Начало Идеи Великото чувство за свобода
Идеи

Великото чувство за свобода

Малина Петрова
14.09.2023
6759

„Опитвах се да давам шанс и на други да изпитат великото чувство за свобода.“ Интервюто на Виолета Цветкова с Малина Петрова по повод 70-годишнината на режисьорката бе публикувано в бр. 7 и бр. 8 на сп. „Култура“ от 2020 г.

Тя е от режисьорите, за които не се говори често. Електронните медии рядко излъчват документалните ѝ филми, а би трябвало да се надпреварват за тях – там е есенцията от случилото ни се преди и по време на прехода.

Малина Петрова е родена на 3 септември 1950 г. в Бургас, но 70-ият ѝ рожден ден по-скоро не я вълнува. От първите ѝ филми през 80-те до ден днешен я вълнува истината за онова, за което „не бива“ да се говори.

Малина, ваша е репликата: „Когато някой не казва истината, аз правя филм“. Доста истини не се изговарят, а вие – непокорната режисьорка, пишете в личния си блог от къща в Балкана. Задава ли се нов филм, филм изповед?

Вярно е, че чрез тази реплика някога се опитах да обясня кратко мотивите да се захващам с теми, за които мнозина ме предупреждаваха, че няма как да стигна до истината. По-точният отговор би бил: „Когато много искам да разбера истината, правя филм“. Не само напоследък, а откакто се помня, все някакви важни, но и срамни истини се подминават, подменят, забулват се в романтични съчинения и измислици, потъват в забрава. Но колкото и да обича човек истината, не може цял живот да прави филми все за лъжи и лъжегерои, иска му се да разкаже и за светлата страна на живота, и за хората, които са му били пример и вдъхновение.

Та блогът прилича на оцеляло по чудо селско кино, в което „събирам парчета от лента“, подобно на Валери Петров в стихотворението „Младостта като филм е обаче…“, превърнато в песничка от Божидар Петков за филма „Пътешествие“. Аз съм прожекционистът, аз съм и зрителят. Ако някой заблуден надникне – добре дошъл! Всъщност този блог не е мое хрумване и заслуга. Дължа го на любимите ми Ан Фам и Йовко Ламбрев, чиято независима медия toest.bg храбро защитава истината и заслужава нашата подкрепа. А се намерих в Габровския Балкан, след като добри хора ми погромиха къщата легенда недалеч от Троян и ми съсякоха гумите на колата. Подобно нещо ме сполетя и на Силистар, където имам наследствен имот отпреди сто години – не мирясаха, докато не го разсипаха, посегнаха и на мен от пустия мерак да го притежават. Така, след поредица житейски корабокрушения, „намерих се в лес тъмен по зла чест“, но не като Данте „на попрището жизнено в средата“.

Дали се задава нов филм? Задава се, но не бих го нарекла изповед, макар че много ми се искаше и се надявах на откровение, не авторско, а на участниците в заблуждаването на обществото, уж в негов интерес. Но и този път не се получи филм покаяние. Ще ни трябват сигурно векове да стигнем до подобно нещо. А и дали въобще някога ще стигнем?!

Коя е истината, заради която бихте се поровили в архивите от най-близкото ни минало или настояще?

С години съм се ровила в архивите, някои старателно прочистени; разговаряла съм със свидетели, научила съм толкова много печални, стъписващи и направо зловещи неща, каквито не можеш да откриеш в никакви архиви, че ми стигат за тоя живот. Не се сещам за нещо, на което бих посветила остатъка от него. Но има и друго – преди издръжливост и търпение ми даваше мисълта, че истината, до която съм стигнала, ще е от полза за останалите. Сега съм доста скептична. Голяма част от хората не се интересуват от истината, предпочитат лъжата. Иначе нямаше да сме на този хал!

Това лято спомените ни върнаха 30 г. назад – към синя София от 7 юни 1990 г., но и към подпалването на бившия Партиен дом на 26 срещу 27 август. Ако сега трябва да добавите епилог към трите части на вашия филм „Приключено по давност“, какъв щеше да е той?

На 7 юни 1990 г. бях на митинга като част от предизборното студио на СДС, което трябваше да отрази събитието и да завърши с него предизборната надпревара. Докато операторите снимаха, аз се разходих почти до хотел „Плиска“ и това беше незабравимо преживяване – непознати хора се поздравяваха, прегръщаха се спонтанно, толкова много щастливи и светнали лица, събрани на едно място, никога не бях виждала. И макар че осъмнахме над заснетия материал в монтажната на БНТ, никой не почувства умора. Беше вдъхновяващо. Тези картини и досега ме изпълват, но не с радост, а с гняв към онези, които мислеха повече за личния си интерес, за власт, за постове, за кариери, за пари, за комбинации, за надхитряне, за чужбина, за кражби, присвояване, забогатяване и заради които народната енергия изтече в канализацията.

Колкото до „Приключено по давност“, по сценарий филмът имаше още една важна част, която беше ампутирана, преди да е заснета – финалът беше свързан с подземията на Партийния дом, но не бяхме допуснати да снимаме там дори след като осъдихме Народното събрание в лицето на тогавашния му председател Георги Пирински заради смешните и недостойни аргументи, с които ни отказаха достъп – щели сме да блокираме дейността на НС и цялото УБО трябвало да ни пази. Да пази трима души, колкото беше екипът! А докато забраняваха на нас, разрешаваха на едни другарки да се ровят в архивите на Партийния дом и да отделят документи за нуждите на „Позитано“ без надзора на УБО. Знаел ли е г-н председателят? Разбира се, че е знаел. Последната част на филма трябваше да отговори на интересни въпроси, като например: какво криеха подземните потайности и дали случайно връзките с Москва не минаваха през тях? Щеше да бъде любопитно и стряскащо. Затова не ни пуснаха.

Във филма има знакови лица, чуваме знакови реплики и истини за прехода, включително за забогатяването и раждането на мафията. Една от новите мантри е да се разследва кой как си е спечелил милионите, какви връзки е имал с властта – възможно ли е „да разплетем чорапа“?

Приказки под шипковия храст! Важно е кои са авторите на новите мантри и кое повече ги интересува – правосъдието или разправата с конкурентите. Аз не знам какво още не е ясно! Че сме кастово, болно и разкапано общество?! Че това Тони Андрейков го каза през 1987 г. в „Пантеон“ и заради неговото изказване вдигнаха мерника на филма. Две години по-късно си легнахме като комунистическо общество и осъмнахме като капиталистическо, а след още 30 всичко е проядено от метастазите и все още сме живи! Други народи отдавна да са измрели. Ашколсун на гена! Не 500, 1500 години да ни тъпчат, пак ще издържим! Не знам какво трябва още да се случи, та да изревем „баста“!

В свой текст казвате, че пожарът през август 1990 г. е запален от страха. Какви метаморфози претърпя той и има ли безстрашни днес?

Да, страхът беше истинският подпалвач. Страхът, че може да се разбере какви са ги вършили и ако жертвите решат да им го върнат – жална им майка! Как да оправдаят убийствата на невинни край Дунава веднага след 9 септември 1944 или изтезанията, загиналите в лагерите, скалъпените политически процеси, насилията, манипулациите, кражбите, финансовите измами и фалшификации, геноцида спрямо собствените си граждани, предаването на националните интереси, оплячкосването на държавата, кражбите в особено големи размери, узаконяването на беззаконията и нарушенията на Конституцията чрез решения на Политбюро?! И накрая, как да бъде извършена подмяната: вместо идеологически монопол – икономически? По какъв друг начин освен чрез класически инсцениран пожар, в който уж ще изгорят документите?!

Днес обаче учениците надминаха учителите си! И страхът се завърна с нова сила, защото ни притиснаха с икономически хватки. Накъдето и да се обърнеш, виждаш само страх. Откъде да се вземат безстрашните?[…].

Като са те възпитавали в страх – страх от родители, страх от учители, страх от началници, от приятели, съседи, роднини, страх от властта, от полицията и от какво ли не, накрая стигаш до страх от мене си. Колкото и основателен да е страхът, все пак и той, и безстрашието са въпрос на личен избор. Да не би Валери Петров да не е изпитвал страх? Страхувал се е и още как! Не е случайна закачката на Радой Ралин: „Зайчето Валери пише и трепери“. Трепери, ама пише!

Радостта на митингуващите на 18 ноември 1989 г. за вас е повод за сълзи. Проучвайки архивите по делото срещу Трайчо Костов за филма „Сърцето умира последно“, вече сте знаели колко силна е машината за обществено манипулиране. Казвахте ли си: „Тяхната академия (на политическите кукловоди) е по-силна от нашата“, или имахте надежда, че сълзите ви може и да не са напразни?

Не са ме занимавали прозрения за кукловодите и не те са били повод за сълзите ми. Когато едни хора казват: „Ние тази власт с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем“, не мога да имам илюзии, че ще подбират средствата, за да я запазят. Сълзите ми бяха породени от поведението на хората, които довчера се криеха от всяка гражданска проява, която не е дирижирана от властта, скандираха „Осанна!“ на Тодор Живков, а днес – „Разпни го!“, и се превърнаха в поборници за часове. Ако сме преодолели хамелеонството, значи има надежда и сълзите ми са били напразни[…].

Филмите ви са като визитна картичка на България от последните 40 години. Как се носи това бреме?

Не мога да се въздържа да не се пошегувам със себе си. Един господин предложил любов на едно момиче със стаж в известната професия, а тя му отговорила: „Аз на такваз любов, мерси!“. Та и аз като нея, ще река: „Аз на такваз визитна картичка, мерси!“. А сериозният отговор е в края на текста „Дупка в стената“ в моя блог. Понякога една случайно изпусната реплика, едно мигновение може да ви даде шанс да откриете истината, а „истината ще ви направи свободни“. Това не са само думи. Изпитала съм го, знам го и понеже „човек не е остров“, опитвах се да давам шанс и на други да изпитат великото чувство за свобода.

След игралните филми „Пътешествие“ и „Синът на Мария“ през 80-те, случайно или не, заснемате „Тетевенска 24“ и някак се обричате на документалното кино – може ли да се каже, че този филм преобръща мисленето ви? Впрочем защо десетилетия по-късно споменавате, че една от героините в сградата за мъчения преди 9 септември 1944 г. е Юлия Огнянова, а в друг текст пишете: „Струваше ми се, че сякаш съм стъпила накриво още от самото начало“ – преди или днес е по-трудно да не се боиш от личната си гледна точка?

Разбира се, че обръщането ми към документалното кино след два игрални филма не е случайно. Видя се, че игралното кино е под постоянно наблюдение, че трябва да си готов да мислиш правилно и да избягваш идеологическите забежки, за да не те изпратят в девета глуха, да приемаш глупавите забележки с възторг и благодарност. Това, което преживях около „Синът на Мария“, с който ръководството на Кинематографията възнамеряваше да се представи достойно пред ЦК и Политбюро, сега е сюжет за комедия. Вместо „младия положителен герой“ – пълна противоположност. То не бяха истерични сцени, то не беше тръшкане, до сълзи го докараха: „Какво ще отговорим сега на другаря Ненов, като ни каже: Вие провалихте българското кино!“. Цяла година след като филмът беше предаден, продължаваха да ме притискат да преснема последната част в духа на социалистическия реализъм.

Нашата специалност във ВИТИЗ беше кино- и телевизионна режисура, така че „Тетевенска 24“ не беше нещо съдбоносно, което да изглежда като обричане на документалното кино или да ми преобръща мисленето. Мислех по същия начин, по който мислех, когато правех „Пътешествие“. „Тетевенска 24“ продължава неговата линия с други средства. Темата за обработката на съзнанието, за манипулацията и прийомите, с които си служи пропагандата, е видима и в двата толкова различни филма. Опитът в документалното кино по-скоро беше начин да избегна цензурата в игралното[…].

В „Тетевенска 24“ не се уточнява, че една от пребитите ремсистки в РО-2 е Юлия Огнянова, защото по онова време – 1984 г., тя не искаше тези детайли от биографията ѝ да се знаят и аз уважих желанието ѝ. Колкото до цитата „струваше ми се, че сякаш съм стъпила накриво още от самото начало“, той не се отнася до боязън да изразя лична гледна точка, а до занаята. Как да започнеш разказа, как да подадеш необходимата информация и това да не прозвучи отстранено, информативно, а да приковеш вниманието на слушателя или на зрителя и да го направиш съпричастен от първия миг, от първия кадър[…].

Следователят от филма „Пантеонът“ за потулените безчинства на деца на „отговорни другари“ казва: „Не изпитват срам – това е най-страшното“. По-страшно ли е неизпитването на срам днес?

Да, не изпитваха срам. И сега не изпитват срам. Понятието се изврати – срамът се превърна в предразсъдък. Кой изпитва днес срам и за какво? Чета тези дни как една млада жена с какви ли не умения, квалификации, способности и езици се срамува да каже каква е професията ѝ и че едва оцелява. Познах много колеги в този разказ. Познах и себе си. Чета във форумите колко хора се срамуват от записите и изцепките на министър-председателя (Бойко Борисов, б.р.) и свитата му. И аз се срамувам. Защо ние се срамуваме, а те – не? Има защо да ни е срам. Защото търпим цялото това безобразие…

Казвате: „Не се страхувайте да грешите, защото всяка грешка е стъпало нагоре!“. Като се огледам за грешките ни, трябва много да сме се „възвисили“…

Кои са онези грешки, които сме направили и после сме се поучили от тях? От историята ли? От съвременния политически живот? От изборите, които правим? От това, че даваме непрекъснато доверие на съмнителни хора? Че сме склонни да подкрепяме хитреци и мошеници, а да обругаваме свестните? Нима сме научили онзи урок от Ботев: „Свестните у нас считат за луди“ или сме проумели какво е искал да ни каже Левски с четирите въпросителни – „Народе????“; или онова, което е написал за него Вазов: „… в едно събрание многобройно той влезе и лепна плесница на един подлец!“. Защо още не се е намерил достоен човек да лепне плесница на позиращия пред портрета му Доган, самообявил се за турския Левски?! Ние сме факири на снишаването, не на възвисяването! Научихме ли се да мислим с главите си, да не се доверяваме прекалено на авторитети, защото и те грешат; да си следваме пътеката и да бъдем верни на себе си; да се вслушваме какво ни говорят, но да не разрешаваме да ни навикват като ученици и да ни учат невежи?! Понякога по-важно е не това, в което ни убеждават, а това, което премълчават. Научи ли човек този урок, няма от какво да се страхува.

Не само не сме се възвисили, ами не сме мръднали много. Четете Захарий Стоянов, Иван Хаджийски, Симеон Радев, Николай Генчев и кръв ще ви закапе от сърцето.

В началото споменахте „Човек не е остров“ на Джон Дън – снимате едноименен филм с участието на провокирани от него музиканти и художници. С днешна дата какъв би бил погледът ви към написаното в зората на XVII в. и кои биха били героите?

Всяко нещо с времето. Друго беше времето, други бяхме ние. Хрумването за стихотворението на Джон Дън не е мое. То е на Боян Папазов, чиято беше идеята да съберем художници от Варна и музиканти от Пловдив в Археологическия музей във Варна. И при Хемингуей в „За кого бие камбаната“, и днес това стихотворение предизвиква много и различни асоциации и чувства, които през 1984 г. не са ни хрумвали. Беше игра на форми, звуци, багри и художническо-музикални импровизации – радост за ушите и очите. Всеки от участниците се вдъхновяваше от другите и сам бе вдъхновение за останалите, защото „човек не е остров“. И сега звучи красиво, но едва ли бих направила подобен филм. Покрай коронавируса и промените, които стават с човешката психика, се боя, че човекът наистина може да се превърне в остров, защото все по-малко се чувства „частица от човечеството“.

Преди седем-осем години заснехте „Заличаване“ за унищожаването на българското Черноморие и май никой не ви чу, затова пък днес си имаме хотелски сгради, маскирани като подпорни стени. Случва ли се понякога да се питате: „Защо изобщо се захванах с моето кино“?

Зад „Заличаване“ стои личната ми драма. Все още си въобразявах, че има хора, които са готови да пренебрегнат удобството и леността, страха и конформизма си и да се включат в кауза, която си струва усилието – да запазим един прекрасен залив. Стоях две лета на законния ми имот на Силистар като Гюро Михайлов, също както в нощта на пожара на Партийния дом, кацнала на една площадка между няколко тополи, за да се пазя от мутри, чакали, концесионери, криминален контингент, горски, полицаи, гранични и прочее обслужващ управляващите персонал. И помощ отникъде. Цялата моя неравна борба от 1990 г. е описана в „Сагата Резово“ и „Сагата Силистар“, публикувана в блога ми, заедно с писмата до агенции, полиция, прокуратура, министерства, министри, дори до министър-председателя и заместниците му. Резултатът? От умрял – писмо! И „пусната за общодържавно издирване“, щом се жалвам, а ако не се явя където трябва доброволно – под конвой! Е, аз ли съм най-големият престъпник и преди, и след 10 ноември, че все ще ме карат под конвой?!

Избягвам да се питам дали заниманията ми си струват усилията. Направеното остава. Все някой ще види и ще чуе. Не знам обаче защо чуват и виждат обикновено с около седем години закъснение. Така беше и със „Сърцето умира последно“ (за процеса срещу Трайчо Костов, б.р.). В интерес на истината, двама души ме поздравиха и ми подариха сребърна гривна с гравираното заглавие на филма. Това бяха режисьорката Бинка Желязкова и художничката Виолета Йовчева. Но какво ли не изслушах като обвинения от всички останали, на които имах доверие. Чудех се дали аз не съм сбъркала нещо, щом всички ме нападат. Не може аз само да съм правата! И вече сериозно се замислях дали да продължавам да снимам филми. Трябваше да минат седем години, да го покажат посред нощ по БНТ, та да разберат, че грешката не е била в мен. Един-единствен ми се обади в три часа сутринта да ми се извини, че не е бил прав. Беше Рангел Вълчанов.

А след работата по филми като „Реката“ за хората от двата бряга на Резовската река и „Раздвоено сърце“ за (не)спасените български евреи знаете ли какво ни пречи да бъдем просто човеци?

Ние сме човеци. Във всеки от нас има в еднаква степен и добро, и зло. Човек е така устроен, че винаги прави избор, защото природата му е дала повече от една възможност. Въпросът е накъде ще наклониш везната и затова всеки от нас има постъпки ту за гордост, ту за срам. Ще взема примери от двата филма. Имах сериозна вътрешна, да я наречем нравствена дилема, когато реших да направя „Реката“. И двата рода, от които произхождам, са бежанци от Източна Тракия. Насилието и жестокостта, преживени от моите предци, са неописуеми. Не сме го учили в училище, нямаше баби и дядовци да разказват – родителите ми сами са се справяли с живота от малки. Животът на поколения е съсипан, но е късмет, ако си оцелял. Нямаш имот, нямаш нищо – всичко е останало зад границата, къде опожарено, къде разграбено. Здраве да е, имот се събира, но не знаеш минало, не знаеш корен, а много ти се иска да запълниш тази празнина. И „Реката“ беше моят шанс да отида, да видя откъде сме дошли и да разкажа на останалите с подобна съдба за онези отсреща, които мразим за злото, което ни е било причинено. И тук се явява нравствената дилема – ако не ги мразя, дали не извършвам предателство спрямо страданието на предишните поколения? А какво са виновни онези отсреща, които и не подозират причината за нашата омраза, а какво са им внушили на тях пък, за да ни мразят те на свой ред? И доброто в крайна сметка надделя и то увлече все повече хора да помагат да се разруши тази илюзорна стена на омразата, която ни разделяше, и да се случи невъзможното – да ни допуснат да снимаме този филм в двете срещуположни села на граничната Резовска река. Светла да е паметта на посланик Ялчън Орал, който имаше голяма заслуга това да се осъществи! „Реката“ е направен от добротата и затова хората го харесват, гледат го по няколко пъти, дори си го свалят на диск и го раздават на близки и приятели. Какво повече да иска човек!

И с „Раздвоено сърце“ отново бях изправена пред драматичен избор. Дойдоха промените и вече се мислеше за бъдещето, как да оправят имиджа на България. Та като умували, решили да заложат на нещо, с което можем да се гордеем пред света – спасяването на българските евреи. И кой да го направи – търкулнала се топката към мен. Този филм е от раздела „Дай едно рамо!“ – даваш едно рамо, а като се огледаш, сам опъваш самара. Нейсе!

„Спасяването на българските евреи“ не ми е било тема, още повече че покрай смяната на имената на българските турци се бях усъмнила в толерантността на българина. Казах си: „Може пък хората да са се променили“ и се съгласих. Взех да се ровя в архивите и ми настръхна косата – едни спасяват, ама други не! „Нашите“, вярно, са спасени, ами онези от Беломорието и Македония? А какво са вършили също „нашите“ в присъединените територии? Бедна ви е фантазията! Как се пише химн на хуманността, като си прочел ужасяващи страници! Затова заложихме на светлите примери на човечност, а и на самите български евреи, които говореха с такава любов за България и които бяха запазили всички добри черти на някогашния българин – работлив, честен, думата му има тежест на договор, благодарен за доброто, което си му направил, и го помни до гроб. И така, по ръба на собствената ми съвест, без да бъде премълчана и тъмната страна на „спасяването“, беше направен филмът „Раздвоено сърце“ – раздвоено беше за евреите между две родини, но раздвоено беше и моето, между позора и славата. Филмът не се превърна в знаме, но затова пък е честен и човечен.

Днес как ви изглежда пътят на момичето от Бургас, което през 70-те искало да направи филм за фабрика „Славянка“, а след това бръкна в най-мътните води на съвременна България? И кой е филмът, който сега ви се снима?

Филмът за консервната фабрика „Славянка“, който по време на изпитите направи необяснимо за мен тогава впечатление, е проява на нетърпимостта ми към общественото лицемерие, към фалша, позата, сервилността пред властника, незачитането и неуважението на човека, колкото малък и незначителен да е за някои. За мен героите от „Улица „Консервна“, „Зимата на нашето недоволство“ и „Гневът на мравките“ на Стайнбек не бяха литературна измислица. Бях израснала сред подобни хора. От друга страна, идвах от факултета по математика. Исках да направя филми за големите математици, които имах късмет да срещна, и не ми беше минало през ума, че вместо за тях ще се заровя в историята, към която по онова време не проявявах особен интерес. Сега нямам мечта да снимам тепърва филм. Имам само съжаление за няколко филма, на които посветих много време и енергия, но останаха на хартия. Щяха да бъдат необикновени документи на времето, което отмина. Това са „Троянският слон“, „Малката Венеция“, „Диви ябълки“, филмът за опита за покушение над папата и тв сериалът „Балкански субекти“. Такъв ми бил късметът! Благодаря на всички, които помогнаха тези филми да не станат!

Със съкращения

Малина Петрова е родена в Бургас през 1950 г. През 1978 г. завършва кинорежисура. Първите ѝ филми са игрални – „Пътешествие“ (1980, съвместен дебют с Искра Йосифова) и „Синът на Мария“ (1983), след което прави ярки документални творби като „Тетевенска 24“ (1984), „Виновни няма“ и „Пантеонът“ (1986/1987), „Фермата“ (1988), „Сърцето умира последно“ (1991), „Раздвоено сърце“ (1993), „Приключено по давност“ (2009), „Децата на Мария Магдалена“ (2000), „Заличаване“ (2012), „Кристалът на душата“ (2016) и др.

Малина Петрова
14.09.2023

Свързани статии