Откъс от новата книга на проф. Александър Кьосев, издадена от „Колибри“

Сборникът включва кратки публицистични текстове на проф. Александър Кьосев, писани по различни поводи в периода 2000–2024 г. Стилът е понякога сериозен и тъжен, друг път – весел, игриво интелектуален. Някои от текстовете са по-дълги и рефлексивни, други са по-къси и закачливи, а жанровият им спектър варира от статии и есета до разкази и кратички иронични „симпли“ в социалните мрежи. Хоризонтите са главно български, но се обсъждат и глобални проблеми; на фокус е настоящето, но има и текстове, натежали от минало. „Вера и далавера“ няма претенции за научност – тя е нещо като мозаечна картина на прехода.

Александър Кьосев е професор по история на модерната култура. Изследователските му интереси обхващат културната история на тоталитаризма и прехода, теория и история на четенето и визуалната култура на града. Издал е четири книги на български език, бил е ръководител и редактор на колективни изследвания, негови научни статии са превеждани на почти всички европейски езици. Като публична фигура е писал колонки във в. „Сега“, публикувал е статии и интервюта в „Култура“ и други издания, реагирал е на актуални събития с постове в социалните мрежи.

„Вера и далавера. Есета и анализи, простотии и разкази 2000–2024 г.“, Александър Кьосев, художник на корицата Моника Вакарелова, издателство „Колибри“, 2024 г.

Уводна бележка към шеста част

В тази глава са събрани мои постове от Facebook, писани в специален експериментален жанр, кристализирал под името „симпла“. Всички са писани в периода 9–25 март 2021, по една на ден (но не всички публикувам тук).

Симпла, съкратено от simpliciloquentia (лат.) e най-лесно да се преведе като „простотия“. Но във въпросната простотия има още две особености – на първо място, тя е наследник на нещо сложно, чието претенциозно ехо още звучи и се разпада в симплата. На второ място, жанрът е предназначен специално за Facebook, възникнал е в резултат на рухване амбициите на автора професор и примиреното му признаване, че „Всеки сам си преценя“ и че „media is the message“. Следователно по самата си природа жанрът е личен, брутален и в него има несублимирано желание за символическа саморазправа. Все пак симплите са своеобразно изкуство и не бива да бъдат бъркани нито с псувни и ругатни, нито с вицове и сквернословия, но още по-малко – с трактати, сентенции и философски есета. Те са временен трикстерски и побойнически жанр, възникнал по случайност и откърмен сред българските гънки и алгоритми на социалната мрежа, при това – в точно определен клаустрофобичен момент. По онова време в българския балон на платформата Facebook се беше развихрил скандал около признанието и непризнанието на младата актриса Мария Бакалова, също наговорила простотии във филма на Коен „Борат 2“. Тя беше номинирана за „Оскар“ за второстепенна роля, който така и не получи. Та в нейно име и заради нейния успех или успех без малко се разгоряха страсти и се завихриха конфликти, с които момичето нямаше нищо общо. Възвишените им теми – а те засягаха мачизма, образователното насилие, дъртите професори, моделите на успех, терора и добродетелта, човешките права, правилата на Холивуд и човешката глупост, – днес изглеждат леко странно.

Наясно съм обаче, че по-лошо ще става. С времето подобни текстове ще звучат все по-нелепо. Затова избързвам с публикуването на моите симпли сега, малко преди да станат напълно неразбираеми, още по-срамни и излагащи.

Нека си стоят в книгата до „умните“ текстове и да свидетелстват за онова увълчено време във Facebook-Covid.

Първа симпла:

Класици и комсомолци

Откакто съм във Facebook съм се опитвал да пиша на интелектуален инат: т.е. да демонстрирам, че media is not the message. Това е писане според мярата на проблема, а не според тази на Facebook или не дай боже – на Twitter. Което значи, че понякога пиша дълго, понякога – сложно и завъртяно. Както ми каза една потребителка: думи, думи, думи.

Ама не мога повече. Facebook ме надмогна, направо ме помете. Признавам: media is the message. Край на сложнотиите, отсега нататък ще поствам само простотии.

Та да ви предложа долната простотия, всъщност даже две. Да изясним две обидни думи, които станаха актуални напоследък. „Класици“ и „комсомолци“ (да не се бърка с „високо – ниско“, „елитарно – популярно“, „ГЕРБ и БСП“, „Джойс и Че Гевара“ и пр.).

Първата простотия не е моя, принадлежи на един френски критик от средата на XIX век, няма да ви занимавам с него, да не ви натоварвам. Тя гласи: Класиците са съвременници на всички епохи (по онова време въпросният не е имал и идея, че говори само за бели, хетеросексуални мъже, какъвто е и той самият – иначе щял да бъде по-предпазлив).

Втората простотия си е чисто моя, поемам отговорност. Тя гласи: Комсомолците са съвременници само на своята си епоха. Те защитават с плам крещящо актуални каузи, обикновено официални, справедливостта тътне в гласа им. И се позиционират – на война като на война. Да се мисли за ясните каузи, им е противопоказано, не дай боже те да се обмислят и обсъждат. А ако някой друг дръзне да прави такива работи, то той автоматично е позициониран, въдворен. В лагера на врага, разбира се – замъглява каузата.

Напоследък комсомолците обаче все пак взеха да обмислят нещо – дали и класиците също не са врагове? Така поне твърдят най-радикалните от тях, по-предпазливите още се колебаят. Лоша работа, неясна.

Тази простотия измъдрих, не очаквайте повече. Не съм класик, толкова мога.

Втора симпла:

Избистряне на жанра

Както на настоящия информационен балон е известно, обещах да пиша само простотии. Но това си е цял жанр и той някак си трябва да има престижно име. Допитах се до класиците как ще дойде „простотия“ на латински или старогръцки. Класиците, т.е. специалистите по класическа филология, бяха затруднени: изглежда феноменът е предимно балкански, и то от съвременните Балкани, не от древните. Все пак предложиха два варианта „хаплология“ (от старогръцкото „дърдоря“) и префърцуненото латинско Simpliciloquentia. Не бях щастлив, но все пак избрах латинския вариант, съкратих го малко само, както е редно за простотия. Така че този жанр вече ще се казва „simpli“, простотии. Ще го ползвам аз, ползвайте го и вие на
воля. То вече мнозина го ползват съвсем спонтанно.

Да се има предвид само, че думата е от женски род „една симпла“. Това няма сексистки контекст, просто по-добре звучи от „един симпъл“. Така че една симпла, две симпли, колкото искате, давайте.

А след тези ненужни обяснения (в казармата са ми казвали барем сто пъти „Не се обяснявай!“, ама нà) eто ви една днешна симпла: Да се псува е лошо, но пък пести време.

Благодаря за вниманието.