Бил Брайсън, един „американец в Англия“, известен със своите забавни книги за пътешествия, кани над 90 популярни личности да разкажат за нещо типично английско, към което са пристрастни. Книгата е издадена от „Еднорог“, преводът е на Златка Миронова
В книгата „Вечните образи на Англия“ Брайсън е събрал разказите на различни значими обществени личности, които са тяхното обяснение в любов към местата, традициите и странностите, присъщи на англичаните. Брайсън е председател на кампания за защита на английската провинция и това го провокира да създаде сборника. Той не е просто възхвала на неописуемите пейзажи и великолепни паметници в Англия. Много от авторите разказват лични истории или впечатления, представяйки своята представа за английското: от табелите на кръчмите до пощенските кутии, от овощните градини до крайречните ливади и от провинциалния крикет до локалните шовинисти.
Събрани и редактирани от Брайсън, тези разкази отвеждат на пътешествие из английската провинция. Рок легендата Ерик Клептън си припомня детството и поразителния ефект, който предизвиква за него възвишението Нюландс Корнър; актьорът Кевин Спейси разказва за емоциите от пътуването с лодка по каналите Кенет и Ейвън; ръгбистът Брайън Мур обяснява значимостта на спортните терени; комикът Тери Джоунс изразява любовта си към парка „Хампстед Хийт“, а неговият колега от Монти Пайтън, Майкъл Пейлин, описва досега си със зъберите. Негово кралско височество принцът на Уелс пише предговора, в който споделя мнението си за значимостта на английската провинция.
Бил Брайсън е роден в Айова (САЩ), избира Великобритания за своя втора родина. Той живее и работи в Норфолк, удостоен е с Ордена на Британската империя за своя принос към литературата, а също и с наградата Джеймс Джойс на литературно-историческото дружество на университета в Дъблин. Бивш ректор на университета в Дърам, в продължение на пет години Брайсън е ръководител на Кампанията за защита на английската провинция, както и почетен член на Кралското научно дружество.
„Вечните образи на Англия“, съставител и редактор Бил Брайсън, преводач Златка Миронова, изд. „Еднорог“, 2020 г.
ЖИВОТ НА РЪБА
Майкъл Пейлин – за зъберите
Роден съм и съм израснал в Шефилд. През 50-ге години, преди възхода на близкия ни съсед Лийдс, Шефилд беше четвъртият по големина град в Англия. По хълмовете и в долините, на които е разположен, живееха половин милион души, а тежкото одеяло на мръсния смог, излизащ от комините на гигантските стоманолеярни, задушаваше дългите редици от залепени гръб за гръб работнически домове в източните части на града.
Аз несъмнено бях градско момче. Баща ми работеше в сърцето на стоманодобивната индустриална зона. Магазините, училищата и кината, които влизаха в моята момчешка територия, също се намираха на изток от дома ми и пътят до тях ме връщаше отново в града. Имаше обаче едно изключение. Недалеч от дома ми имаше място, където властваше природата, и там едно момче можеше да мечтае на воля. От това място момчето виждаше като на длан долините и реките, давали енергията си на леярните и металургичните заводи, на които Шефилд дължеше славата си. Самото име на това място извикваше представата за нещо силно и безкомпромисно, за нещо кораво като самите шефилдци: зъберите.
Да се стигне до зъберите беше доста трудно, но причината за това беше безкрайно банална. Пътеката дотам минаваше през частно игрище за голф. Смятам, че общата, неподбираща неприязън, която до ден днешен изпитвам към частните клубове и към онези, които членуват в тях, укрепна (да не кажа дори възникна) именно докато ми се налагаше да се прокрадвам през игрището, сподирян от недоволните викове на привилегированите играчи. Щом преминех опасния терен, насреща ми се изправяше висока порта от ковано желязо, а отвъд нея започваше камениста пътека, която известно време вървеше, плашещо долепена до внушително висока отвесна скална стена. Както тъмните театрални кулиси извеждат към простора и светлината на сцената, така и тази тясна, неудобна пътечка извеждаше изненадващо и внезапно до самия край на гигантски зъбер: до ръба на земята, след който пред очите ти се ширваше само небето.
Това беше възможно най-резкият и епичен преход от градска среда към провинциален природен пейзаж. Терасата на зъбера не беше обезопасена по никакъв начин, нямаше нито ограда, нито парапет – и ако баща ти не гледаше, можеше да се промъкнеш със свит на топка стомах до самия ръб на земята, където вертикално отсеченият гранит ни мамеше да се надвесим над бездната. Далеч долу – или поне така ми се струваше, когато бях малко момче – мънички автомобилчета фучаха напред-назад по шосе А57. Отвъд шосето имаше редица дървета и храсти, зад които пък се мяркаше тясната река Ривелин – днес тя е само поток, но затова пък коритото ѝ прорязва долината от милиони години. А оттатък реката се издигаше друг склон – съвсем различен от нашия: не отвесен и назъбен, а заоблен и мек – осеян със стари, солидни фермерски къщи и нашарен с каретата на зелени ливади, разделени с дълги зидове.
С една дума, гледката беше един път. На запад шосето извиваше към Манчестър и се скриваше от поглед, защото нашата долина се стесняваше и започваше да се издига полека към подножието на Пенайнските възвишения. На изток в ясен ден можеха да се видят тъмните силуети на стоманолеярните фабрики – дело сатанинско*(„Нима Йерусалим ще бъде изграден/сред фабриките – дело сатанинско?“ – из стихотворението на Уилям Блейк, послужило за основа на химна „Йерусалим“ – Б.р.). Смайващото съжителство между човешкото дело и природата беше в състояние да събуди романтика у всеки от нас.
Когато пораснах достатъчно, за да идвам на зъберите сам, дълги часове обикалях по песъчливите стръмни пътеки и оставях въображението си да се вихри необезпокоявано: то ме отвеждаше ту в Дивия Запад, ту при Гранд каньон, ту в Изгубения свят. Докато растях, баща ми често ни водеше в родната си Ийст Англия – натам го влечеше сърцето. Там за първи път видях морето, изградените от кремък черкви и призрачните тръстики край каналите и езерата в националния резерват Норфолк Броудс. Пейзажът там беше прекрасен, но сравнен с онова, което виждах, щом минех през желязната порта в края на голф игрището, ми се струваше доста „питомен“. До ден днешен, чуя ли музиката на Елгар, не си представям Ийст Англия, а неповторимото величие на зъберите, извисяващи се над долината на река Ривелин.
В ЧЕТЕНЕ НА ТАБЕЛИТЕ
Себастиан Фолкс – за табелите на кръчмите
Кръчмата в родното ми градче се наричаше „Трите подкови“. Табелата с името висеше в дървена рамка, окачена на висок, боядисан в бяло стълб, нарисуваните подкови образуваха равностранен триъгълник, а името на пивоварната, която доставяше бирата – „Ъшърс“ – беше изписано отдолу с печатни букви. Като дете тази табела ме интригуваше силно. Живеехме в коневъден район – между Нюбъри и Ламбърн – и аз силно вярвах в силата на подковата да носи късмет. Думата „Ъшърс“ също ме омагьосваше. Представях си мъже в дълги черни роби, които извършват някакви древни пивоварски ритуали. Не на последно място, самата кръчма също притежаваше за мен някакъв упадъчен чар. Както всяка друга кръчма и бар, „Подковите“ имаше гише за продажба на алкохол на дребно и всички малки момчета редовно бяха пращани да купуват оттам бира. Нямах търпение да порасна достатъчно, та да мога да вляза в кръчмата, да усетя хладните каменни плочи под краката си и да вдъхна забранения аромат на пивото.
Между двайсетата и четирийсетата си година прекарвах твърде много време по кръчмите. Харесваше ми анонимността, леко вулгарната, но все пак приятелска атмосфера. По мое време из кръчмите се предлагаше главно пиене, много рядко храна, какво остава пък за меню с тайландски специалитети! На кръчма се ходеше, за да пиеш тъмна бира и да пушиш. В началото на 70-те години „Уотнис“*(Стара компания за производство на бира, основана през 1837 г. – Б.пр.) престанаха да предлагат истинска бира и я замениха с някаква течност под налягане, която на вкус беше нещо средно между слаб чай и газирана вода. Тогава почувствах, че съм длъжен да консумирам възможно най-много тъмна бира, само и само за да подпомагам бизнеса на малките местни пивоварни.
По онова време всяко мое пътуване с кола из Англия беше редовно прекъсвано от кратки отбивания в местните кръчми. Най-правилният индикатор за добрата провинциална кръчма често беше табелата. Заведенията с имена като „Лисицата и хрътката“, предлагащи всякакви видове бира, а не само продукт на определена пивоварна, с жизнерадостни ловни сцени на табелите, никога не ме разочароваха: в тях се сервираше прилична бира и някаква простичка храна, например наденички с картофено пюре. Всичко, съдържащо в името си думата „Уотнис“, се избягваше на всяка цена, нещо повече – отхвърляше се с открито презрение. Доколкото си спомням, в определен момент повсеместно навлязоха табелите с логото на бира „Къридж“, което много ме разочароваше: те придаваха на кръчмите някакъв общ, сякаш корпоративен дух, който противоречеше на индивидуалния чар, който излъчваха малките провинциални кръчмички със своите чудати имена. Бирата „Къридж“ става за пиене, когато няма нищо по-добро. Продаваха светло пиво „JC“ от кегове, но поддържаха и марка по-горчива, силна и плътна бира под името „Дайректърс“. Някои хора си поръчваха от светлото. Това винаги ме е смайвало. Все едно да отидеш да си купуваш риза, в магазина да ти предложат памучна или ленена, но ти да настояваш да ти дадат такава от изкуствена материя.
„Маркизът на Гранби“, „Житният сноп“, „Главата на кралицата“ – на кръчмите с подобни имена също можеше да се разчита. В Грантчестър край Кеймбридж – където също изучавах кръчмите с упоение – имаше един „Червен лъв“ и един „Зелен човек“. Първата предлагаше всичко, което една истинска кръчма трябва да има – открит огън, истинска бира, приглушено осветление; другата беше ярко осветена, студена като хладилник и в нея се продаваше светло пиво. Не помня кога точно беше това, но при последното ми ходене в Грантчестър забелязах в селото кръчма на име „Рупърт Брук“*(Рупърт Брук (1887–1915) – английски поет, известен с идеалистичните си стихотворения за Първата световна война – Б.пр.). Е, какво пък…
Предполагам, че в някой уебсайт е обяснено кой точно е бил маркизът на Гранби и защо толкова много кръчми са кръстени на него. Навярно пак там пише и защо всички кръчмарски табели изглеждат приблизително по един и същи – описан по-горе – начин: табелата прилича на карта за игра, изработена от дърво, която виси в рамка или – ако става дума за пивница в рамките на града – е окачена на забито в зидарията рамо от ковано желязо. Смятам, че тези сходства оказват културно влияние върху цялата страна. Без значение дали човек се разхожда из Езерния район, или се прибира от работа нейде из Ливърпул или Плимут, той вижда все същия дървен правоъгълник, който се люшка свободно под вятъра и дъжда. Табелата на кръчмата сякаш казва: „Още сте в Англия!“. Влезте и колкото и далеч да сте от дома, колкото и чужд да е родът ви по тези места, тук ще намерите радостите на родното си градче или село: същите питиета, приготвени от същите хора, същите редици бутилки зад бара, същите солени пържени картофи и – честно казано – съвсем същите разговори.
И все пак, във всички тези имена има и нещо дръзко и романтично. Нямам предвид неща от рода на „Хипопотамът и пеньоарът“ или други, умишлено абсурдни наименования. Говоря за имена като „Вале каро“ или „Заекът и хрътките“. Навярно със своите асоциации с лов и спорт тези думи са подмамили много добри мъже да стъпят на пътя към падението. Ако една кръчма се нарича например „Бирария на кръговото при шосе А641“, щеше ли изобщо някой да влезе вътре? Нима обаче е възможно да устоиш на комбинацията от екзотично и познато, която предлагат пивници с имена като „Гербът на Дъндас“, „Черната наметка“, „Адмирал Кодрингтън“, „Изненадата“, „Фениксът“, „Гребците“ и „Кривият пън“? Те сякаш черпят очарованието си от изобилстващите от странни образи народни приказки, от езическата ритуалност на старината. В същото време тези имена са толкова английски, колкото и хълмът, от който най-напред виждате кръчмарската табела, която се люлее на вятъра като смъртник на бесилото.
Хората, които смятат Англия за практична страна без вкус към визуалното, не могат дори да си представят, че малките задни английски улички са изпъстрени с табели, които напомнят на дървени карти таро – зрителна екстравагантност, която, проскърцвайки, предлага едновременно удоволствие, бягство от грижите и риск. Вярвате или не, това е факт. Често за нас е най-трудно да забележим именно най-странните неща, които ни заобикалят.
