Нямаше други освен нея в двора на храма. То не беше истински двор, защото стена имаше само от едната страна, там, където незастроеното пространство около сградата граничеше с библиотеката. Всъщност стената на библиотеката беше и стена на площада.
В тези часове градът се затваряше в себе си. Хората потъваха в дълбоките вътрешности на своите домове от печена земя с цвят на бадем. И с пори в изпечената пръст като тези по черупката на бадемовия плод. В дупчиците по камъка живееха онези незабележими животинки, които нехаят за грижите на градовете и за тленността. Буболечки, паячета, всякакви природи, всякакви същества, родени в прахта на този град, който би се задушил от толкова минало, ако не беше въздухът от морето. Пневмата в дробовете на града идваше от мастилената далнина на морето. В неговите вечери на пиршества и радости само тя му даваше да се съвземе от горещия дъх на вътрешността, която денем гнетеше неговото изнурено от слънцето тяло. Тялото на това създание, строено, украсявано и увенчавано с великолепие и високомерие векове наред.
В останалите без дъх часове в средата на деня градът се самопоглъщаше и при храма не оставаше никой. Никой от всичките онези, които иначе се тълпяха там, за да влязат и да измолят божественото благоволение. Тя седеше под портика встрани от входа, където имаше дълга каменна пейка за чакащите и странниците. Тук идваха чужденци от краища, за които дори не пишеше в книгите на географите. Хора с миризмата на непознати неща по тях. И на кал. Защото мирисът от дългото пътуване по реката неизбежно се просмукваше в косите им, в дрехите, в техните дарове. Калта на великата река оставяше върху тези хора печата на тяхното пътуване към светилището.
От едната страна на масивната и висока каменна сграда на храма имаше просторна дървена пристройка, в която събираха жертвените животни. Повечето от поклонниците водеха със себе си избраните жертви и докато чакаха да дойде времето за поръчания от тях ритуал, държаха животните заключени в тази кошара. Пазеха ги слугите на жреците. Сега, в мъртвешката хватка на пладнето, те бяха залостили добре клетката и лежаха в сянката на няколкото големи магнолии, растящи в средата на близкото тържище.
Животните бяха спокойни и почти безшумни. Пладнуваха. Девойката ги гледаше – телца, събрани, слели се в едно цяло сякаш. Но всяко със своята си душа. Единствена, една като никоя друга във вселената. Душа, която щяха да вземат. Часове ще минат само и тези души ще бъдат отнети. Дъхът ще излезе от телцата, кръвта ще да изтече в улеите и ще слезе към земята, очите ще замръзнат в орбитите, зъбите ще прехапят езиците, които ще увиснат. Тя мислеше, представяше си всичко това и все още не знаеше. Как след няколко месеца ще извадят самата нея от тъмницата като от кошара, как ще я изправят под слънцето на същия този площад. Тук, пред огромната колонада на това светилище, под капителите и фризовете, наподобяващи листата на хищно избуяла растителност, листа като зъбите на крокодилите, стаени в огромната кална река, като стрелите на необуздания и див растеж нагоре, на стръковете, пробили кората на земята и искащи, желаещи, жадни… Тя ще стои на същото това място под погледите на събралите се, пред кесаря, взрян жадно в красотата й, искащ, желаещ, предлагащ. И той ще е като листата от фризовете на Серапейона зад него, изсмукал соковете на земята, но желаещ още сокове и още сила, още съскаш като усойница растеж и още буйства на плътта. Тя ще стои срещу него и срещу петдесетте най – бляскави философи и оратори на света, дошли, за да докажат на този древен град, че тя греши, че нейният ум не може да издържи на силата на тяхната мъдрост. И после ще я разпитват с часове, продавачите ще разнасят напитки, плодове, печено месо, риба, някакъв крещи, че са го обрали. „Тишина! Не чуваме!“, викат други. А тя ще попита един от философите, как и защо одобрява кръвните жертви, щом смята, че душите не умират, а се преселват от едно тяло в друго, и дали Питагор е одобрявал убийството на което и да е живо нещо. И той ще замълчи, а тя ще го пита и това, как така смята за разумно и истинно да се твърди, че единният принцип на битието е непроницаем за човешкия ум, защото не се побира в понятията за едно и множество, а не може да приеме, че предвечният Бог е единен и троичен. И после всичко ще се завърти и разбърка. Тя ще им заговори за благия и милостив Творец и Вседържител, за любовта и спасението. И ще стане тогава първият от философите и ще каже, че мъдростта на тази жена е невиждана и нечувана, а след него ще станат и другите. И ще заявят, всичките петдесет, че ги е убедила и че приемат Христос за Логоса и Истината. Тогава гневът на императора ще стане страшен, войниците ще заловят мъдреците и ще ги посекат на място, но те ще приемат с радост смъртта, а хората ще крещят, ще е страшна суматоха и ужас. Ще опразнят площада и на него ще остане само статуята на Зевс Серапис. Лъчите, които излизат от главата му, ще потъмняват постепенно с пътя на слънцето към неговия заник…
Ще минат дни, Екатерина няма да приеме обещанията на императора за живот в невиждано земно блаженство, ако му даде да я притежава и се отрече от нелепата си вяра. Ще я мъчат свирепо, но нейното просияване ще обърне самата императрица към светлината на спасението. Накрая ще я обезглавят и тя ще види пак Младенеца в ръцете на Божията майка, който ще я погледне в очите, ще я хване за ръката и ще ѝ каже: „Ела с Мене, защото искам да бъдеш Моя нетленна и вечна невеста.“
Днес е денят на света великомъченица Екатерина. Своето мъченичество света Екатерина претърпява в Александрия в четвъртия век след Христа.
