Разговор с известна оперна певица, която преди 30 години пое от родния си град към световните сцени.

В началото на месец септември в Стара Загора своя първи майсторски клас проведе Веселина Кацарова. Преди 30 години точно оттам тя пое пътя към най-големите световни сцени. Равносметката за тези години е над 50 централни мецосопранови партии, над 20 официални оперни записа, още 20 албума с арии от опери, симфонични и кантатни произведения. Много от тези записи са номинирани или получават световни награди. Ще спомена диска ѝ с песни от Берлиоз, Равел и Шосон с диригент Пинкас Щайнберг от 1994, който печели наградата Морис Равел. Дискът с арии от опери на Моцарт с диригент сър Колин Дейвис от 1997 г. е номиниран за Грами. През 2000 г. година дискът с арии и дуети на Росини заедно с Хуан Диего Флорес печели в Кан наградата за класика в раздела „Песни и вокален рецитал от XIX/XX век“. Дискът с песни на Красимир Кюркчийски от 2003 г. с диригент Цанко Делибозов е номиниран за Ехо класик.
Няколко телевизии правят филми за Веселина Кацарова. Телевизия Арте разказва за записа на песните на Кюркчийски, австрийската телевизия прави през 2005 г. филм-портрет за кариерата ѝ, а след това и Дойче веле заснема сериал, в който Веселина Кацарова представя местата в България, които обича и са важни за нея. През 2012 г. Веселина Кацарова издаде автобиографичната си книга „Пея с тяло и душа“.
Веселина Кацарова е Камерзенгерин на Баварската държавна опера в Мюнхен от 2005 г. и на Виенската държавна опера от 2010 г.

Първият си майсторски клас правите в театъра, откъдето започна световната ви кариера. Спомняте ли си този момент?

Това се случи на един концерт, на който пях тук. Беше през 1988 г. Отказах се да участвам в един международен конкурс. Бяхме определени да отидем от България трима певци. На другите двама им бяха заплатени разноските, а не мен не. И аз отказах да отида. Прибрах се в Стара Загора. Срещнах случайно човек от Старозагорската опера, който ми каза: „Веси, нямаш ли желание да изпееш нещо на заключителния концерт на фестивала на оперното и балетно изкуство?“ Съгласих се и участвах. На този концерт присъства директорът на операта в Цюрих Кристоф Грьоцер. Спомням си с мен беше и моята преподавателка Реса Колева и след концерта в ресторант „Верея“ имаше малко парти с участниците. Кристоф Грьоцер дойде и ми съобщи, че съм му направила много силно впечатление и ме кани в Цюрих. Не беше сигурен дали ще ме вземе в оперното студио, или в състава на театъра. След една седмица получих съобщение, че съм ангажирана за солист на Цюрихската опера. Аз просто не повярвах. Преди този концерт вече бях поканена от Херберт фон Караян и Йоан Холендер във Виена и имах договори за спектакли от 1991 г. Така напуснах България през месец юли 1989 г.

Но сега се завръщате, за да преподадете на младите певци наученото по големите сцени и от големите режисьори и диригенти. От колко държави са певците, с които работите?

Има от Китай, Франция, Турция, от България, разбира се. Първия си майсторски клас направих в Швейцария и той беше записан от германска телевизия. Търсена съм от младите певци. Разбирам от хората, с които съм работила, че се чувстват добре, защото поддържаме контакт. За жалост не мога да отделя много време, защото съм все още активна певица. Но ми доставя голямо удоволствие. Имах съмнения, не знаех дали мога да преподавам, дали мога да бъда разбрана от певците, които идват за съвет. От самото начало знаех много добре, че за да преподаваш на други, трябва да разбираш и от психология. Трябва да предразположиш ученика. Да не се явяваш като някой многознаещ, да говориш само какво си направил или да очакваш веднага да бъдеш разбран от ученика. Нужно е търпение, дипломация. Човек трябва да прегърне младите хора, казано метафорично, и след това да ги поведе. Трябва да им казва истината и пак да ги прегръща. Да ги критикува по много дипломатичен начин, да им предаде дисциплина и енергия. В това вече съм сигурна, защото аз без моята дисциплина нямаше да постигна нищо.

Това което установих, като гледах как работите, е, че се вживявате изцяло в това, което правите в момента с дадения ученик. Смятате ли, че пълното потапяне дава стимул и на учениците да правят същото?

Може би така ги запалвам. Аз съм такава натура. Не чакам хората да кажат нещо. Трябва аз да бъда убедена, правя ли го сто процента, или не. За това е нужна изключително много енергия. И е нужно да не бъдеш егоист. Понякога хора с голяма кариера стават малко странни. Тъй като са постигнали всичко с много труд, мислят, че и младите трябва да се потрудят, да не получават всичко наготово. Аз пък смятам, че ако мисля така, няма смисъл да преподавам, няма смисъл да правя майсторски класове. Всичко ще бъде фарс. Освен това е нужна много честност към младите. За две седмици не мога да кажа къде е лимитът на един човек. Трябва повече време. Но ако съм дала всичко на този ученик и той няма развитие, бих потърсила помощ от друг колега. Ако и другият колега не може да помогне, това означава, че този млад човек трябва да се насочи към нещо друго. Защото другото би било голямо осакатяване за един човек, който си мисли, че може, а когато завърши и започне да търси работа, никъде не го приемат. За жалост съм виждала такива певци.

Смятате ли да създадете постоянно студио, в което да работите с едни и същи певци?

Бих го направила и в България, но само ако има интерес към мен. Бих направила нещо. Смятам да направя международен майсторски клас в Сент Мориц, Швейцария. Там става дума за спонсори и за съвсем други отношения. Децата, които идват, няма да плащат за хотела. Тук е по-трудно. Къде ще отидат тези, които ще учат? Какво ще им предложим? Явиха се малко българи. Разбрах и още нещо, което ме ужаси. Че няма кандидати за Консерваторията в София. Как е възможно? България винаги се е славела с музикантите и спортистите си. Разбира се, че единици са станали световни, но не е необходимо всички да са световни. Трябват и много солидни, добри музиканти – хористи, оркестранти. Би било много жалко, ако това изкуство, говоря конкретно за операта, загине в България.

Склонни ли са певците да поемат по-трудни ангажименти? Вие проведохте кариерата си по изключително умен и обмислен начин, избирайки ролите и отказвайки други.

Да има такава тенденция. Имах щастието, когато започнах кариерата си, да работя с много големи познавачи на гласа. Нещата се промениха с времето, защото дойде модерната режисура от драматичните театрални режисьори. (Не говоря за България, за тук нямам никакъв поглед.) Защото режисьорите очакват от един млад певец да бъде активен. Говоря за Германия например. Модерната режисура няма нищо общо с това, което ние пеем като либрето. Певците трябва да са пеещи актьори. Аз винаги така съм си го представяла и затова станах оперна певица. Това на мен не ми пречи. Но за младото поколение певци е много по-трудно да направи кариера днес. Изискванията са много по-големи. Те трябва да бъдат много по-подготвени. Защо? Режисьорите, които работят с тях, нямат търпение. Те не работят за овладяването на езика на тялото. Независимо в коя епоха играем, дали сме в режисурата от днешно време, или в класическата, те не обясняват много. Те искат динамичност. Трябва да си готов. Чувала съм, без да споменавам името му, за режисьор, който искал за Макбет певицата да е руса, със сини очи и да пее като Калас.
Има и друг проблем. Отварянето на границите и многото певци. Има много, и то добри певци. После дойде икономическата криза. Певците, които учеха в консерваториите, паралелно учеха и педагогика. Пак повтарям, говоря само за случващото се извън България. Тези, които не станаха певци, директно се насочиха към преподаването, без да познават пеенето. Няма гаранция, че един голям певец би бил добър педагог, но пък още по-малка е гаранцията, че човек, който никога не е стъпвал на сцената, може да обясни вокален проблем в една роля – къде са трудните моменти и къде трябва да се внимава. Дори не споменавам дихателната техника, интерпретацията, стилистиката на Моцарт, белкантото, Росини, Вагнер, дори Хендел. Това е друго звукоизвличане. И затова, няма ли я базата на дихателната техника, на опората, никой не е издържал дълго.

Споменахте стила. Учили сте в Консерваторията в България, а тогава не се отделяше много време специално на различните стилове при интерпретацията. Учеха се предимно ариите на Верди, веристите. Как успяхте да влезете в стила на всеки от авторите от барока например?

Работих с много големи имена и диригенти. Успях да изпея седем или осем опери на Хендел. Аз не съм барокова специалистка. В енциклопедиите ме водят белкантова певица. Как успях с Хендел? Моят глас беше интересен и търсен за Хендел, защото бароковата музика в един момент стана много популярна и големите театри започнаха да я поставят. А на голямата сцена малките гласове се губят. Въпреки че един малък глас, ако има добра техника, се чува по-добре в зала с 2500 места, отколкото глас, който е голям, но не е научен. Това обяснявам на младите хора. Освен за основите на дишането, говоря много и за нашата професия. Защото всичко има логика и е много по-простичко, отколкото си го мислим. Как се научих да пея Хендел? Аз от четиригодишна съм инструменталистка. Големите педагози на инструменталисти казват: „Отидете и слушайте певците как пеят“. Аз казвам обратното на певците: „Моля ви, слушайте инструментални концерти, симфонична музика, как фразира един инструмент“. Това за мен е много важно. Аз мисля инструментално. Говоря за фантазията, която има човек, защото в инструмента няма думи. Там има звук, цветове, вибрато, по-малко вибрато, тенути, стакати. Всичко има логика. Но и аз се докоснах до много големи музиканти. Хванах последното вагонче на влака. Благодаря на съдбата и на Господ, че успях да се кача в последното малко вагонче и попаднах след големи певци, музиканти, диригенти, които ме доразвиха като певица и човек. Това е истината.

Това ли правеше тогава кариерата на певците дълга? Сега се явяват за кратко и ги няма.

Да, това е трагично. Защо? Защото им се дават неща, за които още не са дорасли. И не се уважава трудът им. Например в един театър точно преди премиерата смениха певицата, която проведе репетициите. Това е експлоатация. Това е неуважение. Трябвало е да се реши по-рано. Има много добри певци, но защо биват изхабявани? Не е нужно да се стига дотам.  

Трябваше ли да промените някоя от избраните арии?

За много арии нямаше ноти. Има един турски тенор, който пее Вагнер. Оказа се, че няма ноти. Да, у нас няма ноти. Като видях от какви ноти свирят оркестрантите, се ужасих. Те трябва да станат гадатели. Направихме връзка с Турция и оттам получихме материала. Българските музиканти имат огромни проблеми и аз изпитвам голямо уважение към всички мои колеги. Ако човек излезе от един проблем, влиза в друг и не знае кой е виновен. Коя е причината за тази трагедия? Май никой не може да отговори. Това е много тъжно.

Какво ви предстои?

Имам песенна вечер в Сент Мориц. Следва майсторски клас във Виена и след това пак концерти. Този сезон първата опера е през февруари – Юдит от „Замъкът на херцога Синята брада“ на Барток. Очаквам 2020 г., когато ще дебютирам като Азучена. В момента уча роли. (Смее се.)

В предишни интервюта казвате, че винаги я отбягвате.

Да, вече мога да я изпея, както и някои други роли. Без риск. Сега вече не мога да пея с онази интензивност, както едно време – по 80 спектакъла на година. Не желая, защото искам да се насоча към преподаването и майсторските класове. А и искам малко да поживея. Синът ми стана вече на 20 години. Имала съм толкова интензивни години. По четири, пет премиери, все нови роли.

Всички музиканти казват: бил съм в Париж, Рим, Ню Йорк, но не съм ги видял. Може би и вие ще отидете на места, където сте пели, но не сте ги видели.

Абсолютно. Това е факт, а и аз живеех с изключителна дисциплина. Живеех в пълно отдаване на професията. Сега се упреквам. Но ако не бях такъв човек, нямаше да издържа. Сега като си погледна дискографията в Цюрих, ми се струва невероятно. Какво е това? Изпяла съм почти целия възможен репертоар за мецосопран и съм го записала.

Броите ли ролите?

Сигурно са 55. За няколко години се бях оттеглила по семейни причини. Затова пък през това време направих много песенни вечери и концерти. Хубаво е, като се връщам по-често в Цюрих. Няма никога да си простя само едно. Когато детето ми е плакало, а мен ме е нямало. Идваше навсякъде с мен, но ми казваше: „Мамо, всички са в Цюрих“. След шестата му година вече не го вземах с мен. Исках той да знае къде е домът му, къде са приятелите му. Да има свой живот. Изпуснах детството му. Но се надявам да не ме упрекне в един момент. Надявам се.

За песенните вечери как избирате композиторите?

Различно – Чайковски, Рахманинов, Брамс, Шуберт, Шуман. Пея и кантати – например „Ариадна на Наксос“ на Хайдн. Много искам в София да представя операта „Проклятието на Фауст“ на Берлиоз. Докато мога, да я изпълня. Водили сме предварителни разговори с Найден Тодоров. Тук беше един китайски тенор, който може да бъде прекрасен Фауст. Миналата година го представих в Мюнхен. Имаше серия концерти, които продължават. Първата година беше Чечилия Бартоли, втората аз представих един баритон, а след това и този тенор.

Значи следите певците, с които работите?

Да, ето сега има няколко певици, които са готови за сцената. Има и едно българско мецосопрано, остава ѝ една година в Консерваторията, тя промени много неща и се надявам да върви добре. Тя е умно момиче и много дисциплинирано. Стискам палци на всички. Много се вълнувам. Когато аз пея, разчитам на себе си. В случая трябва да мобилизирам тези деца, да ги успокоя, да им дам сила и мотивация. Всъщност учителят трябва да ги убеди, че могат. Надявам се, че съм им предала нещо. Те са бъдещето.