Римляните почитали Дионис под името Бакхус, понякога го оприличавали и с бога на виното Либер, женен за Либера. Празникът в тяхна чест бил известен като Либералия (Освобождаване)… Така още в дълбока древност виното и свободата поели рамо до рамо.
Пиенето е добро и сигурно изпитание за човешката природа.
Мишел дьо Монтен
Властта също!
Анонимно мнение
В началото този път е Дионис
Скучен и тъжен ще да е бил светът без лозата в първите късове време след Сътворението. И то не само за човеците. Дори древните богове не познавали вкуса на виното, нито пък неговата чудодейна сила, задоволявайки се единствено с даващите вечна младост и безсмъртие амброзия и нектар (храната и напитката на олимпийците). Ала Дионис, синът на най-могъщия измежду боговете – Зевс, се смилил над людете – дал им лозата, научил ги как да я садят и отглеждат, как да превръщат напращелите ѝ гроздове в течност, пред която божественият нектар изглеждал като вкисната боза…
С този си безразсъден жест Дионис се провъзгласил за бог на виното, покровител на лозарите и винарите, превърнал се в символ на стихийните, ала плодоносни земни сили. Според митовете той обикалял света с весела и гласовита свита, затова и го наричали Шумния. Негови постоянни придружителки били менадите – буйни млади жени, окичени с венци от лозови листа и носещи украсени с бръшлян пръчки. Наименованието буквално означавало „безумстващи”, а в преносен смисъл – опиянени и готови на всичко жени. Покрай техния непрестанно пеещ и танцуващ рояк потропвали с копитца и тромаво се поклащали опиянени от виното сатири – странни опашати същества с кози крака и уши. Те според клюката били влюбчиви и похотливи – задиряли менадите, преследвали нимфите (наименованието произлиза от думата „извор” – затова тези женски божества обитавали водоизточници, реки, езера, блата, имало дори морски нимфи).
Култът към Дионис по всяка вероятност произхожда от нашите земи, от Тракия, откъдето пък го възприели древните гърци. Те славели бога като Лией – Освободителя, защото освобождавал обикновените трудови хора от всекидневните грижи и ги дарявал с радост. Затова пък у враговете си вселявал безумие. В Делфи почитали Дионис наравно с Аполон. В негова чест на Парнас устройвали празненства, наричани оргии – „свещенодействия”, в които участвали менадите. Тържествата, които пък му посвещавали навсякъде, назовавали дионисии. Те продължавали дълго, като през цялото време се леело вино. Сякаш то нямало свършване. Свещеното растение на Дионис бил бръшлянът, а един от символите му – фалосът (мъжкият полов орган).
Римляните го почитали под името Вакх или Бакхус, празниците му наричали вакханалии, а менадите – вакханки. Понякога го оприличавали и с бога на виното Либер, женен за Либера. Празникът в тяхна чест бил известен като Либералия (Освобождаване) – тогава слугите (управляваните) и господарите (управляващите) разменяли местата си! Ставала веселба, падал смях. Сетне всичко си идвало на мястото, т.е. всеки заемал мястото си. Така още в дълбока древност виното и свободата поели рамо до рамо.
Дионис бил особено почитан от траките. Митовете уверяват, че първите лози той насадил в земите на могъщото тракийско племе едони, населявало долното поречие на Струма. Култът към него се съхранил дори след приемането на християнството по вече българските земи. Някои от чертите на Дионис могат да се открият и днес у Трифон Зарезан – светеца покровител на лозарството и винарството. И днес, празнувайки Трифоновден, мъжете увенчават главите си с венци от лозови пръчки, зарязват лозите и пият вино от менчета, вдигат тежки наздравици, подхващат още по-тежки хорà – ритмични и буйни като вихрените танци на менадите и вакханките, надуват каба гайди…
Поезията – сестра на опиянението
Чудните звуци на този музикален инструмент все още огласят великата Родопа планина. Тъкмо из нея скитал Орфей, сломен от скръб след загубата на любимата си Евридика. Веднъж в ранна пролет обезумелите поклоннички на Дионис срещнали Орфей в гората, нахвърлили се върху него и го разкъсали. Опиянените от виното менади грабнали лирата на певеца и я захвърлили в Хебър (Марица). Водите на реката я отнесли в морето, а неговите вълни я поели и скоро я положили върху пясъчния бряг на Лесбос, където я намерил Аполон. Оттогава над този остров зазвучали дивни песни, а жителите му се прославили като ненадминати музиканти и поети…
Едва ли случайно там се родила и оттам поела към безсмъртието „божествената Сафо̀” – древногръцка поетеса, една от най-влиятелните фигури от Античността, първата жена, прекрачила и останала до ден днешен в историята на европейската литература. Стиховете на Сафо̀ възпявали любовта, предимно хомосексуалната. Поради това едно от прозвищата ѝ – Лесбийката (по наименованието на родния ѝ остров), се превърнало в нарицателното „лесбийка”, отнасящо се за всички жени, изповядващи тази „религия”. И днес някои тънки познавачи на темата уверяват, че всъщност старите гърци са „изобретателите” (покрай многото други техни открития) на истинския секс, който древните римляни опошлили, въвеждайки в него жените!
Участта и на Орфей, и тази на Сафо̀, прекарала част от живота си в изгнание, е поредното доказателство, че виното е символ на познанието, на мъдростта (но и на съпътстващата я вечно, за жалост, нетолерантност), на вдъхновението, на посвещението (в каквото и да е начинание)… Не толкова поради телесното опияняване, което предизвиква, колкото заради това, че е носител на духовно опиянение… Виното подхранва с живителните си сокове основите на религии, доктрините на философски системи, раждането на гениални художествени произведения… То вдъхновява поети, художници, музиканти…
Един от тях е Омар Хаям, възвеличаван като „поет на виното”:
Познах по облик земно и свещено,
и низко в същина, и просветлено,
но въпреки това ви казвам аз:
от виното не срещнах по-блажено.
Животът е кратък, изкуството – вечно
Посветените на Дионис картини са стотици, хиляди, а техни автори са майстори като Тициан, Рубенс, Йорданс, Дюрер, Пусен, Анибале Карачи, Джулио Романо… „Вакх” на Микеланджело и „Срещата на Вакх и Ариадна” на Донатело са сред най-известните скулптури в людската цивилизация… Дори върху бронзовите двери на катедралата „Свети Петър” в Рим „богохулникът” Антонио Филарете си позволява да изрелефства сцената „Вакх превръща тиренците в делфини”… Шегаджия ще да е бил този Дионис, Вакх, Бакхус или както там искате го наречете!
Оказва се, че в крайна сметка тъкмо то, виното, ражда трагедията и комедията. В началото са дионисиите, включващи тържествени процесии и състезания между аедите (поети, певци и музиканти)… Най-популярни били изпълненията на хорове, които пеели хвалебствени и възторжени химни, наричани дитирамби. Обикновено песните подхващал солист, а хорът му отговарял. Участниците в шествията се преобразявали в легендарните придружители на бога – козоногите сатири. Певците и танцьорите надявали брадати и чипоноси маски, навличали кози кожи, поставяли си дълги опашки (в наши дни почти същото вършат кукерите)… От тези изпълнения се родила трагедията – думата буквално означава „песен на козлите”.
Малките или Селските дионисии се чествали в края на ноември. Тогава се пиело младото вино, езиците се развързвали, хората ставали остроумни и духовити. Из селището тръгвал „комосът” – весела дружина от маскирани мъже. Те обсипвали с грубовати шеги и неприлични закачки съседите си, подигравали се на местните управници, изпълнявали волнодумни и присмехулни песни – от тези „изпълнения” пък произлязла комедията. Оттогава трагичното и комичното вървят ръка за ръка – както в живота, така и в изкуството…
Подклаждан от виното, пожарът на интелектуалния бунт продължава да гори и в наши дни. Но пътят на творческите лутания освен неведом е и трънлив, осеян с трудности. За тяхното преодоляване хората на изкуството понякога прибягват до магическата сила на алкохола, който невинаги се оказва най-подходящият спътник в живота…
От люлката до гроба
За добро или за зло виното и дестилираният алкохол (появил се по-сетне) са спътници на людската цивилизация. И тя, и съвременният ни свят биха били много по-различни без „елексира на безсмъртието” и „огнената вода”. Факт е също, че виното и алкохолът (във всичките му разновидности) съпровождат човека от люлката до гроба… Тостове се вдигат на годежи и сватби, с вино се посреща раждането на всяко бебе, пие се на кръщенета, абитуриентски балове, студентски бригади, дипломни защити, за първа заплата, за повишение, за пенсиониране… На погребение – пак се пие. Не става помен, ако свещеникът не отлее върху гроба от бутилка с вино…
Лозата често се среща като мотив в погребалното изкуство, навярно защото е символ на душата… Според тракийските стенописи от Казанлъшката гробница смъртта е сватба, пир, вино струи от ритоните (олицетворение на митичния Рог на изобилието)… „Там, на кладбище, так спокойненько, все культурненько, все пристойненько. Исключительная благодать” – тихо припява Висоцки (световноизвестен експерт в разглежданата тема).
Пият млади и стари, неграмотни и учени, бедняци и банкери, безпартийни и партийни функционери, гласуващи и негласуващи, дисиденти и бдители (уж с хладен ум, горещо сърце и чисти ръце), депутати и министри се чукат с кристални чаши, пълни с пенлива течност, отчитайки успешен мандат, ювелирна акция или бляскав успех, оказали се поредната национална катастрофа… Спортът също не остава встрани от всеобщия кипеж и нестихващия прилив на етили, метили, пропили, бутили, амили, алдехиди, кетони, гликоли, глицерини, глицероли, анаболи, стероиди и изкуствено синтезирани хормони – „И да паднем, и да бием, пак ще се напием”.
Религията – „опиум за народите”
Сред омаята на виното начева мисията си между човеците дори Сина Божи – с чудото в Кана Галилейска (описано в светите евангелия, изобразявано вече две хилядолетия върху църковни стенописи, олтари, витражи и икони). Дотогава Исус Христос все още не е произнесъл нито една проповед, не е изцелил нито един недъгав, не е възкресил нито един мъртвец… Но пък превръща водата във вино! За да възвести появата си като Месия. Виното бележи началото и края на тригодишния му земен пастирски път, виното е алфата и омегата на неговата саможертва, символ на святата му кръв, пролята заради прегрешенията на безразсъдното човечество!
„И като взе чашата и благодари, даде им; и пиха от нея всички. И им рече: Това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива”. Тези думи произнася Спасителя по време на Тайната вечеря – часове преди да издъхне на кръста. Заради нас, заради нашите грехове! Тогава (само след няколко часа) в същата тази чаша (може би), в същия този потир, учениците му ще съберат капчици от неговата кръв. Ще се роди легендата за Светия Граал. Но и тайнството евхаристия (приемане на Светото причастие)… Навярно защото виното много преди Христа се е свързвало с кръвта (и заради цвета му, и поради характера му, и поради същността на растението, от което произхожда), навярно защото всякога е било елемент от жертвоприношението…
Що е истина?
Но малко преди това Исус бива доведен от римските войници при Пилат. „И тъй, цар ли си Ти?” – обръща се прокураторът на Юдея към обвиняемия, който му отговаря: „Аз затова се родих, и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината… Пилат Му рече: що е истина?”. Тук дори книгата „От Иоана Свето Евангелие” (18:37–38) замлъква. Защото дори Христос предпочита да не доведе докрай разговора, подхванат от невинното на пръв поглед, ала разтърсващо всякога духа на всеки нормален човек питане. Защото дори Нему е непосилно да поеме смазващия товар на отговора. А може би нещата не са били чак толкова драматични. Може би Спасителя просто е предполагал, че популярният латински израз „In vino veritas!” („Във виното е истината”) ще да е бил известен на Пилат (нали все пак е римлянин). Синът Божи със сигурност обаче е знаел закодирания смисъл на фразата (когато човек се напие, той разкрива същността си, разголва душата си) и затова не се е доверил на Пилат – защото ако виното и истината вървят ръка за ръка, то истината и властта са абсолютно противоположни…
Като водата и огъня. Тези две стихии се сливат трудно. Но пък когато това стане, синтезът помежду им ражда тъкмо жизнената енергия, заключена в алкохола. Съчетал в себе си и женското начало (водата), и изцяло мъжкия знак на огъня, алкохолът е символ на пламъка на живота. На самия живот. Думата е арабска и означава „духът на виното”. Кръстници са неговите откриватели – арабски лечители (наречете ги химици или алхимици), които още през VІІ век (когато се раждат и ислямът, и Дунавска България) успели да преработят виното и да извлекат от него (посредством процеса дестилация) най-обикновен спирт, известен още като етиловият алкохол или етанол. Химичната формула на това органично съединение, съдържащо една хидроксилна група, е C2H5OH. Как съм я запомнил ли? Благодарение на тарикатското ѝ разчитане от моите съученици преди много, много години: Сипи едно, ха още две (получи се C2), ха още пет (стана H5), оха (OH).
Приносът на науката
Химията (науката) се възправила срещу самородното (природата). Изкуственото срещу естественото. Дестилацията срещу ферментацията. Символ на новото станал казанът – примитивна инсталация, обикновен бакърен съд, който и днес може да се види във всяко уважаващо себе си българско село. Тъкмо в тази лаборатория се осъществява съвкуплението между изпепеляващата страст на огъня, възбуждаща винените пàри, и фригидната милувка на водата, усмиряваща екстаза на акта и свеждаща оргазма до прозаичната поява на кондензираната влага… Навярно затова всеки казан привлича като магнит. Затова и край него винаги се събират мъже. Стоящи прави или седящи, мълчащи или разговарящи, но не изпускащи от очи чучурчето… Вторачили погледи в него, те чакат. Чакат сътворението на едно от най-големите чудеса в историята на людската цивилизация… Появата на онези първи плахи капчици, от които се ражда потокът на онова, което „изгаря езика и пламва от най-малката искра”.
Всъщност векове наред течността се е използвала единствено като лек – с нея най-често мажели болните. На никого и през ум не е минавало да пие тази отрова. Но все някога някой се е престрашил. За да открие най-специфичното качество на алкохола – въздействието му върху човешкия мозък.
Оказало се, че това най-обикновено и най-просто органично химическо съединение притежава способността да подсилва нормалните усещания, да ги индивидуализира и персонифицира, да провокира появата на видения, образи, символи и дори да „коригира” заобикалящото ни пространство… Всичко това учените нарекли инициация, свързвайки този претенциозен термин най-вече с неведомите дела на шаманите (тези на магьосниците също не минават без отвари, в които своето достойно място заема алкохолът). Пак науката уверява, че по време на инициация се установява енергиен, духовен контакт между участниците в ритуала. В този ред на мисли прозаичният образ на механата прераства в център на инициацията (в мистичния смисъл на понятието). Защото „механа” означава място за събиране на приятели, но и на довереници – хора, които споделят едни и същи духовни тайни. „Чашата е лицето на Приятеля” – пише Махмуд Шабестари в един свой суфистки трактат.
Покоряването на душата
Алкохолът съчетава в себе си спектъра на многобройните душевни преживявания. Затова и латинското му наименование е „спирит” – „дух”. „Кой от нас ще има безмилостната смелост да осъди човека, който пие от духа?” – възкликва Бодлер. Любопитна подробност е фактът, че европейците използват арабското наименование „ал-кохол” (твърди се от 1520 г., когато лекарят и алхимикът Парацелз за първи път пуска думата в употреба), а арабите – европейското (шпирт). Известен е още като „огнена вода”, „вода, която гори”, „духовен пламък”, „лъвско мляко” (арслан суту) – както наричали на своя таен език свещеното си питие членовете на някои шиитски секти… Но и като „жива вода” – тъкмо това означава на уелски думата „уиски”…
Защо ислямът, дал на света алкохола и „поета на виното” Омар Хаям, забранява пиенето на вино, макар че в Корана се говори за вино, виночерпци, чаши, питиета, извори…? „Техният Господ ще им даде да пият чисто питие”, „Ще им бъде дадено да пият ароматно и запечатано вино”… Защо мюсюлманската религия забранява пиенето на вино (получено чрез естествения процес на ферментация), но не и на ракия (добита посредством изкуствения процес дестилация)? Защото според „правоверните” виното е сила, но и боязън. То ражда страхове… Носи опиянение, но е и символ на объркването, с което Бог поразява неправедните и непокорните. Затова (макар и рядко) с виното се символизира Божият гняв!
Оковите на зависимостта
Виното е мъдростта и истината, веселието и слободията, радостта и насладата… То позволява да се опознаят духовните състояния. Но е символ и на любовта – питието на божествената обич. Както и на страстното желание. Навярно защото и към него, и към дестилирания алкохол човек се пристрастява, става зависим, безволев, лесно манипулируем… „Пиянството” като явление, а и отрицателните му проявления са описани още в трудовете на древногръцките медици Хипократ (460–377 пр. Хр.) и Клавдий Гален (129–216).
Как нормалният „консуматор” на божествения елексир може да се превърне в алкохолик (терминът бива въведен през 1852 г. от шведския лекар Хус)? Защо алкохоликът е опасен за обществото? Всеки интелигентен човек с успех би развил и обратната теза – че обществото е най-голямата опасност за индивида, че тъкмо той, социумът, с многобройните си проблеми, безработици, неправди, стресове, които всекидневно поражда, принуждава нормалния човек да посяга към чашата, вместо да се излежава върху кушетките на психоаналитиците. Прав е бил Монтен, когато казва в своя трактат „За пиянството”, че „Алкохолът е най-сигурното изпитание за човешката природа”.
Тази сладка дума „Свободата”
Но и най-чувствителният лакмус за всяко общество. Тогава? Тогава виното се превръща в синоним на бягство, на протест, на бунт… „Тежко, тежко! Вино дайте! Пиян дано аз забравя туй, що, глупци, вий не знайте позор ли е, или слава!” – пише с достойнство, но и с понатежала от виното глава Христо Ботев в култовото си стихотворение „В механата”. Да, в крайна сметка къркането позволява на нас, малките хора, поне веднъж в живота си да се озъбим на Тирана (под „Тирана” авторът няма предвид столицата на братска Албания)…
И това хич не е малко! Озъбването е първата (макар и плаха) крачка към свободата. А свободата (свободната воля) е тази, която ни сродява с боговете – безсмъртни и вечно млади, ала трезви. Което ще рече – скучни и егоцентрични (всеизвестен факт е, че са кътали амброзията и нектара само за себе си, че не са горели от желание да ги споделят с целокупното човечество). Затова и Дионис им се озъбил, като дал на людете виното – „пламъка”, питието на живота, но и на безсмъртието. Виното (според представите на древните гърци) било кръвта на Дионис и в този смисъл то се извисява до божествения нектар, превръща се в питие на безсмъртието. Само че за простосмъртни… Виното е питието на жадуващите безсмъртие! Защото човешката душа, когато бива свободна, е наистина безсмъртна… Какво друго ни остава, освен да приемем този бая претенциозен лаф за чиста истина? Нищо друго, освен да кажем: „Наздраве!”.
Петър Кърджилов е писател фантаст, журналист и киноисторик. Роден е в Стара Загора през 1950 г. В периода 1980–1990 г. е редактор в Българската национална филмотека, главен редактор на списание „Фантастика“ (1990–1991), отговорен редактор в издателство „Златното пате“ (1992–1997), експерт в Националния съвет за радио и телевизия (1998). Автор е на книгите „Орбитата на Сизиф“ (1987), „Призрачен цикъл“ (1989), „Не обиждайте мафията!“ (1996), „Звездни детективи“ (1999), „Основание за смърт“ (2005), „Светлопис за Илинден“ (2009), „Кинохроники, заснети в Македония по време на три войни (1912–1918)“ (2018) и др.
На главната страница: Дионис и неговата свита, мозайка от II в. сл. Хр., Гърция
