3
1035

Вече сме в студена гражданска война

С Цветозар Томов разговаря Димитрина Чернева

soziolog9

Изправени сме пред ценностен избор между стремежа към развитие и стремежа към изостаналост, както единствено може да бъде назована носталгията по тоталитарното общество. Но не се получава нито едното, нито другото и ние замръзваме в някаква мъртва хватка, единствената последица от която е, че рушим морала в елементарното човешко общуване.

Какво се случва в България? Защо не можем да изградим модерна европейска държава?

В една своя студия за историческите корени на нашите демократични традиции Иван Хаджийски казва, че ние страдаме както от нашето развитие, така и от нашата изостаналост. Текстът съдържа идеята, че бихме се чувствали по-добре, ако го нямаше нашето развитие, или ако я нямаше нашата изостаналост. Тази странна миризлива комбинация между двете ни прави такива, каквито сме, и ни кара да се съпреживяваме като нещастен и обречен народ. Това може да се прочете във всякакъв контекст, включително в контекста на политическите борби. В България се засилва носталгията по „светлото“ тоталитарно минало. Наскоро слушах как едни хорица, готови да поставят цветя на паметника на руските братя освободители по случай 7 ноември, обсъждат наказанието, което трябва да получат онези, които са боядисали скулптурната композиция на „Позитано“ – предложенията варираха от 15 години затвор до разстрел. Помислих си, че тези хора сигурно имат правото да искат онзи свят, който са изгубили. Хората от другата страна пък имат правото да искат този свят, който така и не са намерили. Става дума за ценностен избор. Едното изразява стремеж към развитие, а другото – стремеж към изостаналост – само по този начин може да бъде назована носталгията по тоталитарното общество. Но не се получава нито едното, нито другото и ние замръзваме в някаква мъртва хватка, единствената последица от която е, че рушим морала в елементарното човешко общуване и сме неспособни да излезем от тази дупка.

Единствената последица… А протестите, този изблик на гражданска енергия, фактът, че обществото се мобилизира така масово за първи път след промените през 1996-1997 г.? Защо тази енергия не успява да проправи път към промяната?

Заради съпротивата на властите.

Това ли е единствената съпротива, няма ли и други?

Съпротивата на властите разперва цяло ветрило от различни съпротиви. В момента тя е тотална и възражда носталгията по миналото, ксенофобията, нетърпимостта към различния, страховете от всякакъв порядък – икономически, политически, битови… Това са другите съпротиви. В крайна сметка като общо явление те пораждат страха от свободата, който засилва враждебността към тези, които се опитват да живеят свободно и да протестират срещу сегашното статукво. От друга страна, самите протестиращи не са освободени от същите демони, които ги разяждат отвътре.

Какви демони?

Същите.

Страхът от свободата?

Да, за да протестират, те трябва да преглътнат страха от свободата.

Преглътнали ли са го?

Тези, в които надделява стремежът към свобода, да. Само че общата логика на затихване на протестите говори за засилване на страха от свободата.

Защо се стигна до затихване на протестите?

Заради отчаянието от невъзможността да се постигне някакъв ефект. Излишно отчаяние, защото все пак протестите са най-хубавото нещо, което се случи в България през 2013 г.

Кои протести?

Всичките.

И  февруарските ли?

В някакъв смисъл и февруарските, но в много по-голяма степен юнските. Новото, което става е, че възниква една отчаяна дисидентска култура, каквато ако имахме в историческите си традиции в края на 80-те години, сигурно щяхме да се справим не по-зле от поляците и чехите. Мисля, че стратегическите загуби на сегашните управляващи са много по-съществени от тактическите им победи. След колко време това ще промени съдбата на страната ни, аз не знам. Знам обаче, че тази култура се ражда и тя ще бележи оттук нататък начина на осмисляне на публичния ни живот. Ето защо протестите са толкова важни и аз ще ги подкрепям до край.

Какво ни казаха февруарските протести, какво беше основното им послание?

Писна ни, писна ни да ни лъжат. То беше свързано с усещането на хората, че губят хоризонта на предвидимото си материално всекидневие. Те чакаха твърде дълго, надеждите им в ГЕРБ умираха много бавно, твърде дълго очакваха да се случи чудото и да се окаже, че този паралелен образ на действителността, който рисуваше мощната пропагандна машина на ГЕРБ, започва да се случва.

Само че техният патос беше не толкова срещу ГЕРБ, колкото срещу цялата политическа класа. Неслучайно тогава се появи твърдението, че е „неразумно да се налива вода в пясъка на старите партии“ и дори искането за забрана на политическите партии. За разлика от това летните протести насочиха гнева си основно срещу управляващите в момента и преди всичко срещу БСП като главен виновник за проваления преход.

Така е. При февруарските протести беше по-ясно изразено разбирането, че всички партии са лоши, защото образуват някакъв неразложим политически картел, че техните външни противоречия са по-несъществени от скритите им общи интереси, тоест протестната вълна ги интерпретираше като едно цяло, но това беше израз на разочарованието от ГЕРБ, от това, че и ГЕРБ се оказаха същите като другите. Докато сега действително има концентриране на протестните настроения срещу днешната власт. На какво се дължи тази разлика? На припомнянето, че генезисът на всички партии е свързан по един или друг начин с комунистическата власт, припомнянето на тоталитаризма и това, че той е наследен в днешната политическа конфигурация. Именно това е, което липсваше на февруарските протести – сблъсъкът на оценките за и против тоталитаризма. Случилото се на 7 ноември тази година показа, че всичко това отново излиза на повърхността, затова се засилиха аналогиите с 90-те години. Защо беше предизвикан този ефект? Главният порок на това правителство е, че то цинично до безогледност съхрани управленските практики на ГЕРБ, опитвайки се просто да подмени актьорите в тези практики. Но има още нещо и то е свързано с абсурдността на възникналата политическа комбинация – БСП, ДПС и „Атака“. Партията на турците и бившата комунистическа партия, която организира възродителния процес срещу тях, ни мачкат заедно. Ксенофобската антитурска партия „Атака“ и ДПС заедно, комунисти и фашисти заедно. Това впечатление за пълен абсурд на политическата комбинация засили рязко усещането, че тези просто ни играят, че това, което правят, го прави всъщност някой друг, който управлява и тях. То оголи фалшивата конституираност на българския политически елит и наличието на някакъв мизансцен, който е невидим за нас. Към това се прибави и абсурдът, свързан с лицето Пеевски, с човека, който водеше абсурдна проправителствена пропаганда в полза на ГЕРБ и Борисов, който изведнъж се оказа техен главен враг. И това стана отново за един ден, както стана пак за един ден след изборите през юни 2009 г. Всичко това показва по-ясно отпреди, че властта просто ни се плези, че тя прави с нас каквото си иска, че може да ни сготви всякакъв абсурд и да ни го натика в главите, както се гушат гъски. Унизиха ни, ужасно ни унизиха и избликът на възмущение заради това унижение направи масови първите градски протести през юни. Това беше различното и то засили дисидентската нишка в тази протестна култура. Прекаленият цинизъм на властта предизвика протестите и тъкмо той започна да ги смачква.

Освен това стана ясно, че българският политически елит изобщо няма предвид гражданите на тази страна. Медийната пропаганда на властта се организира много бързо и разкри своя възхитителен цинизъм. Тя се насочи към някакъв абстрактен рецепиент, който е олигофрен априори. А на всеки човек, който се опитва да мисли, каза: „Ти не ме интересуваш, ти ходи и си протестирай, аз не на теб говоря. Да, ти ще разбереш, че говоря пълни глупости, но аз не на теб ги говоря, а на този, който ще те смачка, защото ще му купя гласа, за да гласува, както трябва. Той пак ще качи на власт, когото трябва, и ти пак ще бъдеш мачкан“. Оттук извира и този интелигентски гняв на хора като Калин Янакиев. Когато срещу теб излезе човек с биографията последователно на спортист, мутра и гешефтар – например Радослав Каратанчев – и спори със следния аргумент: „Чакайте бе, къде в света някой е окупирал аудитория, знаете ли за какво говорите, аз съм обиколил целият свят“, той всъщност не говори на теб, защото ти много добре знаеш колко пъти и на колко места студентите са окупирали аудитории. Ти много добре знаеш, че е имало 1969 г., когато студентските протести в САЩ преобръщат културата на западното общество, създават хипарските движения, спират войната във Виетнам, обръщат отношението към негърското малцинство… Ти знаеш, че това се е случило по този начин, защото си гледал „Коса“ на Милош Форман или „Забриски пойнт“ на Микеланджело Антониони. Всичко това този не го знае, но той не говори на теб, той говори на оня човечец, който няма откъде да знае това. А на теб вика: „Махни се, ти нямаш нищо общо, тебе ще те мачкам, ти ходи си протестирай“. Това е възмутително, то е възмутително до степен, в която започваш да усещаш, че нямаш нищо общо с тези хора. И в същото време те са твои надзиратели. Ти не просто си затворен в клетка, ти си затворен в клетка, в която не може да се диша. Всичко това превръща протеста в градски, интелигентски и в някакъв смисъл елитарен протест и го прави нечувствителен към другите и обиден на тези, които не го приемат. Когато обаче един протест е политически, той не бива да бъде нечувствителен към гражданската енергия на цялото общество. Това е драмата на обществото и главни виновници за тази драма са тези, които управляват.

Тоест драмата на българското общество е в разделението между по-просветената му прослойка и широките маси, които могат да бъдат манипулирани лесно, тъй като не разбират случващото се, защото им липсва политическа култура, не познават творчеството на Форман и Антониони…?

Не бих упрекнал българския народ в липса на политическа култура, в това отношение той е не по-малко културен от американския. Не смятам, че хората в България, които са гледали „Коса“ и харесват Форман или Антониони, са по-малко – като относителен дял, – отколкото хората в САЩ.

Защо тогава резултатите са различни?

Защото там няма такава власт.

Тогава въпросът е защо там няма такава власт.

Защото обществото е развило имунна система срещу злоупотребата с власт, а в нашето общество върлува някакъв политически СПИН.

Тоест пак стигаме до политическата култура.

Това е не просто липса на политическа култура, а незавършен опит за демократизация на обществото. Нека ви дам пример. Как тръгна студентската окупация – от опита да се организира протест срещу лекция на председателя на Конституционния съд проф. Димитър Токушев, който между другото е автор на монография за Народния съд. Ясно е, че става дума за възпитаник на един режим, който ако бяхме отхвърлили изцяло, нямаше да имаме такъв председател на Конституционния съд. Конкретният повод за протеста бе обстоятелството, че Конституционният съд излезе с решението за връщане на Пеевски в парламента. Можеше ли да бъде избегнато всичко това? Да, ако членовете на Конституционния съд не се избираха от партийните квоти и благодарение на вътрешно-партийни споразумения, които се уреждат скрито от погледа на хората. Спомнете си скандала около избора на Венета Марковска. Така че в основата на студентската окупация е наличието на ред, който поставя Конституционния съд под партийно-политически контрол. Ето това не може да се случи в САЩ, защото там няма как една общност от високо уважавани юристи да бъде рекрутирана чрез политическо споразумение между Републиканската и Демократическата партия. Давам пример с Конституционния съд, но в България можем да видим това навсякъде – политизацията на държавната администрация е стигнала дотам, че едва ли не последната чистачка в едно министерство се назначава по политически признак. В резултат на това администрацията е парализирана, пасивна и корумпирана. Това е основен мотив за партийна дейност в България и то при положение, че още на Кръглата маса през 1990 г. се обсъждаше въпроса за деполитизация на администрацията. Проблемът е доколко са изпълнени със съдържание онези реформи на обществения живот, които трябваше да превърнат България в страна с демократична политическа система. Очевидно засега сме изградили само скелета на тази система – една сграда, чиято конструкция е готова, но покривът й тече, защото не е довършен, няма вътрешна мазилка, за мебелировка да не говорим… Някаква изродена, абортирала демократична революция, стигнала донякъде и спряла, позволяваща на властта да произволничи без да носи отговорност за собствения си произвол. Така че проблемът с липсата на имунна система е не толкова народопсихологически, той е свързан с блокирането на демократизацията на българското общество, с незавършеността на демократичните реформи.

Кой носи отговорност за този блокаж?

Бившата комунистическа партия, която в опита си да трансформира своята абсолютна власт и да действа в съответствие със своите егоцентрични интереси образува мрежа, блокираща възможността за нормалното функциониране на една демократична политическа система. Можем да разглеждаме като мутанти на бившата комунистическа партия всички съществуващи в момента партии.

Тоест БКП е родителната почва не само на БСП, а на всички днешни партии?

Да. Тук включвам и нейните подструктури – тайната политическа полиция и стопанската номенклатура – този властови елит от полуфеодален тип, който трябваше да съхрани властовите си позиции при новите условия, изискващи демократизация на страната и отделяне на държавата от собствеността върху икономиката. Решавайки този въпрос, те обрекоха обществото на много тежка криза.

Означава ли това, че българското общество е в изходна позиция, че е изправено пред предизвикателството да започне отначало, че все още е в ситуацията, в която бе през 1990-1991 г.?

Не съвсем в изходна позиция, защото в края на века бяха направени някои реални реформи, които останаха недовършени. Но, да, митът преходът свърши трябва да бъде забравен. Този мит обслужва облагодетелстваните от факта, че преходът не е свършил. Само че сега ситуацията е различна, ние сме по средата на мост между пропаст и можем да минем напред, за да построим нормално демократично общество, или да се върнем назад и да пребиваваме в посттоталитарен режим, което също е възможно. Не можем обаче да останем на мястото, където се намираме сега. Трябва да стигнем бряг. Това се усеща от все повече хора и затова конфликтът става все по-остър. Обичам да казвам, че ние вече сме във фаза на студена гражданска война, която може да стане и топла.

Нека се опитаме още веднъж да определим двете страни в тази студена гражданска война.

Основната разделителна линия е свързана с това в каква държава искаме да живеем. Онези, които искат да живеят в демократично общество, желаят държава, която не им пречи да бъдат свободни в икономическото си предприемачество, в избора на стил на живот, и усещат че формалните политически и граждански права не осигуряват достатъчна свобода. Те вярват, че това е начинът страната да просперира, да стане по-богата и да се доближи до моделите, реализирани в други европейски страни. Хората от другата страна си представят държава, която е гарант на тяхното съществуване, която им дава сигурност, ред, спокойствие, хляб и им позволява да се потопят в своето всекидневие.

Една част от нещата, които изредихте, са атрибутивни на модерната демократична държава, която би трябвало да гарантира някаква сигурност, спокойствие и ред.

Обсъждаме въпроса какъв да бъде този ред, а не дали да го има. Отново ще се опитам да дам някакъв пример, за да направя мисълта си по-ясна. Какви са възможните решения за преодоляване на демографската криза, тоест за подпомагане на семействата, решили да имат деца? Сегашното правителство казва, че ще увеличи майчинските добавки и изобщо следва политика на социално подпомагане на младите семейства. Съществува и друго решение, свързано с освобождаването на семействата с деца от някои данъци или с въвеждането на данъчни преференции. И двете схеми се използват в страни, които провеждат някаква политика, насочена към насърчаване на раждаемостта. Разликата между двете е, че в единия случай държавата се разширява, а в другия се свива и вместо да взема пари от тези семейства под формата на данъци, за да ги преразпределя след това, ги оставя при тях. Няма защо да се чудим дали детските градини трябва да бъдат държавни или частни, защото в крайна сметка двата вида собственост са равнопоставени, важното е просто да дадем възможност на хората да разполагат с повече средства, а не да им ги вземаме, за да ги преразпределяме. Това е либералният подход. Противоположният подход можем да наречем социалдемократически – първо ще им вземем парите, после ще ги преразпределим, за което ни е нужен един чиновнически апарат, който да се занимава с това. Общо взето този подход работи в страни с ниска степен на корупция и с някакви морални устои и традиции, в страни, в които държавата се справя добре.

Тук стигаме до разделението ляво-дясно.

Неизбежно стигаме до него, да.

Това ли е нашият проблем в момента? Онова, което казват хората на площада е, че основният ни проблем е свързан с морала, а не с лявото и дясното, с избора на леви или десни политики.

И това е така. Ние не сме стигнали до лявото и дясното, не сме стигнали до възможността за нормален дебат относно левите и десните политики в обществото. Но опитът за някаква морална нормализация на властта ни изправя и пред дилемата за лявото и дясното. В момента съвсем отчетливо имаме държава, изправена срещу гражданите. От едната страна е държавата като суперинституция, управлявана от невидими мрежови взаимоотношения, невидими дори за онези, които я представляват институционално, а от другата страна са хората, които са извън системите за облагодетелстване чрез държавата и които изразяват в морални категории своето несъгласие да бъдат управлявани така. Ако обаче тази морална вълна доведе до овладяване на държавата и не се направи опит тази държава да бъде променена, ще имаме поредното възпроизвеждане на същия конфликт. В момента, в който се изправим пред задачата да променим държавата, да я реформираме по някакъв начин, ние вече сме изправени пред дилемата за лявото и дясното. Трябва да решим по какъв начин – дали да я върнем към социалистическия стабилитет, като въведем ред отгоре надолу, или да я свием, да я направим мъничка, да не й позволяваме да се меси в публични взаимоотношения, които могат да се саморегулират.

Излиза, че изборът на демократично развитие на обществото е тъждествен с избора на дясното и десните политики?

На този етап – да. Избор на дясната политика не като универсален принцип за обществено развитие, а като необходимо условие за нормализация на самата държава като институция. В момента тя е тоталитарен мутант, тя е навсякъде.

Възниква въпросът защо държавата е все още тоталитарен мутант, след като имахме няколко правителства, които бяха десни или най-малкото се самоопределяха като такива. Съществува ли в България реален политически субект, който има потенциал да демонтира този мутант?

Доколкото е имало някакъв десен уклон в политиката на поредица правителства в България, той се изразява в постигането на геополитическите цели и постепенната синхронизация на българското законодателство с това на ЕС, осъществявани между другото от всички правителства, дошли на власт, независимо дали наричат себе си леви или десни. От друга страна няма гаранция, че начинът, по който назовава себе си една партия, е маркер за политиката, която би водила, ако дойде на власт. Дори в момента, макар да сме в ситуация на остър социален конфликт, ние не се занимаваме с проблемите, които изискват реален дебат между леви и десни политически предложения. Нека вземем пенсионната система. В момента се занимаваме с протести, контра-протести, бежанци, фашизъм, ксенофобия и каквото друго искате, а този проблем къкри и ще доведе страната до социален срив най-много след 5-6 години. Представител съм на едно поколение, което ако не измре, а се пенсионира, ще съсипе сегашния разходо-покривен модел. Този модел трябва да бъде променен. В същото време политическата конюнктура принуждава всяко следващо правителство да действа в съответствие със задачата да удържи властовите си позиции в ситуация на остро противопоставяне. В резултат на това настоящото правителство замразява покачването на пенсионната възраст, а това не решава проблема. Реформата в здравеопазването е в същото положение – замръзнала в долна мъртва точка. Пред очите ни нещата в здравеопазването вървят към пълен срив, напускащите страната лекари са три пъти повече от тези, които получават лекарски дипломи. И това е тенденция, която продължава от години. Тоест нещата, които буквално разкостват българското общество, правят го все по-нестабилно и все по-клонящо към третия свят, се случват в една паралелна действителност, която дори не е обект на публичния интерес в момента. Ние обаче не можем да се изправим пред тези проблеми, които изискват нормална артикулация на лява и дясна политика, преди да преодолеем тази студена гражданска война.

Какво показват социологическите изследвания, коя от двете нагласи преобладава сред българите – лявата или дясната?

Показват разделение, което е почти равно количествено. Но показват и още нещо – лявото е консолидирано и по-лесно дефинира своето политическо представителство, отколкото дясното. Дясното се размива в много по-голяма степен.

Каква е причината за това?

Бившата комунистическа партия. Борбата на БСП за политическо оцеляване минава през това да се инфилтрира във всеки опит за възникване на смислени и цивилизовани действия и проекти и да забърква като бульон онези, които искат да присъстват в дясното политическо пространство, използвайки целия достъпен инструментариум.

Не е ли твърде лесно това обяснение? Вечният опит да търсим причините за неуспехите на десницата извън самата нея, склонността да се вторачваме във външния враг.

Не ги определям като враг, по-скоро мисля това като обективен процес. Ние излизаме от едно съсловно полуфеодално общество. Трябва да се върнем към това какво представлява тоталитарния режим, това общество на единния ред. В момента, в който политическият елит бе принуден да тръгне към създаване на друг вид обществено устройство, той притежаваше мощен инструментариум за нагаждане на собствените си интереси към новия модел. Това се случи не само в България, но и в другите източно-европейски страни. Какви обществени модели породи този сблъсък и до каква степен позволи изграждането на демократично общество. Много е различно, подобно изграждане се оказа възможно там, където имаше ясно оформена и влиятелна дисидентска култура, морални устои, основаващи се на религиозни или някакви други групови ценности. В България това го нямаше, още по-малко го имаше в страните от бившия Съветски съюз. Виждаме, че на тази основа възникват относително добре демократизиращи се общества от типа на полското, чешкото и словенското, лашкащи се и нестабилни, склонни да се връщат назад общества от типа на унгарското и неспособни да тръгнат нито напред, нито назад общества като румънското и българското. Раждат се и други модели – например в Украйна или в средноазиатските бивши съветски републики, които определено еволюират към авторитарни режими, в Беларус, която пък е пример за консервация на тоталитарния модел, отворен обаче към социални политики и взаимодействие с останалия свят и т.н. Това е обективната основа на процесите в България – сложната констелация на интересите на управляващия елит, неговата адаптация към променящата се ситуация и способността му да окаже силно влияние върху възможните посоки на развитие на страната. Резултатът е някакво стагниране в мъртва точка, от която трябва да намерим излаз, защото иначе страната ще се взриви. Пак ще кажа ние сме в тази част на въжето над пропастта, в която риска да паднем е особено голям.

Какво означава да паднем в пропастта?

Означава десоциализация и разпадане на елементарните правила за съвместен живот. Пропастта е в разгръщането на ксенофобията, увеличаващото се влияние на фашизоидни идеи, непоносимостта към другия. Така че първата крачка е това правителство да си ходи. Въпросът не е в това как ще управлява оттук насетне правителството на Орешарски. За да можем да говорим за морал в политиката, нарушаването на правилата трябва да бъде санкционирано. Разликата между западните и българските политици не е в това, че онези са някакви светци ненагледни. Упражняването на власт винаги създава предпоставки за злоупотреба с нея. И западните политици биха крали, ако имаха възможност за това. Само че там публичният живот е минно поле и за да правиш кариера, трябва да заобиколиш всяка точка, която би предизвикала обществено възмущение. В САЩ е достатъчно да наречеш човек с черна кожа негър, за да компрометираш кариерата си. Навремето Едуард Кенеди щеше да стане президент на Съединените щати, ако не беше катастрофирал с млада жена в колата си в почивен ден. А тук това го няма, тук карат през просото.

Отново стигнахме до проблема за морала на политическата класа, за това кое е допустимо и кое не. Защо обаче тази просветена прослойка, която е двигател на гражданската активност и която се оказва дясно ориентирана, намира енергия и мотивация да протестира единствено срещу БСП и нейните правителства?

Това донякъде е така. Но аз не съм спестявал нищо и на ГЕРБ.

И все пак по времето на ГЕРБ нямаше протести, макар да имаше безброй поводи за това.

ГЕРБ породи друг спектър от политически надежди, както и Сакскобургготски навремето. ГЕРБ няма биографията на бившата комунистическа партия.

Това означава ли, че грешките им са по-малко видими и по-приемливи, само защото не са БСП?

Да. На хората им трябваше повече време, за да се сбогуват с надеждите си, да се отвратят и да забележат сходството между ГЕРБ и БСП като политически явления. Подобно на БСП и ГЕРБ е продукт на бившата комунистическа партия. Аз дори съм склонен да приема, че БСП, която е организирана повече като партия, а не като мутренска групировка, има по-големи шансове да се реформира, отколкото ГЕРБ. Само че това е невидимо за широкия кръг хора именно поради обстоятелството, че ГЕРБ няма тази биография като партия. Затова бе по-трудно да се събуди масово общественото недоволство.

Тоест при евентуално следващо управление на ГЕРБ гражданското общество би било по-активно поради набъбналата биография на партията на Борисов?

Това е личното ми мнение. Образът на Борисов като спасител на нацията е достатъчно изменен, за да не му се прощават повече безобразията, които му се прощаваха по време на предния мандат. Но аз съм твърдо убеден, че Борисов никога вече няма да управлява България. А ГЕРБ без Борисов е нещо съвсем друго. Неведнъж са ми задавали въпроса съществува ли опасност ако ГЕРБ и Реформаторският блок имат мнозинство в следващия парламент и създадат правителство, то да е бременно с пороците, характерни за днешната власт. Като човек, който не просто симпатизира на Реформаторския блок, но има и някаква политическа роля там, искам да кажа, че ако това е възможно, не бих бил там. Мисля, че няма да се стигне до алианс на Реформаторския блок, с която и да е друга партия. Реформаторският блок е политически проект, който може да черпи смисъл само от опита да излезе от този омагьосан кръг. Затова говори за демафиотизация. Не твърдя, че всички там мислят по този начин, ни най-малко, там има много хора, които се надяват да се доберат до една власт, която да се упражнява по същия начин, както сега. Но мисля, че общата тенденция, която създава някакъв интегритет и солидарност е противоположна. Ако този проект успее, той ще успее по начин, който би бил полезен за страната. Или поне аз си създавам тази илюзия. Единственият начин да се измъкнем от криминализираната власт, която мачка и съсипва обществото, е възникването с легални средства на подобен политически субект. Това може да стане или през реформиране на съществуващите партии, или чрез изграждане на нови. Дали ще стане, не знам. Но знам, че ако не стане, България няма никакво бъдеще, че тя ще мине през пълна социална разруха. Ако страната продължава да се управлява по досегашния начин, тя ще се срине изключително тежко по съвсем обективни причини. Вече говорихме за пенсионната реформа. Причината за това огромно напрежение сред елитите, за острия конфликт помежду им е в това, че вече няма ресурс, с който да се управлява страната. По моя оценка около една десета от брутния вътрешен продукт се преразпределя чрез кражби и криминални практики. Следователно има нещо, което обективно тласка страната към разрешаване на тази криза. Може да заглушат тези протести, може хората да се уморят, но няма да има какво да направят със следващите сметки за ток, няма да има какво да направят, ако усвояването на европейските фондове продължава така, няма как да поддържат елементарна икономическа стабилност. Репресивните, злоупотребяващи с власт режими, които потискат свободната икономическа инициатива, умират в крайна сметка заради своята икономическа неефективност. България е в критично икономическо състояние и няма да излезе от икономическия колапс и от парализата на държавната администрация, ако не се реформира, което означава да смени модела, по който се упражнява властта. В момента няма политически субект, който да е носител на подобни идеи и може да ги осъществи. Ако се върна към Реформаторския блок – това е единствената му смислена цел. Ако не стане с Реформаторския блок, да стане с нещо друго, да стане ако щете с БСП, да стане с ДПС, да стане с каквото щете, но това просто трябва да се случи.

Защо случилото се с Делян Пеевски и многото гафове на това правителство не предизвикаха вътрешна колизия в БСП и опити за реформиране на партията?

Мисля, че БСП се намира в тежка вътрешна криза. Идиотското гласуване на мораториума за земята показа това. За мен това е признак за много тежка вътрешна конфронтация и аз не изключвам варианта заедно с Орешарски да приключи и политическата кариера на Станишев. Ако изобщо има шанс за вътрешно реформиране на тази партия, той минава през много тежка нейна криза и отстраняване от властта за дълги години.

Работата е там, че в близко време, в краткосрочен план, доминацията на ГЕРБ и БСП не може да бъде преодоляна, а и двете партии са негодни да реформират страната.

Тогава?

Тогава минаваме през период на политическа нестабилност и граждански протести. Надявам се да избегнем гражданската война, но не го изключвам като хипотеза. Особено на фона на разпалването на националистически и ксенофобски настроения. Тази конфронтация, за която говорихме, не е само между нас, тя е в самите нас, в политическите ни мозъци. Дори сред протестиращите има хора, не искам да споменавам имена, които ако се доберат до власт, биха управлявали по същия начин по който тези, които в момента са на власт. Нещо повече, аз дори допускам, че те могат да надделеят и да опорочат това протестно движение. Още повече, че в някакъв смисъл в еволюцията на политическата борба за демокрация в България това се е случвало неведнъж. Не е изключено да се случи отново. Надеждата ми е, че обективно сме стигнали такава критична точка, при която просто не можем повече да тъпчем на едно място. Ако се върна към метафората с въжето над пропастта, толкова силно се клатим, че не можем повече да стоим на място – или трябва да направим крачка в едната или в другата посока, както гимнастичките на греда в един момент трябва да направят крачка, за да възстановят равновесието си.

Доц. д-р Цветозар Томов е завършил журналистика в Софийския университет. През 1984 г. защитава докторантура по социология. От 1991 г. е директор на Центъра за изследване на демокрацията, а от 2002 г. оглавява социологическата агенция “Скала”. Ръководител на катедра “Критическа и приложна социология” в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ до ноември миналата година, когато напуска преподавателското си място заради присъденото звание доктор хонорис кауза на Христо Стоичков. Член е на Гражданския съвет на Реформаторския блок.

3 КОМЕНТАРИ

  1. Ама ти сериозно ли?!
    „Гражданска война“, пък било то и студена. Това да не ти е Испания или Франция, дори Сирия в наши дни? Тук са Балканите, един район с много планини и долини, винаги потънали в мъгли. Може да има етнически конфликт, това да, заради исторически натрупвания, които при определени условия могат да актуализират сложен комплекс от предпоставки за етническо напрежение. Нищо друго – само мъгла и сняг, чат-пат между сезоните мъртва слана.
    Фактът е че протеста се провали. Само луд или откровен лъжец може да твърди обратното. През мес. юли имаше по 10 – 15 хил. души, които регулярно се събираха пред Министерски съвет и обхождаха партийните централи, основно на БСП, Витошка се пълнеше, цялата се заливаше от хора. Днес имаме 30 – 50 човека на „студентска“ възраст между 26 – 32 г., които прибрани (и скрити!) на вътре на закрито за да не им се вижда бройката и топло далеч от хорските очи кютат в Софийския университет и го окупират ЦЕЛИЯ (!?). Сами си го казват: носи ни се предостатъчно храна, ние можем само да предполагаме и по някой лев дарение. Е – в кой университет няма да се намерят 50 – 100 човека студенти навити на това? Днес протестиращите пред Парламента не могат дори да докарат бройка за да напълнят пространството между Парламента и кръстовището пред Университета. 300, преко сили до 500 човека.
    Това факти ли са или какво?
    Когато преди няколко месеца по 15 хиляди заливаха центъра на София и действително имаха подкрепа, тогава не беше „гражданска война“. Когато същите тези протестиращи се отдръпнаха разочаровани и омерзени от медийните употреби на ПРОТЕСТА и от опита да ги яхнат като вълна поредните лумпен-политици – СЕГА, след отлива и спада на активността, видите ли имаме „гражданска война“.
    Има само два вида хора, които не могат да виждат фактите: лудия и непочтения човек.

  2. Студена гражданска война? Вече? А кога е изчезвала пропастта между двете класи в България? Между класата на комунистическите престъпници, техните сътрудници и симпатизанти, от една страна, и от друга, несъгласните с диктатурата на наглостта, простотията и конформизма. Тази тиха война никога не е спирала. Какви разлики се привиждат на Томов между бкп/бсп и герб? По същество няма такива, ако не отчитаме наличието на отявлени простаци в герб, начело с ‘основателя’ и. Очевадно е, герб е поредната формация защитаваща интересите на едно от крилата на бсп. Независимо от непрестанните мимикрии на престъпната посткомунистическа върхушка, по същество нищо не се променя. ‘Войната’ продължава.

  3. Формулата „Оставка. Нови избори“ като възможен изход

    На настоящия етап от развитието на цивилизцията не се е доказала друга по-добра система за управление на обществото от демократичната система прилагана във всички развити държави. Управлението на човешкото общество бихме могли да оприличим с това на един жив организъм. Колкото този жив организъм е по-съвършен, толкова устройството на това управление е по-сложно. Така например устройството на управление на организма на един червей е далеч по-опростено от това на организма на човека. Също така е очевидно, че е невъзможно да приложим устройството на управление на организма на човека в червея за да стане по-съвършен, както и обратното – да приложим устройството на управление на организма на червея върху човека за да стане това управление по-опростено. Но в организацията на устройството на управление и на двата организма има контролно-регулационни механизми осъществявани от по-опростени (при червея) или изключително сложни (при човека) органи. И обърнете внимание – контролно-регулационни механизми при които е застъпена така наричаната „обратна връзка”. Схемата на действие на контролно-регулационните механизми е една и съща и при двата организма: контролните органи реагират моментално при регистрирано отклонение от нормалното и подават сигнал към регулиращите органи; регулиращите органи подават сигнал за подтискане на регистрираното отклонение; контролните органи отново подават сигнал („обратната връзка”!!) ако отново има отклонение от нормалното и т.н., докато въпросното „отклонение” бъде отстранено.
    И ако се върнем на въпроса за управление на обществото и конкретно – на нашето българско общество, какво имаме като даденост на настоящия етап?
    Имаме конституция – преписана и преведена от подобни такива на развитите демократични държави, пригодена в най-общи линии за нашите условия.
    Имаме закони съобразени с конституцията и регулиращи управлението на обществото (подобни такива на развитите демократични държави!).
    Имаме изградена организация на управлението на обществото(подобна такава на развитите демократични държави!).
    Имаме изградени контролно-регулационни механизми, но при които за съжаление – нарочно или умишлено, липсва или е подтиснато действието на „обратната връзка”, т.е. да, ние контролираме процесите – регистрираме настъпилите отклонения; да, ние взимаме мерки за отстраняване на тези отклонения; но я няма „обратната връзка” – при неудачни, недостатъчни или погрешно взети мерки, да се задействува автоматизма на контролно-регулационните механизми до отстраняване на отклонението!!
    Като краен резултат какво се получава?
    В полицията-корупция!
    В медиите-корупция!
    В политиката-корупция!
    В образованието-корупция!
    В здравеопазването-корупция!
    В правораздаването-корупция!
    Има ли някоя овластена институция, която да не е корумпирана(подкупна)?!
    Та нима не е така (разбира се в много по-малка степен заради и засилената функция на „обратната връзка“!) и в най-развитите страни?!Прикриването или затаяването на истина от овластени държавни институции за вероятна или потенциална опасност грозяща обществото се приема за престъпно деяние в развитите западни демокрации.При разкриване на подобни деяния от разследващата журналистика в повечето случаи се достига до подаване на оставки от ръководителите на сгафилите институции, за да се избегне или тушира търсенето на съдебна отговорност от тези ръководители.Това е обратната връзка, която поддържа отговорни пред обществото държавните институции.При нашата “демокрация” все още не е изградена докрай действуваща обратна връзка.
    Несекващите примери и доказателства за корумпиранността, безочието и мафиотизирането на политическия “елит” постепенно изграждат и утвърждават сред все по-разширяваща се аудитория убеденост в нуждата от смяна на този политически “елит”, с друг, който не се е оял, осрал и осмърдял като настоящия такъв. И с новите никому неизвестни водачи (санким първите водачи на СДС бяха много известни!!) може да стане след време същото (и те са “грешни” създания като всички нас!), ако не се подобрят контролно-регулационните механизми на нашето общество. Настоящият протест е проява на най-активната и борбена част от нашето общество. Партийните формирования също са проява на политически активната част от нашето общество. Защо не можем да приемем, че протестът оказва положително влияние и върху поведението на членската маса и симпатизантите на сегашните партийни формирования? Та нали и те са част от нашето общество! Сегашната мантра на управляващите и маститите анализатори е, че не се предлага алтернатива, че едни нови незабавни избори щели да повторят предходните изборни резултати – разбирай, че ще се запази сегашното статукво! Да, може след едни незабавни избори изборните резултати да повторят предходните такива! Но протестите не са за промяна на изборните резултати, а за промяна на поведението и действията на избраните управляващи!! Защо не можем да приемем, че следващите управляващи (които и да са те!!) ще се съобразяват в много по-голяма степен с интересите на цялото общество?!
    Когато един организъм се разболее, активира се неговата имунна система и започва борба за оцеляване и възстановяване на жизненото равновесие. Сегашния протест е индикация, че се е задействувала “имунната” система на нашето “политически” болно общество!
    Защо не можем да приемем, че масовите протести са онази корекция на нашето общество, която се налага, когато решенията на овластените (от същото това общество!) са в крещащо противоречие с интересите на обществото?
    Ако на следващи избори спечелят ГЕРБ, значи обществото дава своето доверие на тази партия; ако спечели БСП, значи обществото дава своето доверие на тази партия и т.н. И ако новоизбраните овластени сбъркат грубо стъпките, отново ще бъдат отхвърлени чрез масови обществени протести. Това е демокрацията съответствуваща на нашето обществено развитие.
    Да, ама не! Ако сме действували по този начин, нямало да се решават най-важните проблеми на обществото, щяло да се предизвика дестабилизация и гражданска война! Затова трябвало да се остави настоящото правителство, независимо, че още с първите стъпки управляващите показаха, че те не решават, а задълбочават проблемите на обществото! Та в настоящия момент именно сегашното правителство е най-дестабилизиращия фактор! Като че ли Белгия пропадна като държава след няколкото месечни неуспешни избори на правителство?!
    Има ли изход?
    С митингите на БСП и ГЕРБ се потвърждават отново социологичните проучвания за разделението и настоящите нагласи в нашето общество:
    – около 20% безрезервно подкрепят БСП,
    – около 20% безрезервно подкрепят ГЕРБ,
    – около 60% са за предсрочни избори.
    Поддръжниците на управляващите не могат да се съгласят за предсрочни избори най-вече заради опасенията, че ГЕРБ ще дойде отново на власт, защото служебния кабинет ще бъде назначен под диктовка на Борисов – какъвто според тях беше предишният служебен кабинет посочен от президента Плевнелиев, и изборите затова ще бъдат направени под техен контрол.
    Поддръжниците на опозицията не приемат за легитимно настоящето народно събрание, поради агитацията в деня за размисъл преди изборите на 12-ти май.
    Преобладаващата част от нашето общество не одобрява действията и поведението на настоящите ръководства на управляващите и на опозицията.
    На митинга на управляващите Орешарски каза: „Нека бъдем различни, но да бъдем толерантни…” Възможно ли е това при настоящата нагласа в нашето общество?
    При така очертаващите се основни различия, не е ли приемливо и за трите – условно да ги наречем, „групи на интереси” следното „толерантно“решение:
    1.Настоящото правителство да изпълнява и ролята на служебно правителство или служебното правителство да бъде съставено и ръководено от Цветлин Йовчев – бивш съветник на сегашния президент и настоящ зам.министър-председател в настоящето правителство.
    2.Предсрочните избори да бъдат преди изборите за европейския парламент.
    3.Изборите за европейския парламент да се проведат от вече новото правителство избрано след предсрочните избори.
    Или както се казва: А дано, ама надали!?
    А дали реалните властелини и техните пионки не виждат истинската заплаха именно в тази безспорна коригираща функция на обществото? И дали затова започва да се набляга на коментарите около мирния, интелигентния характер на протестите – ами протестирайте, това е ваше право, няма нищо лошо в това да се отстояват различни убеждения!? Колко дълго ще може да продължава това? Ами вие сте интелигентни – колкото искате, докато се уморите и не ви омръзне избрания маршрут – НИЕ сме готови да чакаме до края на нашия мандат…!