На 14 февруари 868 г., три месеца след смъртта на папа Николай I, новоизбраният папа Адриан II дава тържествен прием в Латеранския дворец (Palazzo del Laterni) в Рим. За него ни известява биографията на папа Адриан II, поместена в Книгата за папите, започваща с ап. Петър и завършваща с Адриан II, чийто живот е доведен до 870 г. Текстът за папа Адриан II е написан според някои от Анастасий Библиотекар, от неговия антураж, или от близкия до папата книжовник Йоан Дякон (Химонид), трети смятат, че е дело на двамата споменати автори. В българското издание са помeстени пасажите, отнасящи се до дипломатическата дейност на кавхана Петър в Рим. Латеранският дворец е в продължение на едно хилядолетие резиденция на римските папи (IV–XIV в.) и в него се провеждат само много важни за Курията срещи.
Приемът-угощение, който устройва папата, е точно такава среща, един импровизиран, с художествени инкрустации църковно-политически събор. Първата задача на папата е да покани представители на многолюдното гръцко монашество в Рим и да засвидетелства пред него отношението на Рим към промените, настъпили във Византия през 867 г. след убийството на император Михаил III и свалянето на патриарх Фотий. На престола е узурпаторът Василий I Македонеца, а патриарх Игнатий е реабилитиран и върнат като глава на Църквата. Настъпва удобен момент за изглаждане на отношения между двете вселенски Църкви. Първостепенна опора в тази промяна Адриан II вижда в гръцките монаси в Рим, чието присъствие и роля са най-силни през периода VII–X в. Гръцките манастири и църкви, гръцката колония изобщо, са разположени в подножието на два от известните римски хълмове, Палатинския и Авентинския; за най-значима тяхна църква се смята Санта Мария в Космидий. В нея са служили гръцки свещеници, функционирало e и гръцко училище. И е съвсем нормално папата да покани на угощението преди всичко гръцките монаси в Рим, за да ги запознае с намерението си да продължи политиката на своя предшественик.
Много е възможно приемът да е бил предизвикан и от пристигането на Кирил и Методий и неговите ученици в Рим в края на 867 г. Византийско-славянското пратеничество е поканено от папа Николай I, пристигнало е или след смъртта му на 13.XI., или малко преди нея, отседнало е в някои от гръцките манастири и се е сляло с гръцката духовност. Според последната, XVIII глава на ЖК, папа Адриан II е приел и осветил славянските книги в църквата Св. Мария, наричана Ясли. По негова заповед епископите Формоза и Гаудерих посвещават славянските ученици, а после отслужват литургия на славянски в четири римски църкви: Ап. Петър, Св. Петронила, Св. Андрей и Ап. Павел. Накрая служат и на гроба на апостол Павел, подпомогнати от епископ Арсений и Анастасий Библиотекар, тоест службата е била на славянски и латински. По-различна картина ни дава ЖМ: самият папа Николай I благославя учението на двамата братя, полага техните книги върху олтара на църквата Св. апостол Павел и посвещава в сан Методий.
Виждаме, че църквите, в които са положени славянските книги в двете жития, са различни. Възможно е папа Николай I да е приел учениците, да е благословил славянските книги, и скоро след това да се е поминал, а Адриан II да е продължил благосклонното отношение към тях. Разлика има и спрямо отношението към славянските книги – ЖК говори за всеобща почит и възторг, докато ЖМ споменава за хули и неприемане от триезичници. Поканени са били и други, приемът е давал широки перспективи за идейна пропаганда, за включване на почти целия столичен ойкумен в сферата на римската политическа радиация. Сред тях са били представители на другите вселенски Църкви, Византия е имала по-силно влияние върху тях, отколкото Рим. Посочени са и другите участници в тържественото пиршество:
Тези, на които е поверена мисия от светски владетели.
Между тези люде могат да се имат предвид на първо място неспоменатите Кирил и Методий, те са изпратени на мисия от император. Също така може да става дума и за пратеници от Източнонемското кралство, с които Рим е в близки, но непостоянни отношения. Правомерно е между неспоменатите участници да е и българското посолство в Рим, водено, както винаги, от кавхана Петър, вездесъщия изпълнител на външната политика на княз Борис-Михаил и негов роднина, истински Кисинджър на средновековната ни дипломация. Поне на три пъти кавханът е на официални посещения в Рим, през 866, 867 и 868 г., той е добре познат на папата и елита на римската администрация и е съвсем логично да е сред поканените на приема. На 13 ноември 866 г. Петър получава в Рим Отговорите на папа Николай по допитванията на българите, точно една година преди да се помине папата. Именно разногласията по българския въпрос, особено след Осмия вселенски (Четвърти Константинополски) събор през 869–870 г., когато България окончателно влиза в орбитата на Гръцката църква, са причина за новото обтягане на отношенията между Рим и Константинопол. То започва през последните три години от управлението на Адриан II и се изостря при понтификата на наследника му Йоан VIII (872–882).
Това е от гледна точка на съдържанието на Вечерята, устроена от папа Адриан II. Сега ще се спрем на нейната форма, на архетипите, залегнали в съзиданието ѝ. Адриан II не само вечеря с всички, но разнася собственоръчно порциите на участниците. Ала това не е само снемане на всяка високопоставеност и приравняване с подчинените. Папата умело следва и преосмисля в услуга на реалната политика библейски и литературни сюжети.
Първом и най-видимо той следва новозаветния архетип на Тайната вечеря, събитие, което непосредствено предшества предателството, съда и разпъването на Иисус. То присъства в трите синоптични Евангелия (Матей 26:17–28; Марк 14:12–26; Лука 22:7–23). Нейният смисъл за християните е азбучен – на Тайната вечеря Иисус измива краката на учениците си, раздава им преломен хляб и вино, представляващи не символно, а истински тялото и кръвта му. По същия начин се проявява и Адриан II на Вечерята в Латеранския дворец. Впрочем той така се подписва в писмата си: Епископ Адриан, слуга на Божиите слуги, Hadrianus episkopus servus servorum dei
Втори архетип се долавя в Сватбата в Кана Галилейска, според Йоан 2:1–11. На нея Иисус извършва първото си чудо, превръщайки водата във вино. Чудото символизира както смяната на Стария с Новия Завет, така и тайнството на брака.
Трети архетип несъмнено е Вечерята в Емаус, съгласно Марк 16:12–13 и Лука 24:13–35, където разказът е много по-подробен. Двама от учениците вървят с възкръсналия Иисус, разговарят с него и вечерят в селцето Емаус. Тук той им се разкрива, като благославя хляба и го преломява. Това е един вид малка Тайна вечеря, след смъртта на Иисус, към която са съпричастни само двама от неговите ученици. Ще го срещнем не само при художници от Ренесанса, но и при съвременни наши творци – стихосбирката Вечеря в Емаус на Кирил Кадийски (2000) и романът Влакът за Емаус (2013) на Теодора Димова.
Ще добавим и друг, четвърти архетип, който е и вдъхновителят на настоящия текст – едно странно произведение, познато на образованите западноевропейци по това време. Това е Вечерята на Киприан, Coena Cypriani, чието написване се атрибутира в рамките на цели пет века, от IV до IX в. Неговата форма и съдържание ни заставят да допуснем, че то също е било между литературните архетипи, които – наред с библейските (и самото то представлява особена библейска версия), са стимулирали папата да композира и разиграе своята актуална политическа възстановка на импозантната сцена в Латеранския дворец. Тази възстановка назоваваме Вечерята на Адриан II.
Жанровата специфика на Вечерята на Киприан, както и датировката, също е в широки функционални рамки, от занимателно педагогическо пособие за запомняне на библейски лица и събития, мнемоническо резюме на Библията, до менипеята и гротесковия симпозион. Свещената история е предадена в духа на сатурналиите на Юлиан Отстъпник от IV в. и хомилиите на епископ Зенон от Верона (300–371). Зенон е подбрал тези библейски сюжети, в които са описани пиршества, преследвайки празничното обновяване на телесното начало. Вечерята е възприемана и като пародия, сатира и алегория на новосюжетния разказ за Сватбата в Кана Галилейска. Населена е с персонажи, представени в познатата им библейска роля, но комично травестирана. Тази пародийно-фарсова творба е приписана неясно защо на свещеномъченик Киприан (200–258). Други я приписват на Киприан Галски, Cyprianus Galus (371–430), съчинил поетическа парафраза на Петокнижието. Не е изключено да става дума именно за мъченика Киприан и името да е подбрано съзнателно. Между спорните негови произведения фигурира и съчинение, наречено За зрелищата. Това е една полемически заострена хомилия, в която рязко се осъждат като носители на идолопоклонство и варварство артистите, театралното изкуство и неговите почитатели. Вечерята се съотнася и с типичните за Средновековието Монашески игри, Joca monachorum, практикувани в манастирите с мнемонично-познавателна и развлекателна цел. А типологически – и с битувщата в Западна Европа Biblia pauperum, Библия за бедни. У нас такава роля играе Разумникът, отнасян към въпросо-отговорната апокрифна книжнина и към второстепенните богомилски книги. Вечерята започва с отпратка към новозаветно празнично тържество.
И сред пируващите беше Киприан.
Някакъв цар, наречен Йоил, подготвяше брачен пир в източните земи, в Кана Галилейска. И призова той много народ да се събере на този пир.
Цар Йоил обаче няма, а само старозаветен пророк. Кана Галилейска е реална като новозаветен локус, а раннохристиянският мъченик Киприан е натоварен с несвойствената за него и снизяваща ореола му задача да бъде периферен участник в един фикционален, и учебно-мнемоничен, и забавно-кощунствен симпозион. Героите са представени амбивалентно и подложени на карнавално-шутовско развенчаване, но в този весел катехизис се запомнят по-лесно при заучаване. Показателно е мястото, където библейските персонажи заемат на пира. Ева сяда върху особен род възглавница – смокиново листо, Ной – върху ковчег, Юда – на каса с пари. Любопитни са деянията на героите след приключването на пира: Пилат носи вода за измиване на ръцете, за убогата Марта е отредено слугуването, Иродиада танцува, Ной е пиян, а Юда раздава целувки; Апостол Петър не може да заспи преди кукуригането на петела. След свършека на угощението, в знак на благодарност гостите дават подаръци на домакина: Авраам – коч, Иисус – агне, а Мойсей пестеливо дарява две скрижали. В края фарсовата феерия достига своя абсурдистки апогей: всички пируващи се оказват крадци, а като изкупителна жертва на тази масова престъпност е екзекутирана Агар.
Вечерята на Киприан е запазена в значителен брой преписи, 54, а първото издание е осъществено през 1564 г. Има три превода на латински език и много преработки и адаптации:
1. Рабан Мавър (780–856) има нимб на суров канонист, но се отнася благосклонно към Вечерята и дори осъществява съкратен неин превод, който посвещава на крал Лотар II.
2. Йоан Дякон (Химонид). Книжовник, приближен на трима папи (Николай I, Адриан II и Йоан VIII), с името му се свързва и първоначалната редакция на т.нар. Италианска легенда. През 876 г. по желание на Йоан VIII превежда, на места и преработва в стихове Вечерята, добавя Пролог и Епилог. В Пролога Йоан се обръща към високопоставения си поръчител:
Прииска ми се да играя, папа Йоане, разбери играещия.
Самият ти можеш да играеш, ако ти се иска.
Не само папата, но и император Карл Плешиви използва този превод по време на пиршествата си. Останал е кратък текст, който документира някои от зрителите и участниците в представлението на Вечерята (явно то е съчетавало четенето с театрализираното действие), впрочем те са твърде известни личности, близки на преводача:
Смеейки се, пада Гаудерих,
чуди се Захарий,
във леглото възнак, Анастасий поучава.
Ала след като люде от духовно-властовия и културен ранг на Гаудерих Велетрийски, Анастасий Библиотекар и епископ Захарий са съучастници в пародийния спектакъл, преведен и поставен от техния съратник Йоан Дякон, ясно е, че с него е бил запознат и близкият до тях Адриан II. И двата преведени цитата са нагледни примери за мястото и ролята на Играещия човек в културата на IX в. Йохан Хьойзинга обаче дори не споменава Вечерята на Киприан в известната си книга Homo Ludens.
3. Третият превод представлява прозаична преработка от XI в.
Либералното отношение към смеха е част и от Каролингския ренесанс, заключителни негови отблясъци. По същото време във Византия пък отпочва друг от „малките“ Ренесанси, Македонският. А при управлението на Михаил III са извършвани богохулни шествия с мимически характер, предвождани от императора, избирани са шутовски епископи и патриарси. По време на пиршествата в двореца е царяла една подранила раблезианска атмосфера, режисирана от Михаил III. Смехът в Константинопол, макар и временно, е санкциониран от императора, в Рим – от папата. И както вече е посочвано, със своето гротесково-смехово своеобразие, Вечерята е повлияла на Гаргантюа и Пантагрюел на Рабле (наречен от Юго Шутовски Омир). Но тя заема отчетливо своето място и в един от забележителните романи на XX в., Името на розата на Умберто Еко. В Ден шести, Трети час е описан сънят на Адсон. А в Ден шести. След третия час Уйлям Баскервилски разяснява на Адсон, че е сънувал Вечерята на Киприан. Адсон тутакси си спомня за творбата и описва каква е била нейната роля в монашеския живот:
… кой ли възрастен монах, кой ли буен млад монах не се е смял или присмивал над различни видения, изказани в проза или в рими, съдържащи се в това описание, няма манастир, в който монасите да не си го шепнат полугласно, подлагайки го на различни преработки…
Адриан II е познавал текста на Вечерята на Киприан, независимо че за много църковници той е изглеждал светотатствен. Но знаейки Вечерята на Киприан и нейния пародиен характер, в своята Вечеря папа Адриан е изхождал от належащите политически цели и не е прибягнал към нейната пародийност. Адриан II е автор на тази по своему художествена, но реално състояла се дипломатическа композиция, основана на библейски и литературни архетипи и проведена с участието на живи актьори и сценарист. Предпочита новозаветни събития: Тайната вечеря, Сватбата в Кана Галилейска, Вечерята в Емаус. Чрез тяхната непоклатима каноничност Адриан обезсилва пародийното звучене на Вечерята на Киприан, той го пародира с библейските Вечери, за да постигне пародия на пародията. Това е сериозната пародия, разработена от Юрий Тинянов в неговата студия за теорията на пародията, върху материал от творчеството на Достоевски и Гогол. Но да завършим с участта на самия папа.
1. Склонява на отстъпки от подхода за хегемония на Папството над европейските владетели.
2. Изпраща с ентусиазъм Методий първо като папски легат, а после и като архиепископ на Панония през 870 г., но остава безучастен към по-нататъшната му съдба, към репресиите и съда над него от страна на немските епископи и крале. Това насилие, изразено в унизително затворничество в Швабия, трае три години и половина и е прекратено от папа Йоан VIII през септември 873 г.
3. Губи за каузата на Рим България, която в 870 г. попада отново и завинаги във властта на Константинополската патриаршия. Не допринасят с нищо и протестните писма, които пише до император Василий I Македонеца и до патриарх Игнатий.
4. Влошаването на отношенията с Византия се е отразило неблагоприятно и на тези с гръцката диаспора в Рим.
5. Адриан II преживява и тежка лична драма, жена му и дъщеря му са отвлечени и убити от Елевтерий, племенник на епископ Арсений. Убийството е извършено поради отказа на папата да даде дъщеря си за съпруга на Елевтерий. Убиецът е наказан, умира и Арсений, но това е слаба утеха за съкрушения Адриан.
Така, започвайки с амбициозна програма в различни сфери, религиозни и светски, с дипломатическа Вечеря, в която се сплитат различни културни архетипи, папа Адриан II постепенно губи своята енергичност. Провалите следват един след друг и заедно с напредналата възраст, неумолимо водят към неговия властови и физически край. На 14 декември 972 г., на 80-годишна възраст, папата си отива. С него си отива кратковременно, наситено с противоречиви събития папско управление, едно от които за нас е непреходно – освещаването на славянската азбука и книги. Те продължават своя живот при западните славяни още 17 години, докато намерят завинаги истинската си родина в България.
