1
2917

Вестник

Липата жужеше. Беше пълна с един милион пчели. Беше голяма липа, садена още от дядото. Дядото сега го нямаше, но липата беше тук. Понякога той си мислеше, че тази липа е душата на дядото, която продължава да живее с тях. Жуженето на пчелите се чуваше чак от долната улица.

Пак щеше да е горещ ден. Скоро щеше да напече. Той седеше на терасата с чаша кафе и слушаше работата на пчелите.

Телефонът му на масичката иззвъня. Обаждаше се един стар колега, не се бяха чували отдавна, от сто години.

– Къде си сега?
– На село.
– Писали са в един вестник за теб.
– А, така ли?
– Е, наистина, споменали са те само в масовката, ама все пак… Имаш ли интернет на телефона?
– Нямам.
– А докарват ли на село вестници?
– Не знам. Май докарват.
– Отиди да си го купиш.
– Добре. Ще отида.

Допи кафето. Направи си още едно. Днес му предстоеше да окастри нарязаните клони и да струпа вейките и клончетата в единия край на двора. Приятна и еднообразна работа, която много го разтоварваше. Действаше му като мехлем.

Все пак преди това реши да отиде и да купи вестника, докато е по-хладничко. Тъкмо щеше да си купи и още няколко кутии цигари. Почуди се дали да отиде с колата, или да ходи пеш. Реши да отиде с „пешовите коне”, както викаха на село.

Горе, в магазинчето до спирката, където караха и вестници, срещна леля Станка. Тя беше на осемдесет и нещо, но умът ѝ беше като бръснач. Помнеше всички издънки на неописуемо разклоненото родословно дърво на жена му и по бащина, и по майчина линия. Тя беше цяло съкровище от истории. Той пъхна вестника под мишница, напъха кутиите с цигари по джобовете си и примижал от удоволствие в очакване на поредната история, се спря с леля Станка да изпушат по една цигара. Тя още пушеше като комин.

Леля Станка веднага хвана бика за рогата.

– Златко решил да се жени. Бил си харесал Верка, най-голямата дъщеря на попа. Избричил се, изчеткал сетрето, турил капата и поел пеша от Боснек към Горна Диканя. По пладне стигнал кръчмата на селото. Отпред насядали дядковците, наредили се в сянката на ореха като грънци.
– Къде си пошло, момче? – питат го.
– Ами да искам Верка.
– А, немой. Она се омажи.
Златко обаче не трепнал.
– Коя е по нея?
Демек, коя сестра е след нея по възраст.
– Е, па, Крачуна.
– Тогава нея ще искам.
Така и станало. И Златко, който също станал свещеник, живял с Крачуна шейсет години.
– Па мини да пием кафе вкъщи горе на терасата – каза на раздяла леля Станка.

Той обеща, че ще мине.

И с вестника под мишница пое към къщи. Сети се каква сила беше навремето този вестник, когато имаше няколкостотин хиляди тираж. В съботите публикуваха разкази. Щом се случеше да му публикуват разказ в този вестник, дори и пияниците, които прекарваха по цял ден на пейките до горния магазин, прочитаха разказа. И като го видеха събота-неделя, когато си идваха с жена му на село, го поздравяваха и приветстваха възторжено. А той се радваше и ги черпеше кой каквото пие.

Прибра се, метна вестника на масичката на терасата и започна да клъцка с теслата вейките от големите клони. Работи така до обяд, като се разквасваше от време на време с някоя джанка.

Джанките обаче му направиха беля. Хем си знаеше, че може да стане така, хем не спря да си къса и да яде. А и на жегата много се потеше и пиеше вода като кон. Вода и джанки, това е оръжието, което може да срази всяка армия.

Изстреля се към външния клозет, но се сети, че там няма тоалетна хартия. А нямаше време да търси в къщата, положението беше, както казваха като ученици, „пършинг”. Грабна в движение вестника от терасата и нахлу в клозета.

И с този клозет имаше една-две весели истории. Навремето, когато дядото беше още жив, те с жена му бяха довели един висок гост на село, големец, от депутат нагоре. Обядваха, пиха вино, смяха се. По едно време високият гост изчезна. Минаха така час-два, бре, къде изчезна този човек, те се разтревожиха и започнаха да го търсят.

А то какво станало. Влязъл човекът в клозета, свършил си работата, но когато понечил да излезе, вратичката затворена. А вратичката имаше от външната страна едно резе. И синът им, който тогава да е бил на колко, четири-петгодишен, минал като истински стопанин край клозета и взел че го затворил отвън с резето, тъкмо когато високият гост бил вътре. Пуснало момчето резето и се отдалечило по своите дела. Високият гост иска да излезе, но вратичката затворена. А го е срам да извика. И беше откарал така час-два. После се смяха много, но все едно, високият гост не повтори да им гостува.

Все така клекнал, той накъса вестника на парчета. А след това започна да мачка с ръце парчетата, за да стане хартията по-мека. Така правеха старите кучета в казармата, караха новобранците да им мачкат парчетата вестник за тоалетната. Беше му любопитно да се почувства за миг хем старо куче, хем новобранец.

Готово. И тази работа беше свършена. Бутна вратичката, излезе от клозета и внимателно я затвори с външното резе. И пак се засмя на онази история с големеца.

Сетне продължи да клъцка с теслата клонките и вейките.
Чак привечер, когато пак седна на масата на терасата и се загледа в залеза, който пламтеше между клоните на липата, изведнъж се сети, че така и не беше прочел онази статия във вестника.
– Язък! – каза си. – Веднъж да си купя вестник и да не го прочета.

Но махна с ръка. Защото концертът на пчелите още продължаваше и той му беше напълно достатъчен.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияМузикалните сцени през юли
Следваща статияКиното и епидемиите

1 коментар

  1. Вярно е!
    Вестникът беше сила!
    Когато поетът печаташе в него разказите си.
    Държавните сили сега имат телевизии, а в омачкания вестник се изхожда впиянчена мултигрупска свиня….Която, очевидно е, е била заключена във външния нужник повече от час-два.