Начало Галерия Видения по Рупчев
Галерия

Видения по Рупчев

3430
Мария Ландова, снимка Антонио Георгиев-Хаджихристов

Времето в поезията му е от друго измерение – то е психологическо време, а не историческо, още по-малко политическо. Друго пространство, „което трябва да бъде избродено“. Това е глаголът, ключовият глагол е „бродя“.

„Инстинкт за НЕприспособимост“ е проект, който през последните години те е погълнал изцяло. Защо точно Георги Рупчев? В какви точки се пресякохте, за да започнеш това пътуване в неговия свят?

Открих поета Рупчев случайно, малко преди 1989 година. Беше ветровитото време в очакване на Промяната. Сдобих се с малка книжка – нещо като притурка към самиздатското списание „Мост” на Едвин Сугарев – заради илюстрациите на Николай Майсторов. Като я разгърнах, бях пометена от поразяващата сила на поезията в нея. Да срещнеш Рупчев директно в „Смъртта на Тибалт” е все едно да научиш за вятъра през урагана. Беше ми трудно да я „поема“ тази поема. Тя беше и продължава да бъде емоционално и интелектуално предизвикателство към моите, към „нашите възможности“. Тази извънмерна поезия беше побрана в невзрачна книжка – 1/2 от А4, отпечатана на ксерокс. Четенето ми причиняваше световъртеж от пропастите, в които пропадах или се завихрях нагоре. Върти те шеметно и внезапно те връща в бита, колкото да си избършеш очилата, и отново те повлича с убийствена, но овладяна мощ, за да останеш жив сред отломките на досегашните ти представи за живота и изкуството. Няма как да не говоря емоционално за тази „близка среща от третия вид“ – първата ми среща с явлението Рупчев се оказа челен удар. Втората „пресечна точка“ не беше случайна, а направо мистична, когато научих, че вече 20 години живея на неговата улица. Разминаваме се с него в паралелните пространства по нашата обща улица и се срещаме във вакуума на нощите, когато рисувам.

Въпреки че сте родени по едно и също време, ти не си познавала лично с Рупчев. Това засили ли твоя интерес към него като творец? Какво откри за себе си, докато проучваше детайли за живота му?

И за мен си остава необяснимо, как така не го срещнах тогава, докато той е бил сред нас. В същите компании, на същите екзалтирано-алкохолни купони, в които се спасявахме взаимно от неизвестното, което предстоеше. А може и да сме били заедно на големия купон с маски, когато никой не беше това, което е. Рупчев, макар и вече болен, много е обичал купоните. Сам е организирал маскени балове във възпятото от него ателие на семейство Дворянови. На един такъв купон той сам изгаря сламено чучело, маскирано като него. Символично аутодафе на кладата на „нашите евтини ереси“. Всъщност той е бил участник, но повече наблюдател на случващото се по площадите. Силната му интуиция и познаването на тъмните дебри в човешката същност са го поставили в една отстранена позиция на скепсис към инфантилната еуфория, с която нашето поколение се беше увило презглава и подскачаше по площадите. Продължавам да се питам, какво щеше да бъде различно, ако го познавах лично. Със сигурност щеше да е страхотно да съм общувала с него. Във видеозаписите, които направихме на хора, които по различен начин са били свързани с Жоро и в различна степен са близки с него, се вижда как за тях да са допуснати е дар свише. За всеки един той е бил и продължава да бъде значимо събитие в живота му. Всички разказват за неговия характер, талант, интелект и ерудиция, за ярката индивидуалност, за любовта му към литературата, музиката, театъра, киното и художниците, към семейството и приятелите, а също и деликатно за неговия кръст – болестта. Говорят емоционално, през сълзи и през смях, но никога кухо патетично като на конференция – панихида. Той не е допускал това и в най-трудните моменти. Докато ги снимахме, имах чувството, че разказвайки за него, те го виждат – така блестяха очите им. Завидях! От друга страна, ако бях една от „братството Рупчев“, ако го познавах, щях да живея със съзнанието, че съм много малка пред личността му и никога нямаше да дръзна и да тръгна към този проект. Моето общуване с поета е възможно единствено през неговата поезия и точно там го чувствам особено близък. Там всичко е чисто. Въздухът ни отдалечава от профанното – от жестоките капани на плътта и терора на битието. Само там сме свободни.

През май и септември откри две изложби – „Зоната“ и „Черната кутия“, инспирирани от поезията на Рупчев, труден ли се оказа мостът между визуалнато и поетичното? Как прие публиката тези твои експерименти?

Изложбите всъщност са четири. „Зоната“, в галерия Depoo, беше по едноименното стихотворение, посветено на земетресението в Стражица, но визиращо текущия Апокалипсис, в който живеем. Втората – „Рупчев през границата“, се състоя през юни пред невероятната публика на българите от сръбското градче Босилеград. Показах част от моите работи, както и кратък филм с актьорите Ели Колева, Йордан Ръсин и Неделин Найденов, как четат стихове пред група незрящи, които не знаеха нищо за Рупчев. Избрах да снимаме реакциите на незрящите, защото неговите стихове раждат образи – релефни, чувствени. Беше вълнуваща за тях тази среща – и за незрящите, и за актьорите. Автентично преживяване. Още по-развълнувани бяха хората от Босилеград, които за да стигнат до мястото на събитието, преминаха през стени от вода – страшен потоп се изсипа тогава. Оставихме им стихосбирки и съм сигурна, че ще ги четат. Третата е голямата изложба „Черната кутия“ в СБХ, зала 2А на Шипка 6. Името „Черната кутия“ избрах не само поради черните стени на залата, но и от Черната кутия на личната пишеща машина на поета. В тази кутия е била затворена повече от 25 години. На 2 септември – рождения ден на Рупчев, машината напусна своя затвор и излезе на светло. Пишещата машина с оригинала на стихотворението „Голямата земя“, излизаща от валците, бяха центърът на експозицията. Заедно с Голямата книга на болката, в която нарисувах пътя на поета през болестта, в сянката на предизвестената смърт. „Голямата земя“ е поемата, която отключва безкраен поток от видения в мен, и никак не мога да спра да ги рисувам. Другото стихотворение, което ме пронизва със силата си и също звучи брутално актуално, е „Войската на победените“. Това беше мотото на четвъртата изложба – в Сливен, в началото на октомври. И там зрителите видяха пожълтели машинописни страници – оригинала на стихотворението с ръкописни корекции от автора. Там също звучаха стихове и пак подарих стихосбирка на Общинската библиотека. За мен беше голяма емоция да видя електронните си рисунки извън екрана на компютъра. Те наистина въздействаха по друг начин, като придобиха материалност и мащаб. Видях и реакциите на публиката. Беше вдъхновяващо.

Мостът между визуално и поетично? Рупчев изобщо няма нужда от мост и посредници. Неговата поезия сама по себе си поражда визии и не търпи илюстративност. Това, което правя, не са илюстрации, не са и експерименти. Това са виденията, които ме изпълват дълго, след като съм чела тези стихове. Те оставят в мен тактилна следа. Бродят като демони в съзнанието ми и ме заставят да рисувам. После ги обработвам в компютъра – често ги третирам яростно, докато се доближа до вярното усещане. То е процес, който увлича, като пътуване на място с Рупчев. И веднага ги качвам във Фейсбук. Там е голямата случайно попаднала аудитория, която ме интересува. Сякаш се случва едно абсурдно ритуално, полутехнологично и полумистично общуване с него и поезията му пред погледите на непознати.

Без съмнение, Рупчев е поет от световна класа, каква е причината той да не е добре познат извън страната ни? Единствено липсата на преводи ли прави големите ни поети до голяма степен маргинални за световната литература?

Според моите наблюдения поезията на Рупчев се явява маргинална не само за световната литература, но и спрямо литературните реалии у нас днес. Това е и причина да се захванем с кампании от типа да има улица на негово име в квартала. Такъв е и смисълът на моя проект – да съживим паметта. Защо не го превеждат? Поезията на поета, който е превел за нас „Песен на песните“, Ленън, Елиът, Гинсбърг, Ахматова, Гумильов, Бродски, Хармс, Окуджава… Неговата поезия все още си седи окована зад желязната завеса. Вероятно причината е същата, поради която от 10 години не са го издавали у дома. Мога само да предположа и/или да отговоря банално. За малките езици – знаем. Трудно е. Но съм убедена, че това е въпрос на държавна политика. Вече от доста време сме в ЕС. Езикът ни е официално европейски и литературата ни също. Защо тогава се прави малко в посока на литературен „износ“ извън обичайните заподозрени, които сами организират своя пробив на външните пазари? А за Рупчев?! Кой ще се погрижи за това неговата световна поезия да стигне до света? Какво правят стотиците чиновници от институциите, менажиращи изкуство? Цялата активност е оставена на самите автори и преводачи, на тяхната енергия, амбиция и контакти. А кой ще се ангажира с Рупчев?! Може би е нужно да се направи фондация. Знам, че има спорадични преводи на английски, френски, испански, унгарски и гръцки, повечето за специализирани академични издания или предоставени за вътрешно ползване на чуждестранни издатели – евентуално да проявят интерес и да поемат инициатива. Защо не е станало? Ами първо това са отделни, частни почини на семейство и приятели – неподкрепени от държавна институция. Второ, можем само да гадаем какви са били като качество тези преводи на приятелски начала. Но дори да са били чудесни, може ли от 2–3 стихотворения и най-добронамереният издател в чужбина да си състави мнение, след като този поет: не фигурира в „краткия списък“ на избраните в собствената му родина, не се изучава в училище, няма сериозни монографии за него и 20 години след смъртта му все още липсва сборник със събрани съчинения. Кой би рискувал да го издаде?!

Определят поезията му като насъщна, неповлияна от политиката и временните социални явления, въпреки всичко само тесен кръг читатели се интересува от творчеството му. На какво отдаваш това отдръпване от „високата поезия”?

Че поезията на Рупчев е насъщна го твърди Едвин Сугарев. За мен лично тя е такава: насъщна и проста като хляба. Разбираема и въздействаща. Не е елитарна като форма – тя е елитарна като взискателност към духовната същност на изкуството и към истината. Но как да го четат, когато от 10 години не е издаван, а дъщеря му изкупува книгите му от кашоните за 2 лева по улиците. Целта на проекта „Инстинкт за НЕприспособимост“ и на цялата тази кампания е да хвърли камък, да разклати спокойното съществуване на хората от новото литературно статукво. Там явно не е отредено място за него. Рупчев остава във фризера на забравата, обречен да бъде вечният, митичен гуро на тесен кръг поети – съзаклятници. Но от гледна точка на истинския, пълнокръвен литературен живот на поезията му той е в позицията на персонажа от „Смяна на нощната стража“. Мъжът, който излиза от рамката на картината, в която е заключен и вече цяла вечност ни наблюдава от прозореца. И ни чака в мрака. Той продължава да е „силният на нощта“, който никой не желае да извади на светло. За него сякаш стражата не се е сменила. Изглежда опасен за някого и подобно на духа от бутилката ще разруши удобното съществуване в зоната на комфорта. В зоната на посредствеността.

Харесва ми си да мисля, че в резултат на това раздвижване към края на годината ще бъде преиздаден преводът на Рупчев на „Песен на песните“ от издателство ДА. Едвин Сугарев работи над пространно изследване на поезията на Рупчев. Владимир Левчев обеща пред камерата да преведе на английски „Смъртта на Тибалт“, а Анжела Родел да му помогне в това дело. За пълни събрани съчинения на стихове, преводи и статии още не съм чула. Затова ние от зоната Рупчев продължаваме да чакаме. „Само чакаме. Чакаме само“, както завършва „Зоната“.

Как да четем Рупчев в новия контекст на войната, която вече е част от наратива на нашето ежедневие?

Откакто започна войната, в главата ми не стихва да кънти „Войската на победените“ – за убийците, които винаги някому са нужни. Но войната не е разказ. Разказ е животът. Войната е смърт. Краят на разказите. В сливенската изложба показах 19 визии, породени от това стихотворение, колкото са и строфите в него, както и Голямата книга на болката. Във „Войската на победените“ Рупчев прави дълбока дисекция на агресията като самозареждащо се зло – перпетуум-мобилето на войните. Текущата война беше започната от победена войска, съставена от наемници и мародери, толкова добре описани в стихотворението.

Още приживе Рупчев се превръща в говорител на своето поколение. Сред морето от „аз” сякаш все повече ни липсва това негово „ние”, имаш ли и ти такова усещане?

Много точен е анализът му за нашето поколение, родено през 50-те години на миналия век. Той го нарича „поколението на страстното разпиляване“, „полупризвани и полусвидетели“. Това поколение си остана полу-полу. Полу „аз“ – полу „ние“. Поколение, разпнато и разпиляно между живота в блатото и мечтата за света. По време на промените бяхме на „жизненото поприще в средата“ и така не успяхме да изпълзим от разкраченото положение между двете епохи. Изживяхме младостта си в пасивна съпротива – полукомсомолци в дънки и полухипари с пионерски души. Тогава се противяхме на някакво натрапено ни „ние“, което се опитваше да се еманципира в някакво плахо, далеч не радикално „аз“. Заниманията ни след промените бяха главно да разградим старото, но не и да мислим за новото. Бяхме нефелни да изградим нужната визия за бъдното. И вече сме се отказали. Нашето „ние“ е съставено от пречупени аз-ове и си остана инфантилно в порива си за промяна. Увехна преди да съзрее. Новото поколение – създадено от нас и въпреки нас – е егоцентрирано. Те сякаш нямат исторически травми за преживяне като нас. Живеят и се занимават със себе си. И са себе си. Те са Аз, който е самодостатъчен, но също така са достатъчно умни и прагматични, за да се съберат в Ние, ако се налага. В този смисъл новото поколение най-вероятно няма точните антени за Рупчев. Не са подготвени за такава силно емоционална и мащабна поезия – предполагаща дълбока, не епидермална емпатия към големите колизии в човека, времето и света.

Приспособимостта като начин за обезличаването на твореца, срещу какво се бореше Рупчев?

Поезията е самоубийствено занимание, според Рупчев „инстинкт, обратен на инстинкта за самосъхранение“. „В поезията истините не се променят особено с времето“, казва той в интервю. Тоест не се налага непрекъснато да се пребоядисваме. Времето в поезията му е от друго измерение – то е психологическо време, а не историческо, и още по-малко политическо. Друго пространство, „което трябва да бъде избродено“. Това е глаголът, ключовият глагол е „бродя“. Георги Рупчев живя в силно политизирана епоха, но не допусна и следа от политиката в поезията си. Не направи компромиси – не възпя комунизма, но не написа и клетви срещу него. Той се занимаваше с универсалните проблеми на човека, извън и въпреки средата, която ти предлага изкушения и която те наказва, ако ги откажеш. „Поетът никога не може да бъде свободен, ако си мисли за властта и какво ще му се случи, ако каже, напише или направи дадено нещо. Това е усещането за несвобода, от което страдахме преди, ако мога да направя вододел между тази комична дата 10 ноември – преди нея и сега, защото тя наистина е комична.“ Най-голямото зло за Рупчев е автоцензурата, независимо в коя епоха се случва. Личният отказ от свободата обезличава човека. Такъв човек може да бъде само чиновник, а не човек на духа.

Нека вземем един цитат от поемата „Голямата Земя”: „Повече бяхме, все по-малко оставаме”. В днешно време хората на духа изчезват с все по-бърза скорост, мислила ли си какви човеци ще обитават Голямата Земя след години? На кого ще я оставим?

Това е много важен стих, който продължава така: „Често изчезва по някой, но нали за това бяхме тръгнали“. Това е битката. Оповестената битка за живота. Изчезването е част от играта. Земята не ни принадлежи, за да я включим в завещанието си. Наши са само нашите постъпки. Само тях завещаваме. Ние принадлежим на Земята и тя ни отвръща със същото, когато я нараняваме. За мен е истински културен шок да допусна, че в новото хилядолетие на науката и технологиите има хора, които я смятат за плоска. А Рупчев продължава: „Всеки сам в своята тайна изчезва и ние се питаме де се е дянал. Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?“ Ето, самият поет е умирал физически безброй пъти и по особено болезнен начин, защото тази негова болест е разтегната във времето смърт. Сега сякаш сме свидетели и на бавното умиране на поезията му. Незабележимо и още по-коварно. Този стих дава и отговор на въпроса ти, кой ще остане да броди по земята, когато умре за последно и последният човек на духа: „Още бродиме там – още хора, но вече без сянка, още бродещи, но не оставящи диря“.

Въпреки тази апокалиптична картина ми се иска да допуснем и друг сценарий. Работя с чудесни млади хора, с деца. Мисля си, че все още имаме шанс те да оставят своята видима, добра диря по голямата Земя. Те са на ход. И дано приспособявайки се в битката за оцеляването през бурите, които ни застигат, да остане като компас верният инстинкт на духа – инстинктът за НЕприспособимост.

Връщам те към проекта „Инстинкт за НЕприспособимост“, след литературната дискусия се състояха студентски конкурс за есе и поетичен пърформанс. Как младите приемат поезията на Рупчев? Успява ли поне за малко да ги изведе от транса на високите технологии и социалните мрежи?

Вече стана дума за прагматизма в чувствата на новите поколения като цяло. Също, че поезията на Рупчев не се движи по хребета на линейното време. Тя е като защитено, постоянно, макар и скрито място с интензивно лъчение, към което жадните се устремяват като към извор, независимо кога са родени. И съвсем младата авторка на награденото есе Даниела Цочева, и моите студенти, и студентите на проф. Иван Добчев от НАТФИЗ, които прекараха близо час в изложбата. Всички те са родени след смъртта на Рупчев. И всички те откриха в „Черната кутия“ своята пътека към поета и поезията му. Тези млади хора също бяха поразени и омагьосани, като мен някога със самиздатската книжка. За тях мога отговорно да потвърдя, че са спечелени за поезията на Рупчев. Завинаги.

На финала, разкажи ми повече за документалния филм, посветен на живота на поета, на какъв етап е и какво да очакваме от него?

Да говоря за филма, който продължава да бъде мечта, е още много рано. Тази година минава под знака на проекта „Инстинкт за НЕприспособимост“, финансиран от Национален фонд Култура. Включва изложби, видеозаписи на спомени, рецитации, пътувания и срещи, рисувана Книга на болката, и разбира се, всичко това представлява проучване – подготовка за филма. Благодарение на този проект цяла година почти денонощно живях с мисълта за Рупчев. Откривах го в думите и емоциите на хората, които са го познавали. В очите на тези, които са го обичали. Срещах се с хора като мен – свързани с поезията му. Стари и млади, с различни професии, от различни места. Рисувах и се вчувствах отново и отново в неговия поетичен и житейски свят. Надявам се, че вече съм узряла да се захвана със сценария. И в същото време съм затънала във всичко това и рискувам да се удавя. Вцепенявам се пред отговорността, която поемаме с режисьора Борислав Колев, тръгвайки към този необикновен поет и неговата мощна поезия. Филмът не трябва да бъде нито канонизиращ, нито делничен и банален. Засега знам какъв не трябва да бъде. И също, че трябва да има филм за този огромен поет, но опасността да се провалим пред паметта му също е огромна. Летвата е много високо. Доста над „рамките на нашите възможности“. Но ние ще опитаме.

Мария Ландова е художник, арт журналист, арт педагог. Продуцент и сценарист на документални филми. С голям опит в работата си като преподавател по изобразително изкуство – директор на Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“ (2002–2010). Автор на текстове за изкуство, автор и сценарист на образователното предаване за визуални изкуства по БНТ „Нарисувай ми овца” (2000–2002), автор на идейната концепция и ръководител на Лятната академия за деца към Националната художествена академия. Автор на мозайки и витражи в обществени сгради. Илюстратор в периодичния печат. Колумнист във в. „Капитал”, сп. „Сега”, сп. „Паралели”, „Литературен вестник”, с множество публикации в сп. „Лик”, сп. „Тя” и вестниците „Култура”, „Стандарт”, „Сега“, „Век 21”. Управител, продуцент и сценарист на продуцентска къща „Прожектор”. Сценарист на 15 документални филма за хора на изкуството.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Работи като журналист и фотограф. Носител е на множество отличия от български и международни конкурси за хайку, поезия и кратки прози. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация „Frogpond“, Световния хайку клуб „World Haiku Review“ и др. Съставител е на първия учебник по хайку на български „Основи на хайку“. Текстовете му са превеждани на 17 езика. Автор е на книгите „Снимки на деца“ (2010), „Енсо“ (2012), „Фи“ (2013), „Германии“ (2014), „Обратно броене“ (2016), „Продължаваме напред“ (2017), „Комореби“ (2019), „Писма до Лазар“ (2019).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display