Начало Идеи Гледна точка Вестоносецът
Гледна точка

Вестоносецът

Деян Енев
01.10.2014
1472

DEnev

Зеленият скакалец тупна като куршум до главата ми върху бялата стена. Тялото му още се тресеше от ударите на умореното му сърце. Но лицето му, суровото изражение на лицето му бе непоклатимо, като паметник, а профилът му – страховит, като на римски пехотинец с шлем, който не се плаши от пътищата.

Беше огромен. Беше по-голям от човешки пръст. Сега си почиваше върху бялата стена, върху напечената от ненадейното есенно слънце стена и не се притесняваше от любопитството ми.

Кафенето по-надолу по улицата. Носеше френско име и в него продаваха най-различни видове хляб по френска рецепта. Когато ме стегнеше шапката и исках да се разходя без колата, слизах до него. Аз, летописецът на софийските кафенета, обичах да сядам в това кафене с френско име. Сядах на една от двете му масички и гледах хората и колите. Беше наистина едно хубаво място, един парижки оазис. Как се казваше онзи разказ на Хемингуей? Там, където е светло и топло.

Първи изчезнаха от витрините сладкишите. После различните видове сокове. После изчезнаха различните видове хляб. Известно време продаваха само кафе. Последният път, когато отидох до кафенето, то вече беше затворено. Помещението беше празно, скъпите лъскави пещи за различните видове хляб бяха изчезнали. На празната витрина пишеше – „Под наем”. Дървената палуба, на която изнасяха двете масички, беше празна – без масички, без чадъри. Като палубата на заседнал в рифовете кораб. Какви рифове? Откъде се взеха тия рифове? Не знам.

Никола Радев и аз разказахме на стария писател Валентин Караманчев, автора на „Черешова задушница”, за „Калуня-каля”. Той заръчал да му я намерят, намерили му я от някаква провинциална библиотека, прочел я – един път, два пъти, когато се чухме по телефона, я четеше за трети път. За пръв път чета книга като буквар, дума по дума, каза. Беше полудял по „Калуня-каля” като мене. Той познавал Георги Божинов, макар и бегло. Какъв човек беше, попитах го. Беше чудак.

Все по-често се връщам към книгите, които съм чел в детството си. Когато ги видя по кашоните, си ги купувам – добре, че са евтини, по лев, по два. Не знам вече колко броя имам от „Чернишка”, от „Симба”, от „Рали”, от „Синовете на великата мечка”, от „Малкият принц”. Какво е това? Трупане на съкровище?

Туп! Прелетя като куршум край главата ми и се залепи на бялата стена. Един голям зелен скакалец, по-голям от човешки пръст. Нещо в него ме смути. Загледах се внимателно в тялото му. И видях – единият му могъщ заден крак го нямаше, беше откъснат. Беше се приземил тук, на тази бяла стена, беше прелетял кой знае от какви простори, само с един крак.

Но изумлението ми нарастна още повече, когато се сетих, че вече бях виждал еднокракия скакалец. Преди няколко години. Пак така прелетя като куршум край главата ми и кацна на стъклото на прозореца. Туп! И стъклото иззвъня. Дори бях написал нещо като стихотворение за него. Силно е да се каже – стихотворение. По-скоро, нещо като свидетелство. Сега беше важно да открия това свидетелство. Възможно ли е това да бе същият скакалец?

Започнах да ровя в старите тефтери, отпреди години. Накрая открих страничката. Ето текста, писан точно преди две години:

 

Беше застанал

отвън на прозореца

суров като паметник

на пътешественик.

Един голям зелен

скакалец.

Със зелена конска глава

и еднокрак.

Откъде ли бе долетял

през какви ли пустини?

Той поседя ден-два

на прозореца,

погря се на слънцето

почина си

и отлетя.

 

Колко време живеят скакалците? Не знаех. Пресегнах се и го погалих с върха на пръста си по ръба на главата, приличаща на главата на конче, на зелено конче. Той не трепна.

И сега разбрах. Разбрах всичко. Това беше вестоносец.

– И много поздрави на всички българи по света – казах му. – Да ги поздравиш. Да им носиш много поздрави. Където и да се намират. В Аляска и Австралия. В Лондон, Копенхаген и Мюнхен. От един писател, им кажи. Или не – по-добре им кажи: от един чудак. За когото и ходенето в близкото кафене е цяло пътешествие. Чу ли!

Кажи им още – когато могат, да се върнат. Кажи им – тази земя не трябва да бъде забравена толкова лесно.

Деян Енев
01.10.2014

Свързани статии

Още от автора