0
1289

Вече (не)вездесъщият турист

В началото на световната пандемия едно от любимите сравнения между преди и сега бяха снимките/кадрите от препълнените улици на 2019-а и опустелите на 2020-а. Редяха се картинки откъде ли не, за да ни се демонстрира колко светът се е променил и как нещата вече не са същите. Особено любим пример беше Италия, la bella Italia, която преди вируса бъкаше от туристи, направо се задушаваше от тълпи и зяпачи с фотоапарати, докато по вирусното време зееше изоставена и празна. Безлюдни улици, закепенчени кафенета, музеи със захлопнати двери и галерии със спуснати щори – Италия се превърна не просто в страната, в която ковидът вилнееше както му харесва, но и в емблема на това негово неконтролируемо вилнеене, оголило блестящите някога оживени улици и канали до почти необитаемо пространство. Италия без вездесъщите туристи, щъкащи навсякъде; Италия пуста земя, невъзможна до болка…

Със сигурност тази болезнена невъзможност се е отразила най-парливо на хора, за които Италия е олицетворението на прекрасното, географията на великолепното. Такъв човек е американката Даян Хейлс (Dianne Hales), автор на преведената от Мария Михайлова книга „La Passione. Как Италия прелъсти света“ („Прозорец“). Тя я издава през 2019 г. и почти веднага е преведена на български. Което е показателно: страстта към Италия не е запазена марка само за авторката, страстта към Италия е „слабост“ и на българските ѝ издатели. И няма да се учудя, ако скоро видим по лавиците на книжарниците и другите две нейни книги, посветени на прелъстителния Ботуш – La Bella Lingua: My Love Affair with Italian, the World’s Most Enchanting Language („La Bella Lingua: Любовната ми връзка с италианския, най-вълнуващият език на света“) и Mona Lisa: A Life Discovered („Мона Лиза: Открит живот“). (Прочее, втората – покрай току-що отминалата 500-годишнина на Леонардо – сякаш вопие за превод и издаване.) Даян Хейлс, окичена с титлата „бестселъровият автор на New York Times“, е посветила живота си на Италия (както преди това е бил посветен той на здравословния начин на живеене, има тя някъде към петнайсетина книги за това) и за тази ѝ отдаденост е възнаградена: италианският президент я удостоява с почетното звание Cavaliere dell’Ordine della Stella della Solidarietà Italiana (2009), най-престижното отличие, което републиката на Апенините присъжда на чужденци. Заслужила си го е, нюйоркският вестник Newsday хвали La Passione: „В този развълнуван разказ за la passione italiana (италианската страст) от древни до днешни времена Даян Хейлс показва за пореден път защо е един от най-важните екскурзоводи в света на богатата италианска култура. Всяка страница от книгата съответства на любовта ѝ към Италия и блика от радост, че може да сподели с читателя забележителните си открития и изпитаните изящни удоволствия“. На задната корица на българското издание пък четем: „Хейлс, нашият съвършен гид, увлича читателите в своето авантюристично пътешествие из тайните на италианската страст. Плува във водите, където са се развличали митични богове. Върви по следите на изкусни майстори на шоколад и сирене. Потапя се в сицилианските традиции през Страстната седмица. Празнува карнавала във Венеция и опознава езически храмове, лозя, тъкачници за коприна, снимачни площадки, занаятчийски ателиета и модни салони. И всичко в този свят прелива от най-великата сред италианските страсти – към самия живот“. Гид, екскурзовод – съвсем недвусмислени определения: италианската страст е туристическа страст…

Но точно тук, точно в тази „най-велика страст“ на Италия, страст по Италия COVID 19 удари страната. Даян Хейлс започва първата глава на книгата си с изречението: „Представете си свят без Италия“. Е, в известна степен си го представихме, гледайки празните улици и опустошените градове. По-точно: Италия е имаше, вярно, там си тя беше, но сякаш не беше Италия, а нещо съвсем друго, напълно непознато; непонятно чак. Защото Италия без туристи сякаш не е Италия. Всъщност La Passione ни разказва за онази Италия, която познаваме, обичаме, на която се възхищаваме, прехвърлили купища книги, справочници и брошури; Италия на пандемията обаче, днешната Италия, която ни показваха по телевизора, ни плашеше. Колко хора пътуваха до bellissima-та тогава? Аз не се сещам за никого. Напротив, оттам получавах писма, едновременно умолителни и предупреждаващи: Алесандра Бертучели, преводач от български, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, сугестопедагог, излезе с призив към българските си приятели: „Дойде моментът да вдигнете тона, да използвате вашия авторитет и вашето име, да застанете пред хората, за да им обясните, че трябва да се ограничат: движения, срещи, беседи, лекции (и упражнения), вечеринки и кафета – всичко, по най-строгия начин, трябва да бъде отложено. Виждате ли какво става в Италия, моята, и на много от вас, любима страна? В Ломбардия – най-богатата област с най-добрата здравна система в страната, с най-добрата (или една от най-добрите) здравни системи в света – там вече са почти стигнали до недостиг на места в спешните отделения. Със сигурност знаете по-добре от мен какво е положението с болниците тук. И дори положението тук да е било различно, не мислите ли, че е по-разумно да се избегне разпространението на тази зараза? Не разбирам защо трябва да се чакат стотици хора да се разболеят, преди да се действа подобаващо (това е грешката на Италия, на кмета на Милано, на миланците, на италианците, на моите приятели и роднини)“. Проф. Амелия Личева допълва този отчаян зов: „Ако има нещо, което дълбоко ме разтърси, то е случилото се в Бергамо – умирането на цяло едно поколение хора, преживели Втората световна война, преживели раждането на идеята за Обединена Европа. Разбирате ли, там за дни умряха очевидците, хората, които свързваха световете…“ Да, умряха очевидците, но умряха и туристите, които по техен особен начин също можем да прочетем като очевидци. Странното е, а може би даже и абсурдно е, но след световната зараза Италия изглежда ще свързваме не единствено, че – ако щете, не и предимно с Леонардо, Микеланджело, Данте, Верди, Пучини, Фелини, „Ферари“, с разчертаните и изследвани небеса, със засадените лозя, масите с паста, пица и божествен сицилиански кекс, „чиито пекари се кълняха, че може да накара мъртвец отново да диша“ (в този ред изброява италианските прелести Даян Хейлс, но и с коронавируса, с количеството трупове и задъхващата се здравна система. Разбира се, и с ръкоплясканията от балконите, с ариите и с изобретателността срещу социалната изолация, но като че ли мрачните картини (ще) преобладават. Тази сянка, хвърлена върху la bella Italia, никога май няма да изчезне…

В книгата „La Passione. Как Италия прелъсти света“ няма и помен от сянка, писана е тя за туристи, с внимателно промисляне за онова, което ще ги изкуши и привлече. Затова и страниците, които отделя за кулинария и други италиански гурмета са почти толкова (ако не и повече), колкото и другите, в които разказва за култура и история. Започва с описание на италианската страст, la Passione, която според Даян Хейлс стои в основата на италианското очарование: „Яростният подтик, назрявал три хилядолетия, кълновете от неутолима жажда да изследват, откриват, създават, да преследват красотата, да чувстват издълбоко, да обичат и да живеят с всяка фибра на съществото си“. Описанието прилича донякъде на знаменитото virtu, но с не толкова обществени интенции. След това пристъпва малко към митологията, към историята, изкуството, приложните изкуства, шоколадовите бонбони, виното, операта, киното, автомобилите „Ферари“, модата, италианското като световно („През изминалите две десетилетия цялата планета е станала по-италианска“)… Книгата е написано леко, подсолена е с малко информация и е гарнирана с много възхита. Книга за хора, които ще преминат през Италия сравнително набързо, ще ѝ се нарадват ентусиазирано и ще си заминат. И макар самата Даян Хейлс да цитира отегчението и досадата на италианците от многобройните тълпи, извиращи сякаш като лавата от Етна: „Сега обаче, накъдето и да погледнеш, виждаш само туристи“, нейната книга е предназначена тъкмо за тях. За неизбежния турист, плъпнал из цяла Италия и превърнал я в място повече за себе си, отколкото за италианците: „Тъй като наемите растат, местните вече не могат да си позволят да живеят в родния си град“. La Passione е книга колкото за очарованието на Италия, толкова и за това, че страната дотам е станала задължителна дестинация за всеки от Европа, Азия, Северна и Южна Америка, а дори и Африка, че чак е започнала лекичко да наподобява кич. Кич, който личи както от корицата на книгата (това е оригиналната американска корица, издателството не си е дало труд да измисля нова), така и от самия разказ на Даян Хейс – непретенциозен, ненатоварващ, на маста даже сладникав. Който разказ обаче изобщо не си е и представял какво ще стане само след година с Италия, с тази Италия, в която туристическото беше вездесъщо, а страстите – образец. Вече не е така, туристът вече не е вездесъщ, въпреки че държавите – не само Италия, но и други много още, се опитват да го реанимират и възкресят.

Когато това стане (и ако стане), със сигурност COVID 19 ще е най-после минало…        

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияБелградската арт сцена
Следваща статияМитовете около 9-и май