0
6330

„Вестникарите сами си изкопаха трапа“

Интервю с поета Иван Матанов, който утре навършва 69 години. 45 от тях той посвети на вестниците и списанията.

Радвам се, че се срещнахме случайно на площад „Славейков”, за да уговорим това интервю. Липсва ли ти книжния пазар на площада – да напомня, че изтекоха точно три години от ремонта и от обещанията за връщането му?

Пусто и тъжно място. Представи си площада „Сан Марко” без гълъбите или „Ди Треви” без фонтана… Имам добър приятел от провинцията, който идваше в София само да подиша въздуха на площад „Славейков”. С часове обикаляше сергиите, а когато откриеше нещо, се радваше като клошар, който е намерил неразпечатана кутия белгийски бонбони. Аз съм виждал такъв човек. Сигурно бонбоните са били с изтекла годност, което, слава Богу, не важи за книгите. Колкото до обещанията на общинарите – вече никой на никого не вярва. А това е сериозен проблем.

Иване, утре навършваш 69 години. Ти си поетът, който отдаде може би най-голяма част от живота си на вестниците. Каква е равносметката? Струваше ли си?

От тези 69 – 45 съм по вестници и списания. 45 години отвсякъде стигат. Струваше си, защото те изхранваха мен и семейството ми. Но явно въпросът ти не опира до хляба. От друга страна, този занаят те държи постоянно буден, прави те чувствителен (и обратно). Не знам добре ли е това за един поет, но при всички случаи изостря сетивата. Много големи поети са работили като журналисти, не знам някой да се е оплакал. Стига да са се отказали навреме. Аз не успях. Сигурно щях да имам още десетина добри стихотворения. В крайна сметка на този въпрос нямам отговор до ден днешен.

Бил си над четвърт век зав. отдел и зам.-главен редактор на два от най-влиятелните на времето вестници – „24 часа” и „Стандарт”. Защо вестниците умряха, какво се случи с тях, само новите технологии ли са виновни?

Всяко нещо умира по много причини. Най-тъпата смърт е преждевременната. На вестниците обаче не е такава.Тя е закономерна, предизвестена. Килърът се нарича Интернет. Хората не купуват вестници, защото са прочели новините още предния ден. Он лайн. Вече и по филмите няма да видим човек, който чете вестник, разгърнат върху бамбукови пръчки.

Ще бъде справедливо, ако кажа, че и ние самите си копахме трапа като обслужващ персонал на партии, бизнеси и откровени мошеници.

Как пазеше чупливия съд на поезията, докато беше прикован към вестникарската „галера”, докато хвърляше „слама” в пещта, докато извършваше ежедневния каторжен вестникарски труд?

Доколко съм го опазил – други ще кажат. Ако е така, причината е, че винаги съм имал огромен респект към думите. Винаги съм знаел, че ако с две думи може да се каже нещо, и една е достатъчна. От друга страна, неписаният девиз на моето приятелско, поетично братство от ученическите години е бил: Никакъв респект! Пред тогавашните величия, норми и догми. Може би е уместно да спомена и няколко имена от времето на „Средношколско знаме” и „Родна реч” – Велизар Николов, Васил Стоев, Виктор Пасков, Цочо Бояджиев, Цветан Теофанов… Тези хора сами се превърнаха в стихотворения и разкази. Просто случих на компанията им. Всеки пое по своя път, а аз – направо в пещта. Лаская се от мисълта да съм оцелял като птицата Феникс, но истината е друга – разклатени нерви, безсъници и ужасното чувство за изгубено, пропиляно време.

Нека тук да отворим една скоба, посветена на практическото приложение на поезията, колкото и странно да звучи това. Разкажи на читателите историята, свързана със стихотворението ти „Благодетелят”.

Историята си я бива. Отпечатах това стихотворение някъде в 80-те години на миналия век. Ето го и него:

БЛАГОДЕТЕЛЯТ

Играчка е за благодетеля това,
което аз не бих постигнал
дори със изранени нокти…
Той е на годините на татко,
ала от баща ми не зависи никой,
затова животът му е тъй достоен…
Благодетелят зависим е единствено
от свойте обещания – но знае той
на думите цената: приказва малко,
никога не лъже, предразполагаща,
бих казал топла – усмивка щедра
говори вместо него.
Моят благодетел е човек изискан,
винаги безупречно облечен
(само дяволски заостреният нокът на кутрето
издава вродената му простотия) 

…дяволски заострен нокът, химикалка,
усмихнати очи, две ръчички запотени
и върху бюрото му – моята молба,
която утре ще е вопъл.

След време моя позната ми довери, че благодарение на това стихотворение, тя се разделила с годеника си, който приличал на моя герой. Имал същия нокът, бил някакво началство, абе, гадняр. Светнало ѝ какъв е, след като прочела стихотворението. Инак смисълът на поезията е съвсем друг – не да спасява и разтрогва бракове. Какъв е – малцина знаят. Но те не дават интервюта.

От няколко години си пенсионер. Как е пенсионерският живот, с какво запълваш времето си, мълчи ли телефонът, след като вече не си началник?

В деня на пенсионирането ми телефонът наистина спря да звъни. Наивно си помислих, че нещо не е в ред с апарата. Но явно вече не съм бил нужен на хората, които до вчера ми счупваха телефона за щяло и нещяло. Сигурно е нормално това, но горчивият привкус остава, че не ти си бил важен за тях, а постът, който си заемал. Един от тях напоследък прави политическа кариера и благодарение на текстовете, които натискаше да печатам. Аз съм незлоблив човек, но нямам отговор защо така изведнъж оглушаха.

Безусловно познаваш, поради естеството на работата си, немалка част от българския политически и културен елит. Към кого пазиш топли чувства?

С политици не съм имал пряк контакт. Виж, с писатели и художници – да. Само да ги изредя няма да стигне мястото. Неотдавна излезе сборник с интервюта на Йордан Радичков – четири от култовите му са мои. Последното интервю на Александър Геров – също. В скоби – беше напълно забравен в самотата и немотията си. С Фотев – също.

Геров е бил съученик на баща ми и си позволих да му пратя по пощата моя книжка. Още пазя писъмцето му: Другарю Матанов, прочетох книгата ви с интерес. В нея има странна мъдрост. Да не сте нещо болен?

Все пак ще изброя някои от творците, които интервюирах веднага след промените. Лаская се от мисълта, че съм сред първите, които се сетиха за тях. Константин  Павлов, Иван Цанев, Станислав Стратиев, Стефан Гечев, Кръстан Дянков, Радой Ралин, Светлозар Игов, Николай Кънчев, Валери Петров, Юлия Кръстева, Емил Попов, Павел Койчев, Иван Радоев, Вера Мутафчиева, Христо Ганев, Цветан Марангозов, Миряна Башева, и още, и още.

Тогава „24 часа” имаше 400-хиляден тираж. Всеки искаше тази трибуна. Стигна се дотам, че се криех по входовете, за да избегна нежелана среща.

Приятелствата ми пък с някои от тях родиха стихчета. Като това:

ХАЙКУ В БАЛТОН 

Напълно
наясно
с поезията,
с всичко останало
не съвсем,
върви
насреща ми
Иван Цанев:
не човек,
а хайку
в балтон.

В Антология „Стандарт” пък печатах световни поети, наред с български и ефектът беше поразителн. Трябва ли и аз да кажа, че сме талантливо племе, управлявано от негодници.

Бил си дългогодишен колега със знакови фигури от вестникарския бранш – Петьо Блъсков, Валери Найденов, Венелина Гочева, Славка Бозукова, които носеха и носят по различен начин кръста си. Би ли се опитал от твоята камбанария на пряк свидетел да определиш мястото им в историята на вестникарството?

С Петьо Блъсков занаятът ни свърза още през 80-те години. Той репортерстваше във в. „Отечествен фронт”, аз в „Литературен фронт”. Търчахме по културни събития, после пийвахме по нещо в „Базата”. За мен той е роден вестникар, широко скроен човек и приятел. Знам, мнозина го недолюбват по различни причини и това, което казвам, няма да им хареса. Но Блъсков просто няма как да бъде зачеркнат от българската журналистика.

С Валери Найденов покрай страстта ни към тениса станахме почти приятели. Мога да говоря с часове за него приятни и не дотам неща, но старото приятелство затова е старо – за да забравяме.

С Венелина Гочева работихме заедно във в. „Народна младеж”. Тя е добър редактор, можеше от 200 реда да направи сносни 20. През 1996 г. от в. „Континент” тя се върна в „24 часа”, а аз напуснах вестника.

Би трябвало най-пресни да са спомените ми от Славка Бозукова, която беше главен редактор на „Стандарт”, а аз неин заместник. Но явно трябва да мине още време, за да сложа нещата на кантар. Инак нейният кръст наистина е тежък.

Сигурно си казваш, че много лесно се измъквам от въпроса. И така да е – но кому ще впечатлят моите откровения, освен любителите на жълтении. Ами ако не съм прав в оценките си, ако ги засегна незаслужено, как ще се гледам после в огледалото? Не аз ще определя мястото им в историята, а хората след тях, ако изобщо се интересуват.

В антологичната си стихосбирка „Всичко, което помня” имаш едно стихотворение, „Мъртвият кораб”, което сега ще цитирам:

МЪРТВИЯТ КОРАБ

Ще изплува истината някой ден
като огромен, допотопен кораб.
Ръждясалите му оръдия ще затрещят,
по мачтите му тинята ще свети.
Огромен, като бик ранен,
ще зареве и ще препусне
към крепостите от лъжи,
които ловко построихме.
Сега лежи на дъното – в калта,
убийци във каютите му бродят,
отрепките намират тук подслон,
търговци го купуват и продават.
Сънуват го обкичен със гирлянди,
Обсипват го със фантастични имена
и стихове дори за него пишат,
а той изгнива под водата ням.
Но знам, ще дойде ден
и този мъртъв кораб ще изплува
и както се задъхваме, и както спим,
сирената му страшна ще дочуем.

Дойде ли времето на истината, Иване? Или това време е още далеч?

Всяко време със своите истини. Това стихотворение е метафора за заблудите, в които живеем, и за наивната вяра, че не ние, а някой друг трябва да надува сирената.

През 1997 г. ти ме покани да пиша всяка седмица колонка във в. „Стандарт” и от тези текстове, излизали три години, се роди книгата ми „Ези-тура”, която претърпя три издания, взе наградата „Христо Г. Данов”, а тази година беше преведена и в Сърбия. Искам да кажа, че без твоята покана тази книга нямаше да се появи. Така че приеми това интервю и като един скромен опит да върна част от дълга си към теб. Хубав празник утре!

Миниатюрите ти в „Стандарт” излизаха не заради мен, а заради това, че бяха страхотно човешки. Ти също си част от отлетелите, златни години на вестниците, също си крадял от времето си да ги списваш, без да знаеш, че крадеш от най-ценното си нещо.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияСантименталистът конструктивист между епохите
Следваща статияДобро утро, нощ моя