава, видя го и рече:
– А, ти за разказа… Да, прочетох го. Разказът е хубав. Малко е неясен, но е хубав. Този накрая, дето се мярва в дъното на коридора, е бащата, нали?
Като се мъчеше да не гледа в дебелия като пул за табла нокът на палеца на редактора, той потвърди с кимване – да, той е.
– Е, какво ти пречи да напишеш, че това е бащата?
– Не, няма да напиша.
– Абе, прав си. Ама зам.-главният няма да го пусне. За главния да не говорим.
От махмурлука устните на редактора се бяха надули като на камила, а очите му почти се бяха затворили. Единствено човъркането между пръстите на крака явно го успокояваше.
Той си взе разказа и си тръгна.
Във втората редакция му казаха да мине след месец. Той мина точно след месец. В коридора го посрещна жена на средна възраст с буфан ръкави и топирана коса. Като го видя, тя го попита:
– Вие за какво?
Той обясни, така и така, бях оставил един разказ, казаха ми да мина след месец.
Жената се върна в стаята, взе ръкописа на разказа и пак излезе в коридора.
– Това не е разказ – каза тя. – Това са някакви диалози.
– Добре, дайте ми го – каза той.
Тя държеше ръкописа зад гърба си и продължаваше да нарежда:
– Какъв разказ е това? Това са някакви диалози.
Едва успя да се пресегне, да си грабне разказа и да си тръгне.
Така че писател не стана. Наместо това му се наложи да нахлузи ръкавели. Как ръкавели? Ами така. За да си пази ръкавите на ризите. Всъщност, имаше две ризи. Ръкавите наистина оставаха чисти, но жена му всяка вечер му казваше: Пак си близал химическия молив. Не мога да живея с човек, на когото устата е виолетова. И го напусна.
Така.
Навремето нямаше куриерски фирми. Тогава той си беше намерил работа в Централна поща, на гишето, където се приемаха колетите. Колетите трябваше да са опаковани с чист бял плат. А той пишеше адреса на получателя и адреса на подателя с химически молив отгоре върху чистия бял плат. Уж имаше пред него паничка с влажна гъба, за да мокри молива, но все забравяше. И вечер жена му казваше: Не мога да живея с човек, на когото устата все е виолетова. И го напусна. Когато, след промените, в Централна поща спряха да приемат колети, той започна работа на щанда за месо в един супермаркет. Стана много добър с ножа, като оня от „Великолепната седморка“. По цял ден ходеше с една бяла мушамена престилка, оплескана с кръв и така приличаше на някакъв отмъстител. Времената бяха сурови, а шефовете още нямаха особени естетически изисквания към продавачите.
След това влезе в коловоза. Завърши университет. Отново се ожени. Родиха им се деца, децата пораснаха.
И сега, вече като пенсионер, той ясно си даваше сметка за едно – най-много от всичко в тоя живот му се беше искало да има шестима верни приятели. И той един, та седем. Като „Великолепната седморка“. Щеше да ходи с тях и да раздава справедливост. В живота, който изживя, имаше колосална нужда от справедливост. Но и това не се случи.
Телефонът му издрънча. Знаеше какво е. Онзи негов приятел, поетът, от време на време му пращаше на вайбър стихотворения. Вкусът на приятеля му беше безупречен.
Отвори телефона. Стихотворението, което му беше изпратил този път, имаше адски дълго заглавие. Ако броеше себе си и приятеля си поета, а и този от стихотворението, ставаха трима. С човека от дъното на коридора – четирима. Пак не стигаха за нищо. Въпреки уменията му, придобити на щанда за месо в супермаркета.
Изтегнат в един хамак във фермата на Уилям Дафи в Пайн Айланд, Минесота
Виждам бронзовата пеперуда над главата си.
Заспала върху черната кора на дънера,
тя трепка като лист в зелена сянка.
Дълбоко в дефилето зад необитаваната къща
звънците на добитъка обаждат се един след друг
в безбрежията на следобеда.
Отдясно
във ивицата светлина между двата бора
фъшкиите на ланските коне
проблясват като едри златни буци.
Изтягам се в хамака.
Вечерта тъмнее и приижда.
Над мене ястребче кръжи. Гнездо си търси.
Аз пропилях живота си. [1]
______________________________
[1] Джеймс Райт, „Пир след Тайната вечеря“, Съвременни американски поети, Изд. „Народна култура“, 1989 г., превод Любомир Николов
