Рядко може да се види такава вихрушка. Такава като онази, която ме застигна миналия понеделник между Щип и манастира на преподобния Гавриил Лесновски. Поне в България такива прашни бури се виждат рядко, защото и местностите като онези там са малко.
Лиси, съвсем голи каменисти хълмове с тънък слой песъчлива земя по тях. Та като тръгне силният вятър, в полето между скалистите хълмове се извиват страховити прашни виелици.
Така стана и в късния следобед на миналия понеделник малко преди Пробищип. По радиото вървяха минутите за „явна пропаганда“ във връзка с референдума и пуснаха Мицковски, който се пенеше по адрес на правителството, казвайки, че Заев се коцка со грагьаните на Македония и че никой няма право да преговаря и да се договаря за идентитетот на цял един народ, залагайки го така на карта.
Нещо от този род беше казал през деня Мицковски. Горе-долу по времето, по което външният министър Никола Димитров беше говорил пред гражданите на Делчево. За разлика от Мицковски, в словото си пред митинга Димитров не прибягваше до употребата на ефектна фразеология, а в силно приповдигнат тон обясняваше на събралите се хора какво очаква страната им в случай, че нейните граждани изберат да останат на пътя на затварянето, изолацията и въобразеното величие. Прочее, независимо от афекта в гласа му, по своето съдържание разясненията на министъра бяха напълно прагматични.
Бурята се усилваше и дискът на слизащото от своето късно пладне слънце се зацапа от облаците прах, които се развилняха между бърдата. В суровостта на тази картина имаше нещо страшно наистина, но заедно с това величествено и, както би казал Кант вероятно, възвишено. И нещо тайнствено.
А сякаш най-вече се чувстваше предзнаменованието. Още тогава, на момента, си дадох сметка, че, мислейки така, заприличвам на герой в неособено фино изпипан инди филм, в който някой си пътува през пустинни земи по Route 66 и слуша музика от седемдесетте, докато внезапно извилата се буря и търкалящите се покрай колата на героя кълба от тръни вещаят драматични събития.
Но, повярвайте ми, усещането беше по-силно и по-убедително от всеки опит за самокритична рефлексия или пристъп на интелигентско маниерничене. В тази буря имаше знак и той беше знакът за онова, което има да дойде в Македония след 30-и септември.
Боже, казах си, наистина виждам сега какво наричат „вятъра на промяната“.
Какъвто и да бъде изходът от референдума тази неделя, в Република Македония вече се извършва и е неудържимо в своя ход едно дълбоко преобразуване. Постюгославските рецидиви и комплекси необратимо отстъпват място на ново като дух и съзнание общество. Ако щете, виждат се признаците на узряването и укрепването. И на идентитетот включително, който очевидно вече не изпитва истеричната нужда от заякване и доказване посредством издигането на постмодерни мегалити и крайно тъжни (в смисъла на съвременния тийнейджърски жаргон в България) квазикласицистични изпълнения. Не само архитектурни имам предвид, разбира се, а всякакви, от всякакво естество.
Ами да, точно отричането от епохата „Груевски“ представлява най-доброто доказателство за това, че вече увереността в идентичността е далеч по-стабилна, далеч по-спокойна за себе си. Със сигурност никой не бил отрекъл същевременно и това, че – следвайки Хегел – трябва да мислим тази епоха и като снета в настоящето на Македония.
Разделителните линии в македонското общество са повече от една и продължават да са силни, за съжаление. Нещо, което ще покаже и референдумът, но все пак мисля, че дори най-близкото бъдеще ще донесе и по-голяма стабилност в тази страна. Несъмнено, междуетническото сближаване и интеграцията ще си останат основните предизвикателства пред гражданите на тази република. Процес, който ще бъде значително облекчен по пътя на евроатлантическото приобщаване.
Съпротивата срещу това развитие се поддържа с големи усилия от Кремъл, както е предостатъчно известно. Доказателствата за това продължават да се трупат, но ми се иска да обърна внимание на само една от проявите на тази стратегическа политика. Изява, станала факт наскоро.
Панос Каменос гръмко изтърси пред гръцката телевизия „Антена“, че днешната македонска нация представлява сбор от „българи, албанци и някой и друг сърбин“. Изказването на Каменос даде безпроблемно да се разбере докъде е готова да стигне в приумиците си отчаяната кампания срещу европейското бъдеще на македонското общество, инспирирана и провеждана от московските стратези-институтчици. Защото стана кристално ясно, че гръцкият военен министър целеше с тази своя провокация да постигне двоен ефект – да удари от една страна голяма част от хората с македонска идентичност по най-слабото и уязвимо място, а от друга, да придърпа и България и българите, за да ги замеси задочно в проблема, за да ги забърка в така често използваните като инструмент от Кремъл противопоставяне и конфронтиране. Подбутвайки с думите си към антибългарски настроения сред днешните македонци.
Изхвърлянето на Каменос ми дава основание да завърша текста си с един цитат. Той представлява фрагмент от призива на организацията „Бугарски Културен Клуб – Скопjе“ (БККС), отправен във връзка с предстоящия референдум към македонските граждани. Пълният текст може да бъде прочетен в портала „Татковина.info“.
Вземайки предвид политическата ситуация и общественото мнение и в двете държави (Гърция и Македония), смятаме, че подписният договор в този си вид е максималното, което може да се постигне към момента. Още през 2008 г. излязохме с меморандум за решаване на проблема с името, който беше изпратен до всички страни-членки на ЕС, до Съединените щати, Матю Нимиц и на други места. В документа предлагахме решение чрез разграничаване на античната история, по отношение на която има претенции Гърция, от онази, върху която притежаваме право ние, основавайки се на признати и верифицирани от световната историческа наука факти.
И точно тогава се започна с безумния проект по антиквизацията, с който ДПМНЕ се претвори в антипод на ВМРО. Ако в края на деветнайсетия век нашите предци във ВМРО се съпротивляваха възможно най-твърдо на тезата, че са потомци на Александър Македонски, смятайки, че тя представлява акт на гърцизация, то ние станахме свидетели на това как с този си проект (за антиквизация) една политическа партия, която претендира да е наследник на ВМРО, показа ясно, че неин идеолог всъщност е идейният баща на гърцизацията – гръцкият владика Германос Каравангелис.
Мисля, че и тези думи трябва да се вземат предвид в дебата д самото навечерие, а не само словата на някои осветени сътрудници на разни служби, които се израждат по разните телевизионни и радио студиа и в България.
На добър час, Македония!
