Резултатите от парламентарните избори се нуждаят от адекватно осмисляне, за да не продължи наблюдаващото се затъване в серия от структурни и системни грешки, което се превръща в причина за допълнително задълбочаване на кризата. За тази цел би било добре поне част от политиците да се освободят от наложилите се митове и предразсъдъци.
Преди всичко изглежда пагубна илюзията, че класиралата се на първо място партия е победител, а втората задължително трябва да бъде люта и непримирима опозиция. Работата на предишния парламент беше емпирично доказателство за погрешността на това разбиране. Тук идват неизбежните аргументи, свързани с ниската избирателна активност и рекордно малкото народни представители на първата политическа сила – по ирония на съдбата сега ГЕРБ ще има същия брой депутати като ПП в предходното НС – едва 67. Преди да започне серията от политически кризи от 2021 и 2022 г. представителството на опозицията се движеше около и дори значително над тези стойности. В специфичната българска реалност „победителят” предпочита да се радва на постигнатото, вместо да отчете, осмисли и анализира резултатите от поражението си. Безпрецедентно малкият брой подадени гласове допълнително задълбочава кризата на легитимността на едно евентуално бъдещо управление.
Вторият мит е, че отговорността за съставяне на стабилно правителство е в ръцете на големите политически сили и в частност – на победителя. Вече изяснихме, че победител на практика няма. Като имаме предвид възприетото в политологията деление на партиите на големи, средни и малки и обстоятелството, че НС се състои от 240 депутати, е видно, че в него няма големи партии, има две (ГЕРБ и ПП) или с известна условност три (ДПС) средни и четири малки („Възраждане”, БСП, ДБ и „Български възход”). Състоянието на партийна фрагментация е характерно за политическите системи с консенсусно управление. За това състояние има няколко основни фактора – пропорционалната избирателна система с относително ниския праг на изборната бариера от 4%, ниската активност, която значително увеличава шансовете на малките партии да прескочат тази бариера, и нарасналото недоверие на гражданите към механизмите на демокрацията и на политическия процес. Добре известно е, че става дума за недоверие, което се развива в три посоки – към изборите, към партиите и към институциите – и по този начин задълбочава кризата на легитимността на политическата система. Вероятно за мнозина подобни констатации звучат съвсем изтъркано от многократната си употреба. Историята на българските кризи от последните две години и изявленията на партийните лидери, направени в изборната нощ и след нея, свидетелстват за дълбоко неосъзнаване на даденостите на емпиричната реалност и на последствията, произтичащи от нея. Лидерите стремително тласкат страната към поредния предсрочен вот. Базово правило в политиката е, че партиите трябва да се съобразяват с резултатите от изборите и да действат според тях. Съществува основателен страх, че ако бъдат прекрачени предварително начертаните разделителни линии, политиците ще предизвикат драстичен отлив на гласоподаватели. Разглежданият случай е неблагоприятен, защото при него отливът идва от друга посока. Споменатият страх торпилира всяка опция за формиране на стабилно правителство, насочва държавата към поредните избори, отвращава гражданите от злоупотребата с тяхното търпение да ходят често до урните и създава още предпоставки за задълбочаване на кризата.
През лятото Кирил Петков беше изправен пред дилемата дали да се поддаде на извиването на ръце, осъществено от ИТН, за да запази властта и да я държи четири години, или да отиде на избори. Вярвайки, че ще спечели, Петков разви мощна атака срещу Слави Трифонов и партиите, които свалиха кабинета. Беше торпилирана възможността чрез преговори и поносими компромиси и от двете страни да се съхрани политическата стабилност до края на четиригодишния мандат. ПП започна конфронтация с всички, която доведе партията до днешното състояние на изолация. Беше постигната целта ИТН да остане извън парламента. За сметка на това останалите партии, които свалиха правителството, постигнаха внушително мнозинство след изборите. С просто око се вижда, че стратегията за политическа мобилизация на Кирил Петков предизвика обратен ефект, изразяващ се в електорален спад. Още по-опасното е, че „Възраждане” удвои политическото си представителство, а ДПС го разшири със същия брой гласове вследствие на спада в активността на избирателите. Когато през 2020 г. хората излязоха по площадите, общият призив беше за демонтаж на модела „Борисов”. През есента на 2021 г. ПП успя да консолидира около себе си политическа подкрепа и да изгради управленска конструкция, която да застане в основата на реформаторския преход и на институционалния обрат. Едноличният лидерски модел, характеризиращ се с известни отсенки на поведение от авторитарен тип, доведе дотам, че коалицията започна да буксува от самото начало на съществуването си и постепенно затъна в тресавището. БСП и ДБ и до днес се оплакват, че са научавали от медиите за важни управленски решения на премиера и че парцелирането на министерствата под ръководството само на един от коалиционните партньори е довело до неефективност и липса на контрол. След изборите тече активен анализ, но камбаната трябва да се бие за това, че нещата вървят ако не към възстановяване, то най-малкото до реабилитация на корупционно-олигархичния модел, налаган от ГЕРБ и ДПС в продължение на дванайсет години. Осмислянето на изборния резултат и на произтичащия от него актуален контекст предпоставя извода, че едни следващи избори крият и допълнителни рискове от задълбочаване на процесите на преструктуриране на партийната система. Едва ли е възможно предварително да се очертаят всички евентуални последици, тъй като често пъти изобретателността на политическото инженерство е надделявала над капацитета на анализаторите да прогнозират и да чертаят сценарии. Не се знае дали ще си пробият път нови политически проекти. Правителството на Петков претърпя негативите от икономическата криза, която беше предизвикана основно от външни фактори, свързани с войната в Украйна. Колкото и непопулярно да звучи, силната социална политика също оказа въздействие като катализатор на инфлацията. Този кабинет беше подложен на невиждана и яростна атака от страна на ГЕРБ, опозицията положи неимоверни усилия, за да саботира парламентарната дейност. След последното изявление на Бойко Борисов, което ще бъде коментирано малко по-долу, политическият PR на ПП, БСП и ДБ е изправен пред ново предизвикателство. Проблемът не е само в това, че станахме свидетели на театрално протегната ръка за изход от „дълбоката” криза. Действително криза има, ала и дълбочината не е понятие с обозрими граници. Условно казано, съществуват два инструмента за възприятие на социално-икономическата картина – единият е телевизорът, другият е джобът. Всеки сам може да си прецени кой от тях е по-обективен. Успоредно с индивидуалната преценка, тече и политическата пропаганда, която катализира, манипулира и използва натрупалото се социално недоволство, за да го трансформира в политическо. Похватът е стар, добре изпитан и отлично работещ в България. Практиката доказа, че неговите резултати се проявяват в две посоки. Едната се забелязва в различния по сила и интензитет прилив и отлив на различни популистки вълни – БББ, Евролевица, НДСВ, „Атака”, ГЕРБ, РЗС, Патриотичен фронт, ИТН, ПП, „Възраждане”, „Български възход”. Ние не знаем коя ще бъде следващата вълна, колко дълго ще се задържи и къде точно ще се оттласне. Втората посока съществува латентно и нейният фактически израз се забелязва в ниската избирателна активност, която на свой ред води до изкривяване на представителството, което би могло допълнително да се задълбочи чрез умишлени корпоративни мобилизации. Така българската политическа система навлиза във фаза на висока степен на непредвидимост и на непредсказуемост.
Бойко Борисов се възползва от възникналата след вота нестабилност, за да се опита да натрупа политически капитал. Спецификата на неговата инициатива създава впечатление, че нейната цел е да постигне PR ефект, че няма стремеж за реализация на преки институционални последици. Предложението за контактни групи за преговори бе отправено първо чрез медиите, а не чрез изпращане на официални покани до партийните централи, и това е сигурен сигнал, че то не е достатъчно сериозно. Също така то беше съпроводено от поредните персонални упреци към Асен Василев за неуспехите на финансовата политика на правителството. Теорията на преговорния процес сочи, че при остри конфликтни ситуации всеки опит на една от страните да заеме лидираща позиция и да отправи предварителни обвинения към другата прави невъзможно дори общото сядане на масата. Няма как да очакваме и положителна ответна реакция от ПП, защото формацията твърдо следва линията на радикална и безапелационна конфронтация с политическите опоненти и на ежедневно чертаене на образа на врага. Важно е да подчертаем, че генезисът на тази линия ни задължава да я дефинираме като собствено „Борисова”. ПП продължава да удря Борисов с неговите камъни по неговата глава. Сега на терена имаме двама „големи” (кавичките вземат предвид направената уговорка в началото на анализа) играчи, които си нанасят взаимни удари до пълно изтощение. Правилата на играта изискват, когато единият падне, битката да приключи и да се постигне споразумение. Обаче виждаме как тя продължава да се води дори в състояние на безсилие. В спорта споразумението се постига чрез съблюдаване на прости и понятни правила. В политиката съществува друго доста по-високо равнище на абстракция, при което съблюдаването на правилата се крепи на т.нар. обществен договор, а идеята за него е развита в различни посоки от мислители като Хобс, Лок, Русо и Бърк. Едва ли някой би си представил, че българските политици биха се наели да се запознаят с този дебат, да навлязат в неговата дълбочина и да си изградят собствена позиция. Едно съвсем общо съждение сочи, че в политиката има някакъв общ за всички закон, някакъв общ принцип, който всички трябва да съблюдават. Тук трябва да се направи разграничение между принцип и закон, защото от принципа произтича духа на закона, а духът се превръща в материя чрез неговата буква. Отнасяйки нещата към нашия случай, основите на обществения договор са разписани в Конституцията. В нея е регламентирана и така добре известната процедура с ротацията на мандатите. За съжаление, днешните политици виждат в тази процедура само буквата, но не и духа на основния закон. Депутатите от VII ВНС са им завещали да положат всички възможни усилия, за да съставят правителство, а предсрочният вот да бъде само краен вариант. В противовес на това още в изборната нощ се заговори за нови избори. До какво биха довели те? До триумфалното завръщане на Бойко Борисов на бял кон? До допълнително подобряване на позициите на Костадин Костадинов? До една мобилизация в Турция, която ако беше се осъществила на вота в неделя, щеше да превърне ДПС от трета във втора политическа сила? До появата на поредния нов субект с претенцията да спаси народа и да го извади от кризата? Никой не знае. Принципът на хазарта е добре известен. Когато веднъж спечелиш, се надяваш, че следващия път ще получиш още повече. Когато на следващия път загубиш, продължаваш играта с надеждата да си възстановиш първоначално спечеленото. Ако продължиш да губиш, не спираш да играеш, докато се разориш окончателно. Този път беше изминат от ИТН. Засега изглежда, че по него е тръгнала и ПП.
Централният въпрос е какво може да се направи. И тук отговорът е зададен от теорията. Изобщо не е наложително да се позоваваме на Аренд Лийпхарт и на неговата типология на мажоритарните и на консенсусните модели. Дори с просто око се вижда, че партийната система в България не е двупартийна, а е многопартийна и силно фрагментирана; че фрагментацията ѝ е резултат от пропорционалната избирателна система; че имаме еднокамарен парламент без никакви цензови ограничения, в който мнозинствата се формират изключително трудно; че реформата в съдебната система преминава през необходимостта от конституционни промени, за които трябва изключително голям брой гласове; че се изисква конституционно мнозинство за попълване на овакантените постове в съдебната система. И най-важното, общите параметри на модела предполагат формиране на максимално широко коалиционно правителство, базирано върху постигане на политическо съгласие. Пресметливите емпирици веднага биха запитали какво означава приложението на тази теория на практика. Дали не е зов за обединение между Петков и Борисов, между морала и корупцията? Задачата на целия текст е да даде отговор именно на този въпрос.
Ако разсъждаваме чисто теоретично, подобен съюз би станал наистина възможен, стига да се спазва основният постулат на обществения договор. Нека отново да повторим неговия смисъл – съществува общ за всички закон, чието спазване е задължително и неотменимо. Би била доста интересна хипотетичната ситуация, при която Петков и Василев приемат офертата на Борисов и юридическите екипи поставят на масата темата за съдебната реформа. Бойко Борисов беше прав, че изработването на механизъм за отстраняване на главния прокурор преминава през конституционни промени, за които е необходима подкрепата на ГЕРБ. Ако станем свидетели поне на една среща на юристите от двете страни, ще имаме конкретно доказателство за възможността или респективно за невъзможността на политическия диалог. Ако ПП не откликне на предложението, или пък ако вземе да го приеме твърде сериозно, върху нея се стоварва рискът да загуби пропагандната война с демагогията и популизма на Борисов. Ако го приеме, смисълът е да се направи реален опит за съставяне на някакво работещо правителство. Франсоа Ейсбург беше писал някъде, че демагогията е да казваш това, което хората искат да чуят. На фона на обществените нагласи, регистрирани и от социологическите проучвания, българските избиратели очакват формиране на стабилен кабинет. Оттук звучи меродавно хипотезата, че лидерът на ГЕРБ отправя силен демагогски апел. Всяка една хипотеза обаче подлежи на емпирична верификация. Настоящият случай е твърде особен, защото касае пряко бъдещето на държавата. Нека да приведем и още един пример за демагогия: когато Бойко Борисов призовава за доставяне на оръжия за Украйна и за радикално разграничение от авторитарния режим в Русия, не бива да забравяме, че бившият премиер беше човекът, който подари кученце на Путин и построи за три милиарда тръбата на „Турски поток” без никаква финансова и икономическа полза за България. Наблюдава се драстично противоречие между говорене и действие. Показно декларираното отрицание на путинизма влиза в колизия с меко казано спорните дипломатически ходове от миналото. Резонно е да се запитаме и какво се крие зад невижданата досега сговорчивост на лидера на ГЕРБ в неговата добронамерена покана за политически преговори. Осъществявайки политическата си комуникация с Бойко Борисов, лидерите на останалите партии винаги трябва да имат едно наум, но и не бива да забравят, че той е част от общото политическо уравнение. Решаването на това уравнение е равнозначно на намиране на изход от политическата криза. Рационалната преценка остава единствената прагматична пресечна точка между предубедеността и предоверяването.
