Броени дни след като българското правителство покани американската компания „Уестингхаус“ да направи проучване за изграждането на 7-ми блок на АЕЦ „Козлодуй“, Русия реагира и увеличи сумата на заведения през юли 2011 г. арбитражен иск срещу България от 58 млн. на 1 милиард евро. Поредната криза в българо-руските отношения бе предизвикана от отказа на България да строи АЕЦ „Белене“. Колкото и да е голяма исканата сума за неустойки, тя все пак е в пъти по-малка от онова, което биха платили българските данъкоплатци, ако проектът бъде реализиран, смята икономистът Красен Станчев. Коментирайки обявения интерес към проекта от страна на представяната като американска компания „Глобал пауър консорциум“, той заяви пред Портал „Култура“, че правителството на ГЕРБ също се поддава на изкушението на „вечния двигател“ „Белене“, само че вече под формата на „частен инвеститор“.
Заради проекта „Белене“, който глътна немалко пари и обещава да глътне още повече, сме изправени пред поредната политико-икономическа криза с Русия. Съществува като че ли някаква особена цикличност на руско-българските кризи. Тя се възпроизвежда по стряскащ начин за икономиката ни, която изпада в някакво вцепенение пред поредната заплаха за вдигане на цените на газа. Какви ще са последиците от тази криза?
Проектът АЕЦ „Белене“ не е проект за атомна централа. Хората май не разбират това. Този проект е нещо като вечен двигател – прави се проект, навързват се държавни поръчки, договори, доставки и т. н. и независимо дали той ще бъде завършен или не съществува сериозен интерес, който предпочита да има повече такива проекти. Ако случайно някоя алтернатива на „Белене” е успешна, тя трябва да се нарочи за неуспешна, за да се проправи път на „вечния двигател” „Белене”. Нещо подобно се случва например с инвестициите на АЕS и „Енел“ в „Марица Изток“. Това са успешни проекти с добри цени, добри перспективи и невероятно много облаги за хората, които работят там и обслужват тези централи, а и за политиците заради повишения ръст на инвестициите – инвестицията на АЕS е най-голяма в историята на България. От 1878 г. досега не е имало такава инвестиция – 1 млрд. и 300 млн. евро. Това покачва доходите и кредитния рейтинг на страната, помага на бюджета, на икономиката и на потребителите на електроенергия. След реализирането на тези два проекта българската енергетика се отвори за достъп до чуждестранни инвестиции. И понеже ползата от тези проекти бе неоспорима и всички последици бяха добри, трябваше да бъде заклеймено стореното и отново да се завърти колелото на вечния двигател. Разбира се, вечни двигатели няма и все някой в края на краищата плаща сметката. В този контекст понятия като България и Русия, българи и руснации винаги трябва да бъдат употребявани в кавички, тъй като кръгът на тези, които всъщност имат полза от подобни вечни двигатели, е ясен. И това в никакъв случай – поне в казуса с „Белене“ – не са потребителите на електроенергия и българските данъкоплатци.
Защо това се повтаря – вероятно защото проектът е толкова голям, че е трудно да се проумеят вредите от него. Толкова голям, че хората винаги виждат само някаква част от него и поради тази причина е много лесно да бъде заблудено общественото мнение. В същото време проектът не е сложен – нито технически, нито икономически. В своите човешки отношения хората решават много по-сложни проблеми, отколкото въпросът дали да има атомна централа или не. Това е просто едно голямо решение и е много трудно да бъде намерена гледна точка, която да обозре и оцени всичко. На всичкото отгоре „Росатом“ – поне по публикации в руския печат – получава скрити субсидии от руското правителство за всеки такъв проект, което очевидно мотивира хората там да бъдат доста агресивни. Освен това с такъв голям проект можеш да банкрутираш една страна или някоя важна нейна система, което естествено води до крайни реакции – например разговора за русофили и русофоби. Смятам обаче, че както по времето на Стамболов, така и сега в България е валидна максимата, че няма русофили и русофоби, има просто рублофили.
От „Росатом“ заявиха, че ако НЕК изгуби делото и не е в състояние да изплати дълга си, са готови да предприемат погасяването му чрез прехвърляне на активите на българското дружество. Можем ли да си представим тази хипотеза като нещо реално в бъдеще – през „Росатом“ Русия държи един голям пакет от Националната елекрическа компания на България. Какво би означавало това?
Би означавало, че България се превръща в политическа губерния на Руската федерация. Зависимостта на енергетиката от Русия в момента е много тежка, благодарение на тази зависимост някои руски фирми си позволяват агресивно поведение. Още през 2002 г., когато Симитис и Сакскобургготски договориха затварянето на 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ „Козлодуй“, с Мартин Димитров писахме, че това очевидно ще доведе до отварянето на проекта „Белене“. Основният недостатък на проекта „Белене“ (а и на енергетиката) е, че кредиторът, инвеститорът, доставчикът и преработвателят на ядрено гориво са един и същи субект и той може да извива ръцете на българските политици и потребители поради солидните си привилегии: Русия е 40 % доставчик на въглища, почти 100 % на петрол и към 90 % доставчик на газ. Основната характеристика на проекта „Белене“ е, че тези пет функции се съсредоточават в едни и същи ръце. Дори Бог да е в позицията на кредитор, инвеститор, доставчик, преработвател и допълнителен доставчик на оборудване, и той би се опитал да извлече полза. Не смятам, че трябва да обвиняваме „Росатом“ или Руската федерация. Българските правителства и българските граждани са виновни за това, че са дали такива предимства в едни и същи ръце. Страните от Вишеградската четворка се опитаха да променят това отдавна и още между 1992-1995 г. разнообразиха своите електропреносни системи, а до 2003 г. изградиха реверсивни връзки между газопреноснтие си системи. В продължение на 20 години България не направи това. Защо, кой е виновен за това? Пак казвам – нарочването на Руската федерация и на руски компании за агресори е неправилно. Не съществува компания или държава в света, която не би се опитала да спечели, ако й дадете всички тези права.
На същото изкушение с „вечния двигател” „Белене” се поддава и това правителство, само че вече под формата на „частен инвеститор”. Изобщо в цялата тази работа е ясно кой яде тиквеника и кой му го дава, и кой е самия тиквеник – това са българските граждани.
Доколко реалистични са тези заплахи – руската страна твърди, че българските официални лица не реагират на реалната ситуация, а управляващите в България заявяват смело, че ще разбием руснаците в съдилищата и ако трябва, дори „ще ги пляскаме“?
Очевидно има известна нервност в отношенията с Русия. Това е донякъде нормално – Русия е много голямо животно, трудно е да се бориш с него. Освен това винаги съществуват някакви предизборни ситуации, в които търсиш определени облаги от фирми, търсиш коалиции и пр. В този смисъл политическият процес донякъде пречи на тези отношения. Тогава, когато е имало относително централизиран политически процес, което означава ясни мнозинства, а не всички въпроси да се решават от министър-председателя, винаги е имало и относително разумна политика спрямо Русия. Дали тя е била успешна, е друг въпрос, но при ясни мнозинства като това на БСП от 1994-1997 г. и това на СДС от 1997- 2001 г. имаше относително ясни преговори, което по никакъв начин не нарушаваше интересите на руски фирми. Дори смятам, че например приватизацията на „Нефтохим“ от руска фирма беше единственият възможен вариант. Когато обаче имаме относително плаващи мнозинства – например правителството на Беров, правителството на тройната коалиция и правителството на малцинството на ГЕРБ – отношенията с Русия стават доста нервни, доколкото една фирма може да кихне някоя друга хилядарка и да купи десет народни представители. Когато виждаш, че това се случва, знаеш много добре защо се случва то – просто защото не си сключил нормална коалиция, която би ти гарантирала парламентарно мнозинство и стабилност. Това е моето обяснение за гневната риторика.
Иначе всички анализи (тези на ИПИ, на HSBC, на Института за енергиен мениджмънт и на бившия зам.-министър на ядрената енергетика на Русия Нигматулин) показват, че АЕЦ „Белене” е губещ и вреден проект, който на това отгоре е ненужен като нова мощност на площадката в Белене или където и да е поне до 2025 г.
Преди няколко дни от Института за пазарна икономика представихте годишния доклад на канадския институт Fraser за икономическата свобода по света. Прави впечатление, че България отстъпва с пет позиции в сравнение с миналогодишния доклад. Тазгодишният доклад, който представя картината през 2010 г., отчита спад на икономическата свобода у нас и забавяне на икономиката.
Познавам методологията на института Fraser относително добре – тя бе създадена преди около 20 години от Милтън Фридман и Алвин Рабушка. След излизането на първия доклад през 1995 г. в Сан Франциско се проведе среща на онези, които желаят да участват в правенето на сметките, и ние бяхме сред участниците. Така че познавам добре методологията и мога със сигурност да кажа, че през следващата година положението няма да бъде по-добро. В следващия доклад ще бъдат отчетени данните за 2011 г. Същото важи и за 2012 г. Като сложите в пакета конфискацията на частни спестявания, като сложите проблемите, свързани с концесии и неяснотата по отношение на правата на собственост и пр., няма как нещата да изглеждат по-добре. Ще има влошаване и на показателите за свобода на пазара на труда поради разширяването на колективното договаряне и създаването на изкуствени привилегии за тези, които вече работят, и особено за пенсионерите. В резултат на това и на покачването на минималната работна заплата ще има и по-висока младежка безработица, така че няма начин да не се получат по-лоши резултати.
Самият вие обаче заявихте наскоро, че кризата в България не е толкова „страшна“, но липсва далновидно и обективно тълкуване на стопанското развитие на страната. И макар ролята на политическите партии за икономическото развитие да не е чак толкова голяма, по думите ви някои политики и цели периоди от тяхното присъствие във властта са опасни и вредни. Какво по-точно имате предвид?
От 1997 г. насам няма кой знае какви вреди. Имам предвид, че може и по-лошо. Струва ми се, че най-важен е погледът, в съответствие с погледа са и получените оценки. Това, което според мен е характерно за „българския“ поглед, е следното – първо, въпреки очевидните свидетелства на житейския опит на хората и на статитиката, защото от една страна имаме субективен ред на интерпретация, а от друга страна някакъв горе-долу изчистен от субективността статистически ред на интерпретацията, та въпреки всички тези свидетелства в България липсва разбирането, че онова, което се определя като либертарианство или класическо либерално управление на икономиката е всъщност ляво, то не е дясно. То е съществено ляво, ако мога да кажа така, защото по-голямата приватизация и по-голямата конкуренция навсякъде – включително на пазара на труда, включително в пенсионното дело и в образованието – покачват качеството на услугите и понижават цените. Това е винаги в интерес на по-бедните страни и на по-бедните хора. Исторически винаги е било така. Следващото нещо, което ми се струва много важно в господстващата тълкувателна схема, е, че сред избирателите в България господстват положителните нагласи спрямо две от най-лошите характеристики на държавата. Първата такава характеристика, която е формулирана от Макс Вебер, е, че държавата има монопол върху средствата за налагане на сила. Съществува някаква инстинктивна вяра, че правителството прави това в името на доброто и в угода на мнозинството. Няма исторически свидетелства за такова нещо – нито в България, нито където и да било другаде – монополът върху насилието е най-често в полза на някое малцинство. Според втората характеристика на държавата, която също е известна поне от средата на XIX век и е формулирана от Фредерик Бастиа, всички у нас вярват, че чрез държавата ще живеят за чужда сметка и изразходват сили и време, за да вземат нещо от ближния.
В този контекст битуват нагласите, които определят случващото се в момента – включително политическите партии, които идват на власт, включително развитията в икономиката. Сегашното правителство включва високоговорител към тези нагласи – от една страна имаме харесване на правителство, което се прави на милиоционерско, а от друга страна имаме разрастване на вярата, че с малко по-висок глас, с малко повече лобиране и натиск определени групи хора ще могат да живеят за сметка на останалите. Това няма как да се случи, то няма да се случи нито в полето на действие на профсъюзите, нито в интерес на болните, нито на тези, които искат да направят бебе в епруветка… Не се случи и при майките, които макар да имаха „най-добрите“ условия в Европа, се оказа, че всъщност са склонни да мамят системата и трябваше да им бъдат наложени ограничения от същата тази система. Така че тези нагласи са в много лошо съчетание и пак казвам – те са интуитивно против целия очевиден според мен личен и статистически опит за последните 20 години. Отделните граждани и групи се оказват в т.нар. „дилема на затворника”: правителството е в положението на милиционер, който кара хората да работят един срещу друг (за да грабнат повече за себе си), като от време на време се прави ту на добро, ту на лошо ченге.
А предизборността? Както всяка предизборна година, през 2013 г. също очакваме увеличение на минималната работната заплата и вдигане на пенсиите. Как ще повлияе това на цялата картина?
Това не е ново, това е така от 2001 г. Тогава се случи така, вероятно защото когато човек е обучен да бъде цар, трябва да бъде добър с всички. Политиката на онова правителство, особено въвеждането на минималните осигурителни прагове като механизъм за наливане на пари, се оказа доста пагубна за състоянието и на пенсионната система, и на производителността на икономиката. Различното при това правителство е, че за първи път от 1998 година насам имаме съзнателно управление чрез създаване на усещания за привилегии и използване на „дилемата на затворника”. Предишните правителства харчеха тихо пари преди изборите. Почти никой не знае например, че субсидиите за фонд „Тютюн“ нарастваха традиционно всяка година с 60% спрямо предишните години. Купуването на гласове е забранено като търговска практика, то обаче не е забранено като харчене на чужди пари, което правят правителствата обикновено година и половина преди изборите. Другата разлика е, че тези съзнателни действия по създаването на конкуренция за привилегии при това правителство са подкрепени със законодателни действия, съзнателно прокарващи възгледите на Вебер и Бастиа за държавата. (Това, разбира се, не означава, че народните представители са чели книжки.)
Това се видя в Закона за горите и пр. Но същото се отнася и за по-съществени части от законодателството, за които никой не говори – например Кодекса на труда. В последните две години промените в Кодекса на труда са просто вредни. Подобни настроения има и по отношение на Закона за защита на конкуренцията – пак противоречащи на всякакви интуиции текстове, които искат да ограничат търговията и нападат т. нар. големи вериги. Разбира се, те не могат да им попречат, но могат да доведат до поскъпване на цените на стоките и съответно до увеличаване на средствата, които хората харчат за поддържане на живота си. Има още много подобни примери, например фрапантните промени по изпълнение на договорите в Гражданския процесуален кодекс. Тези неща обаче никой не ги вижда. Никой не се учудва например, когато народните представители приемат закони за работното време на дискотеки или за здравето (да речем пушенето), което не е собственост на държавата, а принадлежи на всеки от нас.
Така че предизборността ще има същия характер, както и при предишни правителства, с тази разлика, че сега имаме доста силно връщане назад към начини на управление на обществения живот и на икономиката, които са по-характерни за държавен капитализъм от комунистически тип, отколкото за една страна, която е членка на Европейския съюз и има пазарна икономика. Поради много причини хората в България са по-бедни в сравнение с другите европейски страни. И вместо да се засилва преразпределението, единственото нещо което трябва да се направи – затова и започнах с идеята за либералното управление като ляво – за да се почувстват гражданите на България по-добре, е всъщност да се подпомогне либерализацията, а не да се навиват гайките. Няма страна, която да е забогатяла от това, че е преразпределяла. Тогава, когато страните в Западна Европа са ставали богати, данъците там са били около 5% и не е съществувала в такъв размер социалната държава.
Икономическата ситуация в Гърция, разбира се, е специфична, но така или иначе признанието е, че причините за тежката криза се коренят в дълго отлаганите и непроведени реформи. Отлагането на важните структурни реформи е характерно и за България. Според доклада, който цитирахме, забавянето на българската икономика се дължи на по-голямата роля на държавата.
Не бих казал, че има просто увеличаване на ролята на държавата. Ролята на държавата може да се разбира по различен начин, тя може да се разбира като защита на индивида, като нощен пазач и пр. В такъв смисъл може би не е лошо да се увеличава ролята на държавата. Това, което се случва в момента, е функционирането на правителството като държавен капиталист с право да тегли ресурс от всички без да отговаря за каквото и да е. Що се отнася до Гърция – има много общи неща между България и Гърция. Първо, българският външен дълг беше в същия размер, какъвто е гръцкият – всъщност фактическият фалит на България е през 1988 г., а формалният през март 1990 г. – и също към частни банки. Разликата е, че българският дълг беше натрупан за по-кратък период – за десетте години от 1978 до 1988 г. Втората разлика е, че в Гърция все пак функционира някаква демокрация, докато тогава, когато България фалира, нямаше никаква демокрация и избирателите не носеха никаква отговорност. Тоест разликата между нас и гърците, между нашето поколение, което помни какво е било, и гръцките избиратели в момента е, че те носят отговорност. Ние не знаехме какво става, струваше много голямо усилие да разбереш дали има дълг изобщо. Всичко останало е горе-долу същото.
Всъщност в нашият случай по-скоро управлението на страната през последните години напомня за това в Гърция. Различни политически партии се опитват да се съревновават в раздаването на привилегии за чужда сметка. В това отношение разликата между България и Гърция е, че у нас все още не е заглъхнала дисциплината, свързана с необходимостта да се плати стария дълг. Второ, не е заглъхнала дисциплината от въвеждането на валутния съвет и свързаното с това отнемане на правото на правителството да манипулира парите, както и последвалото въвеждане на относително ясни данъци. В Гърция тези неща още ги няма. Те не могат да ги постигнат, тъй като от една страна избирателите не могат да понесат това, че сами са отговорни за случващото се, и второ, те не могат да преминат към някаква рационална организация на икономиката и на финансите поради простото обстоятелство, че в Европейския съюз и в Европейската централна банка съществува институционален недостиг – липсва процедура за фалит на държави.
Навремето имаше такава процедура за България и Полша. Сега би трябвало да има една маса, на която длъжниците и кредиторите да седнат и да се разберат, а някоя трета страна да стане гарант по сделката – това в нашия случай беше МВФ. Тази трета страна и такава маса в ЕС не съществуват. Така че поведението на ЕС и ЕЦБ спрямо Гърция, и не само спрямо Гърция, е по-скоро спасяване на банки, на кредитори, които са се държали нерационално.
Стигнахме до важната тема за ситуацията в ЕС, за еврозоната и нейното бъдеще. Как може да бъде преодоляна тази криза?
Не съществува проблем с еврозоната. Има проблем с това, че не съществува процедура за обявяване на фалит. Сегашните проблеми на Гърция, Испания, Италия, Португалия и Ирландия, които са и проблеми на Франция, и донякъде на Германия, произтичат от това, че няма процедура за фалит. В една страна, която използва например левове или монголски тугрици, може да има богати семейства, може да има бедни семейства, може да има семейства, които не могат да покрият задълженията си и семейства, които живеят според доходите си. Същото е и във всяка парична зона. Ако погледнете да речем финансовото положение на различните щати в САЩ, ще видите, че някои щати са пред фалит или са във фактически фалит, а други са относително стабилни. В САЩ обаче има конкуренция между отделните щати, в резултат на което Силиконовата долина започва да се пренася в Остин, Тексас, защото намира, че там има по-добри условия за бизнес. Същото може да се случи във всяка една парична зона. Тоест проблемите на еврото не са проблеми на еврото, а проблеми на ЕС. Основният проблем на европейската политика е именно тази подмяна, това qui pro quo. Проблемите, свързани с трудното взимане на решения, с нефункционирането на системите и безсмислеността на повечето политики в момента се обясняват като „проблеми на еврото”, а те са проблеми на функционирането на ЕС.
Не знам дали нещо ще се промени. През 1994 г., когато се обсъжда въвеждането на еврото, Европейската комисия поръчва един доклад на група икономисти, които не са специално либертарианци или пък кейнсианци, а представляват всички възможни школи. Тогава те казват, че ако се въведе обща парична единица без да са решени проблемите за банкрута и дисциплината на отделните страни, най-вероятно за около десетина години ще се стигне до нестабилност на валутата. Този доклад тогава е поръчан от ЕК. Политиците обаче решават да направят това, което са си наумили.
Горе-долу същото се случва и сега. Няма липса на знания за това какво трябва да се направи, има липса на действия и тази липса на действия не е случайна. Очевидно ЕС създава прекалено много възможности да се живее гратис, за сметка на някой друг. Някой друг да вади кестените от огъня в глобален мащаб при решаването на международни конфликти и да има по-високи военни разходи, по-бедните страни от ЕС да се опитват да живеят за сметка на по богатите, националните политически системи да се опитват да живеят гратис, прехвърляйки отговорността за непопулярните решения на Брюксел, докато в национален план се правят на бащи на народа… Казано по друг начин това правене на бащи на народа е липса на фискална дисциплина. Тази липса, която е много очевидна в случая с Гърция, всъщност се подклажда от ЕС. Както навремето България получаваше кредити от частни банки, просто защото те очакваха, че Съветският съюз ще продължава да я финансира, така сега кредиторите на Гърция бяха готови да дават пари на гръцките правителства, защото предполагаха, че ЕС ще спасява Гърция. Дори една инвестиционна банка разработи специална схема за гарантиране на гръцкия дълг със субсидии от ЕС.
Процедурата по обявяване на фалит в ЕС обаче се възприема като средство, към което може да бъде посегнато само в „краен случай“.
В икономиката, а донякъде и в социалната философия е известно, че банкрутът е хубаво нещо. Това обаче е много трудна политическа теза. Тя по някакъв начин присъства в повечето правни системи, включително в българската, но създаването на нова институция за банкрут – например на Европейски валутен фонд – е политически лошо послание. Затова няма такава процедура. Може би това е четвъртото нещо, което липсва на съвременното българско политическо усещане за икономиката – това, че банкрутът е хубаво нещо. Всички спасяват някого и всички хленчат, че трябва да бъдат спасени.
Това бягство от свободата е много вредно настроение. Наскоро ми се случи да проверявам някои тези в нашата и европейската риторика, които ме тревожеха. Накрая просто преведох една фраза на английски и я пуснах в Google и се оказа, че тази фраза съществува в програмата на Германската националсоциалистическа партия от 1922 г. Става дума за спасяването на малките и средни предприятия. Когато започнах да чета – дори ми се наложи да преведа програмата на български, тъй като се оказа, че не съществува неин точен превод – видях колко много други неща се повтарят. Това, разбира се, не означава, че сегашните партии и политици са нацистки. Но тяхното настроение е подобно, затова и законодателстват за пушенето, за работното време на дискотеките, за размера на баните и честотата на вибрациите. Това означава, че има определени шаблони в политическото мислене и риторика, които са печеливши независимо за каква партия става дума, защото съответстват на въжделенията за патернализъм.
Красен Станчев е председател на Управителния съвет на Института за пазарна икономика (ИПИ)и негов изпълнителен директор в периода 1993–2007 г. Народен представител е във Великото народно събрание (1990–1991), член на Съвета за икономическа политика към президента (1996–2001) и съосновател на „Прозрачност без граници“ – България. Има награда от списание Euromoney като най-добър анализатор на България за 1996 година.
