Начало Книги Вечерна разходка
Книги

Вечерна разходка

Мартин Маринов
29.03.2024
1315
Мартин Маринов

Понякога привечер излизам да покрача из улиците. Не е типичната градска разходка, свързана с любопитство, пазаруване или посещение на развлекателно място. Моето е безцелно крачене по опустелите улици на опустяло село. Не е и снобизъм, нито преговор на спомени. Дори не е стремеж към здравословно прекарване на свободното време. С три думи – нищо не е. Аз съм добре познатият от романите на Богомил Райнов господин Никой, откраднат от сюжетите на Реймънд Чандлър и Уйлям Фокнър.

Облечен съм с един овехтял сив шушлек, който ми пасва като стар хамут на врата на дълго впряган кон: като втора кожа, есенната. Вървя с ръце в джобовете, пуша цигара, замръзнала между устните ми и се опитвам да си представя как изглеждам отстрани. Което е най-маловажното в случая. Защото няма значение за никого. За мен също. Но все пак е някаква попътна мисъл…

Присъствието ми тук, в родното ми село, след почти половин век – стана май толкова, откакто го напуснах през миналия век – е анахронизъм. Можеше да бъда на доста други места, както и бях дълги години, където според нормалните хора бих се чувствал по-добре и бих живял по-добре. Най-малкото защото ще съм „сред хора“ – както си мислят и казват те, другите хора. И понеже непрекъснато ме питат какво намирам в едно умряло делиорманско село, забравено от Бога, на царя открай време неизвестно, докато крача се опитвам да си отговоря на този въпрос. Зная предварително, че няма да мога, въпреки че би трябвало. Кой друг, ако не аз?! Приблизителният отговор е – нямам работа при другите…

Стигал съм донякъде – като задача, към решението на която налучкваш верния път, по който трябва да се движиш, за да стигнеш донякъде, да я опростиш и в крайна сметка решиш, но аз не правя така: когато доловя, че се движа по „правия“ път и мога да стигна наистина донякъде, се отклонявам. Умишлено. Като кон, съзрял прясно сено край път. Не обичам правия път.

(Първата стъпка към верния отговор е, че не искам да бъда сред „другите“ хора. Защо? – вече е друг въпрос).

Вървя занесено по уличките, по които отдавна няма път, някога асфалтирани, но отдавна с изронен чакъл под тях и потънали в кал след всеки дъжд, цигарата дими между устните ми, а ръцете ми спокойно отлежават в джобовете на шушляка. За онези, които рядко ме срещат – все пак има още живи хора и тук – сигурно съм някой, който е на път да се побърка, щом вместо да си седи на топло вечер вкъщи, мери сокаците. Къде ли отива? – се питат. По това време няма къде да отива! Наистина няма, затова съм и излязъл. Аз не искам да отида никъде.

Продължавам да крача, вече с нова цигара в устата, неволно, неусетно и несъзнателно стигайки до втората стъпка: ако някой ме бе заточил тук (тук е наистина място за заточения, дори Никола Петков е бил заточен тук три години, има паметна плоча на къщата, в която е живял) – щях да избягам отдавна. По всякакъв начин. Но изборът е мой и не е заточение (вторият подстъп към отговора на оня въпрос).

Вече няма и крави в селото, които по това време трябва да се връщат от паша и да ме принудят да се прокрадвам край дуварите, за да не им преча. Крача като ватман по средата на селския друм и се разправям със себе си. Не е лошо.

Тук-там по някоя овца или коза. На изчезване и те. Всичко е убито – земята, отровена от торове и пестициди, животните – изклани или продадени. Хората – чакащи също да умрат. Няма минало, няма бъдеще. Настояще още по-малко. Никой вече не чака нищо друго освен края. Не съм се върнал, за да разбера точно това, но то извира отвсякъде и от всичко. Същото казва дори въздухът, който дишам по това време, крачейки по замръзващите сокаци, загледан в порутените зидове и врати, зад които някога имаше живот. Абсолютната господарка навсякъде тук вече е… тишината. Още не е зловеща, само отчайваща. Като увертюра към последно действие на опера от Вагнер, в която накрая умират всички. В колективната смърт има нещо утешително и привлекателно – някаква предсмъртна надежда, че поне в смъртта няма да си сам.

Ето я и третата стъпка към отговора на моя въпрос, мястото, от което винаги се отклонявам, стигна ли до него. То е най-важното, но аз не искам да го тълкувам, защото ако стигна до отговора, от мен няма да остане нищо. И ще се превърна в някой, който вече знае съдбата си. А това е диагноза, в която упорито отказвам да повярвам. Ще продължавам да мисля за нея като за вариант, в който отсъства категоричност. Като версия, като римейк, като предложение, като предположение, като изход, като… последна и единствена възможност да разбера още нещо за себе си.

Всичко е невъзможно.

* * *

МЕЖДУ НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО ГРАФА И МОИТЕ КОЗИ

Докато сипвам сутрин зоб на козите и нареждам сеното в яслите, често си мисля за Пиер Безухов. Няма да излъжа, ако кажа, че от цялата война и целия мир, сякаш това е останало в съзнанието ми: и войната, и мирът са изчерпаеми, но вечното и неизчерпаемото е Пиер Безухов.

Характерите на козите са различни: имам кротка, хрисима коза, на която, ако не дам отделно, ще умре гладна, имам и такава, която, ако не изяде повече от общото, ще умре от злоба и завист. Имам и такива, които се редят на хранилката и им все едно какво и колко ще изядат – редови кози. Това от единия край на нещата, от другия идат яретата им – същите като майките си, а вероятно и като баща си, големия черен пръч, който е безработен през зимата, лежи и трупа сперма в кошарата на козаря, чакайки пролетта, за да ги метне отново…

Изглежда старият граф е знаел какво точно иска: предполагам, че докато е редял войната и мира – с всичките тънки детайли на аристократичния руски живот (преписан дословно от френското C’est La Viе), и е разказвал за бъдещата война и нейния евентуален край – огромна метафора на човешкото глупаво, несигурно съществуване, – през цялото време също си е мислел за Пиер Безухов. Застилайки с всичко възможно пътя му между неговото проглеждане в края на романа и предшестващите го перипетии на объркания му живот. Мнозина от изследователите му смятат, че графът е най-близо до любимата му Ана Каренина, но аз си мисля, че старият е бил по-близо до Пиер Безухов.

Какво чудо са тези кози: докато ядат лакомо, не усещат кое яре от коя суче и пет пари не дават за млякото си, но в мига, в който зобта свърши в хранилката, стават зверове – мятат глави наляво и надясно и чуждото не може да докосне друго виме, освен на родната си майка. Сякаш виждам хора, чакащи на опашка за социални помощи.

Какъв размах на ума, въображението и опита трябва да има човек, за да види съдбата на Пиер Безухов – от началото до края? Нечовешки, невъзможен и немислим. Все едно да се надяваш да изпиеш езеро или да преплуваш океан. Поел си въздух обаче и се наел… графът.

Отсега мога да кажа от кое яре каква коза ще излезе – малък е рискът да сбъркам. Все едно гледам облачно небе, от което всеки миг ще прокапе: както художник знае в какво ще се превърнат зарисовките му.

Тежко, фатално и любимо е лежал на сърцето му Пиер Безухов, сигурен съм: бил му е любимото чедо от цялата менажерия млади и стари офицери, аристократи, генерали, графове и графини, превъплътени в светски лъвове и хиени – както аз обичам едно от всичките ярета, които си приличат по всичко.

Не по всичко – по всичко видимо.

За да може накрая, в онази незабравима, паметно велика, вечна картина накрая да каже няколкото думи за душата на злощастния Пиер Безухов – докато го возят пленен, ранен и хвърлен в каруца с други пленени, към края му. Лежейки в каруцата, загледан в звездното небе над себе си, да си помисли: „И какво си мислят сега, след като ме плениха, вързаха и навярно ще ме убият? Нима могат да пленят и да вържат душата ми, която вижда това небе и се стреми към него, неподвластна на нищо преходно и земно? Не могат, никой не може…“.

Нахранени, яретата започват да препускат из кошарата, прескачат всичко, падат, стават и пак бягат, без да избират посока и цел – такъв е животът им, затворени в кошарата, преди да подушат свободата, която е вън, под небето, и която скоро ще докоснат…

Да не забравя да им сипя вода.

А графът – как ли е могъл да види и разбере всичко предварително и завинаги?

Не зная. И все пак е могъл!

* * *

ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА НЕЩАТА

Понякога допускам, че ще си тръгна оттук, без да съм танцувал танго в Буенос Айрес, без да съм гледал корида в Севиля, без да съм се възхищавал на площад „Сан Марко“ от гондола във Венеция и без да съм стъпвал в тревата на Ясна Поляна на Толстой. И без много други „без“…

Но съм ял отровна гъба, хранил съм малко гълъбче без родители с каша от мойта уста в неговата, спал съм под една черга с малки кученца, отглеждал съм с биберон малки ярета и агнета, израждал съм умираща крава и съм яздил луд кон, седял съм прав и щастлив сред сто гълъба, накацали по мен, хапало ме е бясно куче. Следил съм, затаил дъх, как залязващият ден бавно напуска този прекрасен свят и обгръща с мрак любимия ми Делиорман. Ял съм мъхове и лишеи, подправени с див лук и киселец – целувал съм циганка. Косил съм сено с кротка лисица пред себе си, на ливадата. Пощадявал съм змия. Напивал съм се с избягали затворници и яростни турци със сменени имена, които струваха повече от целия ни днешен парламент. Познавал съм хора, които имаха чест и велико достойнство. Познавал съм и хора-лайна.

Познавал съм човек, който вярваше в Бога повече от папата. Познавах и неговата противоположност – един идиот, който се смееше, докато ми разказваше как скимтяло детето в ръцете на майка си, докато го кърмела, а той я таковал.

Познавал съм побъркани според хората хора и емоционално уравновесени кретени като аптекарски везни. Нямаше особена разлика между тях – всички бяха дошли на този свят, сътворени по образ и подобие Божие. Хора, които се смееха, и хора, които плачеха. Все се радваха на живота си и нехаеха за смъртта. Продължавам да ги виждам като случайно озовали се в ням филм, скалъпен от мен, който няма да бъде излъчен никога. И не бива.

Не съжалявам за нищо пропуснато. Освен за едно: че не се върнах при едно малко момиченце, което береше червена шипка в малка кошничка на края на селото и някога, преди да изтече целият живот, ми каза безмълвно, само с очите си, че ще ме чака.

* * *

ПОСЛЕДНИЯТ СВИДЕТЕЛ НА ПОСЛЕДНОТО СЕЛО

Марин Георгиев

Мартин Маринов дебютира със сборник разкази през 1988 г. в пловдивското издателство „Христо Г. Данов“. От тогава до сега е издал 10 книги: главно романи, сред които „Тъмният ъгъл на храма“ – 1990, „Блян” – 1995 (отличен като най-добър за извънстоличен автор), „Булото“ – 2003 (награден с „Перото на Йовков“), и няколко сборника с разкази. Почти непознат на столичната публика, книгите му се изчерпват до последната бройка. Завършил е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, работил е като журналист и главен редактор в Силистра и Шумен. От 15 години е в родното си село Черноглавци, в Делиормана. Оттеглянето му не е показно отшелничество, нито място за поклонничество, а начин на живот. Като на тези около него, християни и мюсюлмани, турци и  българи; като тях върши всичко, свързано със селския труд според сезоните, отглежда кози и гълъби, прави градина, коси и пласти сено… Загърбил светския свят, пак в родното място, къща, двор, неволен свидетел на ставащото. Не познавам друг днешен писател с толкова богат ресурс от наблюдения и знания за природата, човека, животните, растенията и с умение да извлича универсалното от тях. А и как не: което ще „измисли“ животът, не може дори да ти хрумне. Стига да съумееш да разчетеш смисъла му. Призван да ни разкаже, за което не знаем, за всичко, което не се учи от книгите, и за което книгите могат да ни научат само как да го изразим най-добре, от години той пише реквиема на българското село, живеейки в родното.

А и собственият си реквием.

Доколко тези мои думи са верни, може да се провери чрез неговите: „Често ме питат какво правя в това мъртво село? Обикновено не отговарям нищо – няма смисъл.

Повечето хора искат да променят живота и дори не подозират, че той не може да бъде променен – не е и нужно. Наше може да бъде само решението как да го „похарчим”, защото той е като едни харизани сто лева, които трябва да усвоим за определено време. От всеки от нас зависи какво ще си „купи”, от какво ще се лиши за сметка на друго, къде ще „инвестира“, кое ще прежали, от кое ще спечели, от какво ще загуби. Как да промениш живота, когато не може да промениш дори себе си? Животът е като непоклатим замък, построен от съдбата, който ще надживее всички – и тези, които го обичат, и онези, които все не го харесват: той винаги остава след това, за да продължават да му се чудят и други.

Защо в селото? Ами аз избрах това, защото съм сит отдавна на другото: обиколих, като Кандид на Волтер, невидяното, видях го и се върнах. В градинката, от която тръгнах…

Сега пазя някакви дребни, хартисали парици от стоте харизани, с които ще си платя последната възможност за съзерцание – тук, откъдето се качих, и където ме върна отново виенското колело на живота: както крушата, която пада близо до ствола на дървото. Родена от него, и погребана до него“.

На главната страница: Атанас Михов, Пейзаж, 1917 г.

Мартин Маринов
29.03.2024

Свързани статии