Начало Идеи Гледна точка Видението „отвъд небесата“ (II)
Гледна точка

Видението „отвъд небесата“ (II)

2880

Присъствието обаче на тварното обкръжение във видението на небесната сфера и особено на човечеството в лицето на двайсет и четирите старци, създава известно затруднение за тълкувателите на Апокалипсиса. Така например о. Сергий Булгаков в своя труд върху него заявява: „Непонятно би било такова тяхно място в небесата преди края на света и прославянето на човечеството“. И на това основание Булгаков се впуска във фантастични (с платонически привкус) догадки за това, че 24-те всъщност са някакви „небесни праобрази“ на човечеството, нещо като „идеи“ за човечеството в Божия ум (или в София, Премъдростта Божия), които именно затова са вечно там и по които са създадени реалните човеци.

Не бих могъл да се съглася с това разбиране. Първо, то не следва по никакъв начин от текста, в него нищо не го предполага и второ, това недоразумение почива у Булгаков именно на невниманието му към описаното съединение на различните дименсии на видението. Както се вижда според него картината на онова, което св. Йоан вижда оттатък вратата, отворени на небето, представя нещо, което е във времето. Затова за Булгаков е непонятно присъствието на цялата пълнота на изкупеното човечество преди края на времената. А този „край на времената“ ще започне да се описва едва от 6 глава нататък и ще се следи до края на откровението като нещо, което „има да стане след това“. Следователно – според о. Сергий Булгаков – св. ап. Йоан се изкачва от своя ден „неделя” в една дименсия, която е също време или най-малкото е преди края на времето. Онова, което той вижда около престола на Седящия е преди края, в навечерието на края. А като е в това навечерие, наистина възниква въпросът: какво правят в него – преди края, онези всички 24 старци – пълнотата на човечеството, които могат да бъдат тук именно всички, едва на края (след края).

Само че дименсията в горния ярус на картината, както вече казах в предишния текст, не е „преди края“. Тя въобще не представя какъвто и да било ден: било „в навечерието“ (преди края), било в самия край и т.н. Това е чисто и просто дименсията (или „мястото”) на вечността. Там не е никакъв „ден“, там всичко е винаги.

Св. ап. Йоан съзерцава, нека повторя това, наистина от един определен ден в историята – от една „неделя“ (която безспорно е преди края на историята), но от този ден, неделя, той вижда вратата на небето отворена и вижда отвъд тази врата. Вратата отворена в небето обаче, очевидно е врата отворена от този свят, но към намиращото се отвъд този свят, в който (и само в който) времето тече, и само в който зрителят неминуемо се намира в някакъв пункт от историята. Там, оттатък отворената врата, където стои престолът Божий, не е нито този, нито някакъв друг ден (освен ако не вземаме предвид Пасхата, но тя всъщност е съдържанието на вечността).

Има старинни изображения (по-скоро благочестиви картини, а не икони), разпространени в православния свят в по-ново време, изобразяващи видението на апостола и по-добре от о. Сергий Булгаков схващащи неговата сложна и парадоксална хронотопика. Те се разгръщат вертикално по своята композиция и поместват в долния си ярус апостола, възлегнал на възвишение (очевидно стилизирано показващо ни Патмос) – обзет от пророчески сън. Над главата му, в средата на картината, се димят облаци, върху дъгообразно извиващ се свод са изобразени слънцето, планетите и съзвездията. Всички те обаче са прикрепени към кръга на небесния свод, посред който, точно над главата на унесения в пророчески сън апостол, е нарисуван чудодейно зейнал в този миг отвор – отвор в небесния кръг и ето: над него, тоест отвъд кръга на небето със звездите и слънцето, които го обикалят и с това сменяват дните, месеците, годините, тоест бележат времето – в горния ярус е изобразена картината на престола и обкръжението му.

Следователно тук ясно е схваната и отбелязана дву-дименсионалността на апостолското видение. В нейния горен ярус не е време – нито времето, в което св. Йоан вижда („една неделя“), нито „времето преди края“. Тук въобще не е никое време, по простата (и забележително изобразена на картината) причина, че кръгът на времето е до небесния свод, до неговия предел и по-точно – под него: под светлината на слънцето и звездите, които като се въртят по своя кръг, го и бележат. Защото нали именно обикалянето на слънцето по този свод сменя ден след ден, а оттатък него подобна смяна няма (и значи: няма време, няма дни, няма изгрев, пладне и залез). Те са само отсам вратата в небесния свод.

Цялата трудност на визията следователно, която детайлно тълкуваме дотук, е в това, че тази Божествена вечност в горния ярус на картината, освен с Вечния, Бога, е изпълнена и с представители на временния свят. Изпълнена е тя – която е винаги и е неизменна – със събраните всъщност от цялото време на историята („от всяко коляно и език, народ и племе“). Тя е вечно изпълнена, но с онези, които идват последователно от всички дни на историята.

Как да вместим това ще ни помогне именно образът на книгата, която апостолът вижда в ръката на Оногова, Който седи на престола. Тя има ключово значение в тази връзка. Защото книгата, както вече бе казано, съвсем очевидно е „този свят“. В десницата на Седящия на престола тя ни е представена като свита и запечатана, тоест точно така, както са изглеждали, казах, тогавашните книги: свити едно в други листа, всеки от които е запечатан с восъчен печат. Но тя е също така „написана отвътре и отвън“ (Откр.5:1) – т.е. тя е написанавече е написана от начало до край, цялата.

Би следвало да се каже следователно, че във вечността книгата на този свят винаги е написана отначало до край. Във вечността няма време, в което тази книга да се пише – да е започнала да се пише, да е продължавала да се пише, да предстои да се завърши. Тя в известен смисъл е, както всичко във вечността, винаги написана. От друга страна обаче, книгата – именно защото е книга – повест, повествование – макар да е винаги вече написана цялата, има, разбира се, в себе си свое начало, своя последователност, свой край – тя е история, тя е в себе си разгръщащо се време.

Книгата, която Бог във вечността Си вечно държи в десницата Си, написана от край до край и която е „Историята“, „този свят” е същевременно история – вътре в себе си тя е продължителност. В сферата на престола и обкръжението му изобщо няма история. Там нищо не е започвало, нищо не става сега и нищо не предстои да стане (още). История има обаче в книгата, държана в Божията ръка. Историята е само самата книга, самото съдържание на книгата. Написал я, Творецът със самото това е създал – извечно е създал – нещо започващо (имащо начало), протичащо и завършващо (имащо край): създал е времето, историята. Във вечността на престола и около престола няма време – там не е имало вчера, там не е днес, няма да има утре. Във вечността обаче времето е създадено, във вечността книгата е написана – написана е (вече) винаги – и всичко, което е история е в книгата.

И ето, отварянето на книгата – печат подир печат – разгръщането ѝ, от началото до края ѝ – е разкриването на историята. Гледано, тъй да се каже отгоре надолу, от престола, където Агнецът разтваря книгата („този свят“, „историята“) – тази книга е именно светът, от който св. Йоан идва пред престола.

Бихме могли да кажем така: този свят в долния ярус, ако се гледа „отгоре“ откъм престола, представлява разтворения свитък (или свитъци на книгата). Един неин „герой“ – казано фигуративно – св. Йоан, от един ден от историята (т. е. от книгата), чудодейно е възнесен от нея горе, където е вечността и където нему е дадена уникалната възможност да види тази книга (историята) отвън, не отвътре както единствено може да я вижда като неин участник („герой“). Да види историята – сиреч да види вечно из-писаното в Бога Слово, Което и е историята на раждането, пожертването, отдаването на Сина (Словото) „за живота на света“.

Той я вижда на престола, в десницата на Седящия на него – отначало свита, а след това за него, заради неговото пророчество, тя бива разгърната от Агнеца, тоест отново от Словото – в Неговия друг, вечен образ в недрата на Отца, и тогава той се обръща – там във вечността – за да я види от нейната перспектива. И я вижда – вижда, тъй да се каже, своята собствена история, но вече така, както тя може да бъде видяна от вечността, тоест като винаги вече напълно написана, до край написана книга, на която поради това този край може да бъде прочетен (видян).

Има, следователно, поне три перспективи, които трябва на всяка цена да бъдат удържàни в цялото видение. Едната перспектива е отдолу – от където е видението и където е телом онзи, който вижда това видение. Тази именно перспектива е от „един неделен ден“ (h`kuriakh. h`me,ra) и цялото видение се вижда (и трае) в този „неделен ден“. Втората перспектива е вечността, където се вижда видението. Там вече няма ден, там не е „неделята“, в която се вижда видението. Не е и какъвто и да било друг ден – в „края“ или „преди края“. Там е „винаги“. И там е „духом“ онзи, който „телом“ е в „неделя”.

И тъй, в това видение, онзи който телом е в „неделя“ (четири или пет десетилетия след Р. Хр.), духом е във „винаги“. И третата перспектива вече е от „винаги“, където той е духом и откъдето той вижда онова, което е винаги-вече-написано. Тоест той вижда историята като винаги-вече-написаната книга. Ето защо може да види нейния „край“.

Или нека го кажа по друг начин: има три етапа на това откровение. Първият етап: „аз Йоан, който съм брат ваш… бях на острова наречен Патмос“ и там „в един неделен ден (evn th/| kuriakh/| h`me,ra|) бях обзет от дух“ (Откр. 1:9–10) и „видях“ (Откр.4:1). Онова, което от тук нататък апостолът вижда, е вече вторият етап: той вижда, гледа вечността. Вижда онова, което е „винаги“. И третият етап във видението е, когато в тази вечност заради него бива разгърната (от Агнеца) книгата, която е „вечно“ (вече) написана горе и му е разпростряна, за да я види. И той започва да я „гледа“ – от 6 глава и до края на „Откровението“ се разгръща значи третият етап на видението: визията на книгата, визията в книгата. Снема се първият печат – тоест, разгръща се първият свитък и апостолът започва да вижда: „И видях, и ето бял кон, и на него ездач с лък; и даден му бе венец…“ (Откр. 6:2) и т.н. След туй се разгръща вторият печат: апостолът вижда… и това са различните, тъй да се каже, пластове на историята: до седмия печат и самия край.

Много е важно да се схване всичко това – то е очевидно в текста, но текстът е синтетичен, холограмен и поради това е трудно да бъде разпластен.

Може обаче да възникне въпросът: там, във вечността, в ума на Бога историята история ли е, след като Той я знае (вечно) цялата?

Ще си позволя тук една аналогия: когато Виктор Юго в края на XIX век написва романа „Човекът, който се смее“, от момента, в който го завършва, той – нека попитаме – знае ли историята, разказана в него във всеки един момент – т.е. (вече) винаги, постоянно оттук насетне? И знае ли я цялата? Знае я, разбира се. Има ли нужда той да премине от началото към средата, за да научи средата на историята? А от средата да премине към края на историята, за да узнае края на историята? Не, разбира се. Следователно във всеки един момент, след като (вече) я е написал, той знае и нейното начало, и нейната среда, и нейния край. Във всеки един миг той знае всичко това. Защото той е написал тази книга. Това е първо. Но второ – какво знае той във всеки един момент? Той знае една история. Колко време обхваща романната история на „Човекът, който се смее“? Около 30 години. Започва с обезобразеното момче, което захвърлят на нормандския бряг, то намира свой покровител – цирков артист, странства с него, разсмива хората с ужасната си гримаса по панаирите, живее със сляпата си мнима сестра, докато един ден разбира, че е всъщност подхвърлен обезобразен потомък на лорд; бива приет в Парламента, намесва се там в бурен скандал и разбира, че трябва отново да се върне в низините. Всичко това продължава 30 години – 30 години е романовото време, 30 години е историята в романа. Виктор Юго знае тази история, след като я е написал, разбира се, цялата. И я знае във всеки един момент след като (вече) я е написал. Но във всеки един момент какво знае Виктор Юго? Във всеки един момент той знае една тридесетгодишна история. Ето как, по аналогия, винаги може да я има една определено продължила история.

Вярно е, че с един човешки писател нещата стоят именно само аналогически. Защото казахме: писателят знае постоянно, във всеки един момент историята, откакто я е написал (или пък – читателят, откакто я е прочел). Защото един човешки писател пише в реално време (и един човешки читател чете в реално време) едно романово време. Но един Писател (с главна буква) – Автор на цялата история – не пише постепенно, в Свое някакво време „романното време“ на света. Той не живее във време, а твори времето – времето като такова, цялото време.

Във вечността е написана книгата и книгата се казва „История“. Следователно, Онзи, Който я е написал, не е в историята и няма история. Цялата история е онова, което е написано. И ето: написаното съдържа…. „n“ количество години – ние не знаем точно колко. Ни повече, ни по-малко обаче от „n“ на брой години е то – винаги.

Следователно във всеки един момент – винаги – Бог знае цялата история: и нейното начало, и нейната среда, и нейния край. Онова, което е открито на св.Йоан Богослов, е нещо уникално. Той получава възможност да види историята (герой на която е и той), отвън. Тя е разгърната пред него, така както пребивава във вечността: винаги вече написана и обxващаща „n“ количество години, и той би могъл да насочи погледа си към n-тата година и да я наблюдава, да я види – да види как свършва тази история, да види „какво ще стане след това“. Нещо, което тук, на Патмос, той не може да знае. Защото, разбира се, за него не се е случило още онова, което има да се случва (и чрез него) след това. Не се е случил за него и краят – той не може да го знае. Него още го няма за него. За Бога обаче, както за Виктор Юго по отношение на неговата история „Човекът, който се смее“, той, разбира се, се е случил (винаги се е случил). Което не означава, че той се е случил преди края, както някой би могъл да каже прибързано. Защото, нека си помислим: нали краят на „Човекът, който се смее“ не е преди края му. Краят на „Човекът, който се смее“ си е след началото, след средата на тази история – след цялата последователност на събитията му. Само че писателят има тази „привилегирована гледна точка“ да вижда това – да, протежение, да, последователност – цялото, да го знае цялото. От това то не престава да е последователност. То е последователност, то е 30 години романово време. Но това 30 години романово време цялото се знае: с неговото начало, с неговата среда, с неговия край. Знаят ли края героите му? Преди да му го сложат те, разбира се, не го знаят. Човекът, който се смее, две страници преди края на романа не знае, че със своята възлюбена ще се хвърли в морето. И това, разбира се, става, след като той научава определени неща. Но писателят, който е написал тази книга, знае онова, което е нейното начало, и онова, което ще се случи преди края, и онова, което се случва накрая – във всеки един момент. Пак казвам: това не означава, че в ума на писателя историята не е история. Тя е история, разбира се, осъществявана, „правена“ от героите ѝ: тя има определена продължителност, начало, край… Но тази продължителност (с нейното начало и с нейния край) – цялата продължителност е в ума на писателя. Защото той е сътворил тази продължителност. Героите му не биха могли да я знаят цялата – те ще я „вместят“ едва на края – когато е техният край. И самият св. Йоан Богослов от Патмос, от тази неделя, не би могъл да види края. Той вижда цялата история там горе, на престола на вечността, където тя винаги (вече) е написана, но винаги (вече) е история и поради тази причина в това „винаги“ тя може да му бъде разгърната за да бъде видяна оттам – отгоре – надолу като „цялата история“.

Ето това е хроно-топиката на „Откровението“.

Но аз поначало бях задал въпроса защо горе в сферата на вечността присъстват – и значи винаги присъстват – и представителите на човешката история. Как е възможно онези, които безспорно по благоволение на Бога ще идват и ще сядат на престолите на праведниците от своите дни и това ще е последователно, до края на тези дни – горе същевременно да са всички?

Вярно е, че ако те идват „от всяко коляно и език, народ и племе“ (Oткр. 5:9), тоест от историческото човечество (и ние ги означим върху лъча на историята, откъдето са изкупени с последователна редица от цифри – 1,2,3,4….. и т.н.), то те ще се озоват около престола на славата, ще попълнят 24-те престола, в последователност, т.е. тези 24 престола ще са също първи, втори, трети, четвърти и едва накрая ще са 24.

Но същевременно ще е, както в един роман. Разбира се, че в романа героите последователно се разгръщат, последователно встъпват или излизат от повествованието, но онзи, който знае целия роман, знае и цялата тази последователност. Във всеки един момент (поне откакто тя е завършена, а романът е написан) той я знае цялата. Ето защо цялата тя – която е последователност от встъпване и излизане на герои, от встъпване на събития – е в ума на автора („горе“) винаги. Онези, които постепенно идват от своите дни, за Онзи, Който държи книгата на дните, винаги вече са дошли. И са дошли, разбира се, от своите дни, последователно – един от първия, друг от втория, трети от третия, та до единадесетия и дванадесетия…

Така, както от своите дни са в ума на писателя, който е написал романа, героите и събитията му (но макар те да са там „от своите дни“, те всичките, във всеки един момент са в ума му), така е и у Бога. И понеже Той е не един „относителен“, а един абсолютен „Писател“, то в Него винаги вече всички от своите дни са. Затова тварното обкръжение на престола е вечно, макар да е вечно представителство на историческото човечество. Апостолът вижда представителите на човечеството във вечността и вижда края на историята, от която всички винаги са дошли вече там горе.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора