Смутното време почти неусетно преминава в тъмните часове на зимата. И сякаш рефлексите закърняват, реакциите така и не се случват, а действието се опразва от смисъл. Дори преди края, краят е най-малко очакван. Ситуацията поражда нов тип мерки, по които човек се движи, вижда и действа. Промяната в нагласите рано или късно намира своя външен израз, своето външно пространство. Така може да се опише донякъде визуалната сцена в София през последните месеци. Септември и октомври бяха топли, динамични и живи, с привкус на неназована свобода на изказа. Все по-злокобен изглежда ноември. Дори наскоро демонтираните гилотини на ул. „Шести септември“ създават хладно усещане за празнота между каменните колони. В следващите редове ще се обърне внимание на този преход по повод една изложба, белязана от монтиране и демонтиране, ясен израз и неговото глухо ехо. Процес, подобен на охлаждането на желязото.
Изложбата Erewhelse на Ив Тошайн бе открита в средата на октомври с монтирането на три инсталации от вериги с дължина около седем метра в цветовете на българския, европейския и австрийския флаг, всяка от тях, завършваща с острие на гилотина. Може да се каже, че работата съществува в няколко режима. На първо място е непосредственото ѝ присъствие в общото пространство на улицата. На този етап нейното възприятие не е вписано пряко като творческа намеса или художествено произведение, а по-скоро поражда питания, свързани с начина на производството и с целта на излагането ѝ там. Дотук може и да приключи вниманието, което инсталацията ще задържи, доколкото, видяна като публична намеса, тя директно се вписва в пространството на публичното въображение.
По-внимателното локализиране на работата разкрива нейния критически заряд. От една страна, възпроизвежда флаговете на демокрацията и в същото време поставя демократичността под въпрос. Реализирането ѝ се случва в годината на ограничения на основни граждански права заради епидемичната обстановка. Възможен въпрос е дали държавите и в по-голям мащаб съюзът, в който те членуват, като водещи защитници на демократични ценности не са и техни ограничители? Подобен тип провокации лесно поляризират мнението по темата в мащабни размери, подобно на дължината на веригите. Проблемът, поставен така остро, характерно и за други проекти на Ив Тошайн, действа внушително. Но погрешно би било на инсталацията да се гледа като на политически акт. Като такъв тя следва да предава ясно послание на наблюдаващия, да обособява общност зад конкретното съобщение и в известен смисъл да поражда определен тип на поведение. На нея следва по-скоро да се гледа като на творчески коментар с политически обект. От тази перспектива се обособява мястото на инсталацията, намираща се пред вратите на галерията Monev Contemporary. Всеки, който иска да влезе вътре в галерията, следва или да заобиколи, или да мине директно под гилотината. Така флаговете, състоящи се от дълги вериги, са репрезентация на директните политики на ограничение за посещение на публичното пространство на галерията. Поставено под въпрос е доколко институцията на художественото пространство може да коментира политиките на изкуството. Това инсталацията прави по-особено остър начин, сдвоявайки закодираното в европейските флагове с елемента на наказание, с който те завършват.
Едва когато те бъдат заобиколени, пространството на галерията е достъпно. Вътре осветлението е единствено от три неонови надписа, изписани с почерка на Валентин Монев, гласящи: „Истинската любов е безкомпромисна“, „Давам собствената си свобода на изкуството да я живее като своя“ и „Огънят е моята рокля“. Осветени в червено, бяло и лилаво, неоновите надписи създават интимно пространство, което съдържа в себе си любовта, волята за свободата и непримиримостта. Те са достъпни единствено за преминалия публичното ограничение, осъществено от инсталацията между колоните.
Последните месеци визуалната сцена на София изригна с множество пърформанси, изложби, инсталации и публични намеси, които активно работят с възможностите на изкуството, насочено към сферата на политическото, и поставят въпроса доколко то може да критикува и трансформира съществуващи модели на поведение. Изложбата Erewhelse (анаграма на elsewhere – другаде) на Ив Тошайн бележи своеобразна граница в тази посока. Нейното поставяне е директно между публичното пространство и измерението, необходимо на творческото действие. Особен тип граница в своята изострена изразителност, която не прави компромис пред общоприетото или по-скоро общоналоженото. Но дали инициативата на артиста е способна на пряка намеса в практиката на държавата, остава крайно проблематично. Взаимодействието между двете все повече напомня процеса на охлаждане на нажежен метал, при който радикалното състояние на веществото се нормализира. Може би в това охлаждане трябва да се търсят следващите форми на намеса.
