0
2598

Вечерна проверка за Боби Роканов

Ще хвърля по едно око и там,
където никой не е хвърлял нищо.

Б. Роканов, „Предчувствия”, 1989

Оная с косата мина и през Боби Роканов. След някой и друг ден ще станат два месеца, откак го няма. Появяваше ми се във Фейсбук, ядеше се с този и онзи. После профилът му стихна. И се чу: Боби Роканов вече го няма. Спомням си едно протяжно обикаляне преди години на Панаира на книгата в НДК с него, едно дълго пиене на кафе на Централната в Пловдив…

Не смея да се нарека негов приятел. Не бях. Но той ми беше набор, разбирахме се от половин дума. Даже някъде по тавана имам подарена картинка от него, на фазер. Заради тази картинка и заради стиховете му, и заради дупката, която се отвори в моето поколение след загубата му, пускам сега този текст за него, писан през вече далечната 2007 г. Нещо като вечерна проверка за Боби Роканов…

До началото на новия век и враговете, и приятелите на Боби Роканов знаеха, че Боби си е поет. И не подозираха за връзката му с живописта.

Но още когато навършва 40, той тегли чертата и си прави равносметка. И разбира, че дългата и изгаряща любов с поезията му е донесла много, но вече всичко е познато – чаршафите, ласките и позите са същите, сутрин личат порите по лицето на партньорката. Метафорите излизат от ръкава му лесно като при фокусник. Тогава Боби се присеща за старата тръпка – рисуването.

Баща му Асен Роканов, бояджията, стар деец на ВМРО, репресиран и лежал по лагерите след Девети, е бил на 52 години, когато се ражда Боби. И почти на шейсет, когато синът му станал първокласник. Той минавал да го вземе след училище и двамата правели дълги разходки из Кюстендил. Малкият страшно обичал да рисува, а и баща му поощрявал всячески заниманията му с изкуство. Но веднъж съвсем откровено му споделил: „Сине, много искам да станеш художник, защото аз додрапах едва до прост бояджия. Но боичките са скъпо нещо. Щом искаш да си творец, което аз горещо одобрявам и те благославям за това, ето ти тетрадка и молив. Пиши стихове, сине. Рисуването не е лъжица за нашата уста”.

Боби влязъл в положението на баща си и дълго спазвал повелята. Първото си стихотворение, „Македония”, написал още тогава, във втори-трети клас. Заглавието на стихотворението не бива да изненадва бъдещите дисертанти върху феномена Боби Роканов. Потеклото му идва от Вардарска Македония – и по майчина, и по бащина линия той е „асъл-асъл македонец”. Едната рода са преселници от Велес, другата – от Прилеп. На всичкото отгоре са до един люти комити – не само мъжете, а и жените.

Фота Роканова, майка на прадядо му Ниче Роканов, виден деец на Илинденското въстание, е местна героиня и за нея се е пяла песен. Тя финансирала закупуването на пушки за бунта. А когато веднъж дошли заптиетата да ровят за оръжие, тя се метнала върху покритите само с тъничка черга в мутвака пушкала и така истински започнала да се тръшка, да се мята и да вие, сякаш от болки, че заптиетата рекли: „Бе, чоджум, жената умира. Какво сме седнали да дирим пушки? Я да си вървим”.

Двама видни кюстендилци са с най-голяма заслуга за двупосочното развитие на Боби – като поет и като художник. Поетесата Екатерина Йосифова и живописецът Свилен Блажев. Като гимназист Боби често се навърта в ателието на младия тогава Свилен, току-що завършил академията и завърнал се в родния си град с ореола на бунтар и авангардист. Момчето вдишва миризмата на терпентин, разлиства албумите на импресионистите, попива всеки жест на художника. След десетилетия, при първите изложби на Роканов, Свилен Блажев ще оповести: „Живописец по инстинкт, Борис Роканов избира най-високия цветен регистър. Експресивен до крайност, остър и проницателен. В платната прелива неприкрита чувственост. Да живописва за Роканов е плътска наслада. Постекспресионист без аналог”.

Междувременно една съученичка, тънка и хлъзгава като мряна от Струма, му завърта главата. Тя редовно пише стихове и ги носи за мнение при Катя Йосифова. Боби решава да използва поезията като троянски кон за атаката на крепостта и също напълва цяла тетрадка с поезия. Съученичката, щом изчела стиховете му, веднага се метнала на врата му, скочила, дето се вика, сама в тигана, а Боби проумял в пълна мяра силата на мерената реч. По-важното в тази история обаче е друго – че в паузите между прегръдките тетрадката някак попаднала при Катя Йосифова. Така пътят пред поета бил открит.

През 1989 г. издава и първата си стихосбирка – „Предчувствия”. След промените се втурва да прави собствено списание – „Прилеп”. Първият брой на „Прилеп” е посветен изцяло на Константин Павлов. „Защо ти е това?”, попитал го уморено Коста, когато научил за начинанието. „Как защо, ти си нашето знаме!”, отвърнал Боби. „Какво знаме съм аз? Нали като ме развееш и ще се види, че знамето е цялото в дупки от шрапнелите”, отвърнал големият поет.

През последното десетилетие на отминалия век Боби Роканов работи много интензивно. Издава още няколко поетични книги, прави две литературни анкети – с Екатерина Йосифова и Блага Димитрова, преразказва народни приказки, издава колаж от текстове на Чарлс Буковски и Хенри Милър.

Липсата на средства не попарва ентусиазма на Боби. Следва проектът „София да осъмне в стихове”, реализиран с приятели поети. Една сутрин тротоарите на „Витошка” осъмват тапицирани с листове поезия. Сетне служителите на „Чистота”-та месеци наред чегъртали стиховете. През 1996 г. Боби Роканов организира Фестивал на поезията и свиква под знамената 40 поети – от Блага Димитрова и Любомир Левчев до Мирела Иванова.

Любимият му Пловдив става домакин и на следващата му акция, в която освен поети се включват вече и художници. В „Стих и четка” Георги Божилов-Слона, Андрей Даниел, Вихрони Попнеделев, Свилен Блажев, Кольо Карамфилов и много други си партнират с Христо Фотев, Катя Йосифова, Коста Павлов, Блага Димитрова, Владо Левчев, Едвин Сугарев, Данчо Ефтимов…

Междувременно Боби навършва 40 и решава да тегли чертата. И разбира, че с поезията засега са си дали всичко, а старата краста да рисува не е замлъкнала в кръвта му.

И през следващите години става автор на близо 100 картини и реализира 8 изложби, едната от които в пловдивската лудница. Определят го като наивист и неоекспресионист. Йордан Ефтимов например пише: „Боби като художник представлява истинско откритие. Понякога разгръща такива богати и неразрешими житейски, междуполови, семейни, социални възли, че ни кара да вярваме в изкуството като възпитател на чувствата”.

Някои от събратята художници обаче започват да го гледат изпод вежди. „Бе тоя самоук к’во си въобразява!”, започват да тътнат артсредите.

Чашата прелива с изложбата „Ангелушев&Роканов”, представена първо в Меката на художниците, Пловдив, през 2006 г. Роканов се сдобива с оригинални фрагменти от рисунки на Борис Ангелушев, изрязва ги, залепва ги върху велпапе и започва да рисува около тях. Получават се типични постмодернистични картини. Част от пловдивските художници, смаяни от наглостта му, анатемосват незаконородения си колега.

Но Боби Роканов не можеш да го побереш в чекмедже. Той е извън хвалбите и хулите. Твърди, че не му пука, всеки има право на реализация. А си има и верни почитатели. Йордан Ефтимов пише за него: „По-добър е от мнозина художници, признати за водещи. Само че съдбата му ще е по-скоро като на лудите, от които се вдъхновява (проектът „Борис Роканов и пловдивската лудница”). Защото „етикетите” у нас пречат да се види истинският пробив, който може да се осъществи и с детска четчица”.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияНебе
Следваща статияБагряна и Рибейро Коуто