Начало Идеи Гледна точка Вечерна проверка
Гледна точка

Вечерна проверка

Деян Енев
12.02.2014
1684

DEnev

Ние не знаем вече имената на дърветата.

Не знаем имената на птиците.

Не знаем имената на цветята.

А това е част от родината – и дърветата, и птиците, и цветята.

Онзи прост и велик природен кръговрат, който беше ясен за предишното поколение, за нас е заключен с девет катинара.

А за децата ни да не говорим.

Бетон и асфалт.

Когато не можеш да назовеш нещо, то не ти принадлежи.

Обичта ражда все нови и нови имена на онова, което е обичано.

Безименното е осъдено на безразличие. Липсата на име ражда необич. Ражда забрава. И в крайна сметка ражда разпад.

Маховикът се движи. Но фините настройки на битието са изчезнали.

Нещо повече. Изчезват като излишни и хората, които могат да ги правят. Потъват в глухота, в изолация, в мизерия.

Не за това ли, както многократно съм се питал в текстовете си, писателите, вкупом и поединично, бяха натикани в девета глуха. А Писателският съюз бе доведен до насипно състояние.

Защото писателите, по силата на заниманието си, откакто свят светува, са хората, които назовават, които дават име, които населяват забравата с памет.

От страниците на печатните издания изчезнаха страниците за разкази и стихотворения. Само Борис Данков от „Дума” още не се предава, Ива Йолова от „Преса” и братята-сатирици от „Стършел”. И това ще им се запише рано или късно на небето.

Лоши или добри, тези стихове и разкази бяха с пръст в съвремието, уплътняваха кухотата.

Всеки, завършил гимназия, може да си направи един експеримент. Нека да извади от онова, което разбира под думата „България”, художествените книги, които е изучавал в училище. Ще остане една хронология, една железария от дати  и нищо повече.

Фините настройки на битието.

Да вземем нещо съвсем просто и обикновено като врабчето.

Направи ли ни впечатление как врабците лека-полека изчезнаха от улиците на градовете.

Видяхме ли това? Забелязахме ли го?

Защо изчезнаха?

Врабчетата, онези кафяво-бели топчици вятър, онези диви градски хаймани, които само допреди едно десетилетие пикираха край масите на кафенетата, къпеха се в прахоляка на улиците и окичваха клоните на храстите в градинките, тъй че тези храстчета изглеждаха като живи, целите трептяха, жужаха и цвърчаха и сякаш всеки миг самите те щяха да хвръкнат.

Няма ги врабците вече, няма ги врабчетата. И това, че ги няма, е сигнал за опасност. Сигнал, че градската среда е накърнена почти необратимо.

Но на нас това не ни прави впечатление. Ние живеем ден след ден в тази накърнена градска среда и дори не си задаваме въпроси. Дори не забелязваме сигнала за опасност. Живеем някак.

А какво да кажем за буковата гора? Тя е мраморносива. Вътре, между дърветата, е като в църква. Просторно е, строго и кънтящо. Текат невидими води. Ако сдъвчеш букова шумка, това ти дава страшна сила.

И буковата гора е на изчезване.

И да сме виждали букова гора, било е отдавна, ще отговорим.

Или още по-точно – сега виждаме буковите гори нарязани и подредени върху платформите на камионите, когато профучават край нас по магистралите.

Ешелоните на буковите гори.

Сякаш някой бавно, но категорично издърпва чергата изпод краката ни.

Един по един от живота ни се отдръпват приятелите. Защото и те спадат към фините настройки на битието. Живеем в някакви улеи, притиснати от ежедневието. Вършим едни и същи неща, мислите ни са вчерашните мисли, от телевизора струи тревога или мъдро държавническо мислене, Янаки Стоилов и Цецка Цачева обикалят студията в комплект, напаснати идеално – като ключ и брава, като някакви предмартенски Пижо и Пенда, някакви социолози с големи цяла педя чела ни заливат с проценти за АБВ и „България без цензура”, сякаш и за слепия не е ясно, че това са партии-чучела, и се питаш – това ли трябваше да е животът ни.

И се питаш – кой издърпва чергата изпод краката ни?

И се питаш – защо изчезнаха врабчетата?

Но понеже животът не е черно-бял, на финала на текста ми, ако текстът ми беше, да речем, филм, щеше да зазвучи мажорна музика.

Ето тук. На това място. Слушайте!

Тия дни си бяхме на село. Наканихме се да тръгваме, аз отидох по-рано до колата, запалих цигара и докато се въртях и чаках моите хора, разглеждах суровата и немощна, и поетична зимна красота на опустяващото село. Скелетите на плевните. Димът от комините. Петната сняг. През улицата, в съседния двор стърчеше някакъв храст. С голи клончета, като направен от тел. И изведнъж видях, че храстът мърда. Движи се. Цвърчи тихичко. Храстът целият беше пълен с врабчета.

Ето къде сте били, казах си. Диваци такива!

Деян Енев
12.02.2014

Свързани статии

Още от автора