5
1152

Вечерна проверка

DEnev

Ние не знаем вече имената на дърветата.

Не знаем имената на птиците.

Не знаем имената на цветята.

А това е част от родината – и дърветата, и птиците, и цветята.

Онзи прост и велик природен кръговрат, който беше ясен за предишното поколение, за нас е заключен с девет катинара.

А за децата ни да не говорим.

Бетон и асфалт.

Когато не можеш да назовеш нещо, то не ти принадлежи.

Обичта ражда все нови и нови имена на онова, което е обичано.

Безименното е осъдено на безразличие. Липсата на име ражда необич. Ражда забрава. И в крайна сметка ражда разпад.

Маховикът се движи. Но фините настройки на битието са изчезнали.

Нещо повече. Изчезват като излишни и хората, които могат да ги правят. Потъват в глухота, в изолация, в мизерия.

Не за това ли, както многократно съм се питал в текстовете си, писателите, вкупом и поединично, бяха натикани в девета глуха. А Писателският съюз бе доведен до насипно състояние.

Защото писателите, по силата на заниманието си, откакто свят светува, са хората, които назовават, които дават име, които населяват забравата с памет.

От страниците на печатните издания изчезнаха страниците за разкази и стихотворения. Само Борис Данков от „Дума” още не се предава, Ива Йолова от „Преса” и братята-сатирици от „Стършел”. И това ще им се запише рано или късно на небето.

Лоши или добри, тези стихове и разкази бяха с пръст в съвремието, уплътняваха кухотата.

Всеки, завършил гимназия, може да си направи един експеримент. Нека да извади от онова, което разбира под думата „България”, художествените книги, които е изучавал в училище. Ще остане една хронология, една железария от дати  и нищо повече.

Фините настройки на битието.

Да вземем нещо съвсем просто и обикновено като врабчето.

Направи ли ни впечатление как врабците лека-полека изчезнаха от улиците на градовете.

Видяхме ли това? Забелязахме ли го?

Защо изчезнаха?

Врабчетата, онези кафяво-бели топчици вятър, онези диви градски хаймани, които само допреди едно десетилетие пикираха край масите на кафенетата, къпеха се в прахоляка на улиците и окичваха клоните на храстите в градинките, тъй че тези храстчета изглеждаха като живи, целите трептяха, жужаха и цвърчаха и сякаш всеки миг самите те щяха да хвръкнат.

Няма ги врабците вече, няма ги врабчетата. И това, че ги няма, е сигнал за опасност. Сигнал, че градската среда е накърнена почти необратимо.

Но на нас това не ни прави впечатление. Ние живеем ден след ден в тази накърнена градска среда и дори не си задаваме въпроси. Дори не забелязваме сигнала за опасност. Живеем някак.

А какво да кажем за буковата гора? Тя е мраморносива. Вътре, между дърветата, е като в църква. Просторно е, строго и кънтящо. Текат невидими води. Ако сдъвчеш букова шумка, това ти дава страшна сила.

И буковата гора е на изчезване.

И да сме виждали букова гора, било е отдавна, ще отговорим.

Или още по-точно – сега виждаме буковите гори нарязани и подредени върху платформите на камионите, когато профучават край нас по магистралите.

Ешелоните на буковите гори.

Сякаш някой бавно, но категорично издърпва чергата изпод краката ни.

Един по един от живота ни се отдръпват приятелите. Защото и те спадат към фините настройки на битието. Живеем в някакви улеи, притиснати от ежедневието. Вършим едни и същи неща, мислите ни са вчерашните мисли, от телевизора струи тревога или мъдро държавническо мислене, Янаки Стоилов и Цецка Цачева обикалят студията в комплект, напаснати идеално – като ключ и брава, като някакви предмартенски Пижо и Пенда, някакви социолози с големи цяла педя чела ни заливат с проценти за АБВ и „България без цензура”, сякаш и за слепия не е ясно, че това са партии-чучела, и се питаш – това ли трябваше да е животът ни.

И се питаш – кой издърпва чергата изпод краката ни?

И се питаш – защо изчезнаха врабчетата?

Но понеже животът не е черно-бял, на финала на текста ми, ако текстът ми беше, да речем, филм, щеше да зазвучи мажорна музика.

Ето тук. На това място. Слушайте!

Тия дни си бяхме на село. Наканихме се да тръгваме, аз отидох по-рано до колата, запалих цигара и докато се въртях и чаках моите хора, разглеждах суровата и немощна, и поетична зимна красота на опустяващото село. Скелетите на плевните. Димът от комините. Петната сняг. През улицата, в съседния двор стърчеше някакъв храст. С голи клончета, като направен от тел. И изведнъж видях, че храстът мърда. Движи се. Цвърчи тихичко. Храстът целият беше пълен с врабчета.

Ето къде сте били, казах си. Диваци такива!

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЗа канибалите и други човешки неща
Следваща статияУроците на Снежната кралица

5 КОМЕНТАРИ

  1. Екхат Тол(е) изобличава именно склонността на егото да именова и етикетира нещата, съществата. Егото съществува и си дава важност по този начин. Но тук става дума за духовност, а не за умствено самодоволство. Става дума за съществуване, цялостно, без разделение между вътре и вънка, между мен и останалото. Вместо да слагаме етикети ние имаме възможността, когато излезнем от еготичното, умствено центрирано функциониране, да усещаме цялостно съзиращото присъствие на едно дърво, непонятната красота на едно цвете, да комуникираме със същността на природата, защото не се възприемаме като разделени от нея. Става дума за едно дълбоко възприятие, което жестоко е било отричано от епохата на Сократ насам. Индианците биха се смяли на тази наивност на бледоликите да си въобразяват, че погат да притежават нещо от природата или пък самата земя, защото всъщност ние сме тези, които принадлежим към нея. За щастие книги като Бягащтата с вълци на Клариса-Пинкола Естес ни позволяват да преоткрием и се примирим отново с женската част от наща психика, тази която ни вписва отново като неразделна част от природата. Отношението към жените и към природата е подобно и то е следствие от изопачаването на женския принцип в всяка и всеки от нас, непознаването на Анимата и нейната хармония с Анимуса, ако може така да се изразя в езика на аналитичната психология.

  2. Благодаря и аз.
    Не, не съм виждала букова гора. За пръв път я видях сега, но в мисълта си.
    Това е времето в което живеем… и да, слава Богу че ви има вас, Хората, които все още пишете, истинските.

    Благодаря и за Генчо Стоев.

  3. … Деян Енев, изглежда ни напомня, че най-ценното е онова, и без което можем; спокойно можем: не толкоз кислородът, въглехидратите, водата и амфетаминът (напр.)… – за какво друго са ни те, освен да сме все тъй рекламно „жизнени и енергични“?..

    Виж, имената на изчезналите птици и на мъртвите дървета – това е друга работа.