Книгата на проф. Георги Каприев „Византийски етюди” излезе няколко месеца преди честванията по случай 25-годишнината от създаването на специалността „Философия на Средновековието и Ренесанса” в СУ „Св. Климент Охридски”. Прочее, българските медиевисти имат още два повода за празник – 30 години от началото на Лятна философска школа в Елена и 20 години от излизането на първия брой на алманаха „Архив за средновековна философия и култура”. И ги отбелязаха на 1 декември с подобаващо тържество. На което отчетоха и свършеното, сред което свършено е и, разбира се, книгата „Византийски етюди”.

Май не бива да казвам книгата, защото така излиза, че тя си е някакво самостоятелно томче, без предишни връзки и комуникации. А изобщо не е така, „Византийски етюди” е просто точка със събрани статии от дългия континуум научни занимания на проф. Каприев, свързани с византийската философия и с философията във Византия. Двете не са едно и също, специална студия в сборника обосновава дистинкцията – „Философия във Византия и византийската философия”. Всъщност, всички студии в томчето са специални – не заради друго, а защото са един вид оформяне на академична дисциплина. Както сам отбелязва Георги Каприев в предговора към книгата: „Ако първият цялостен курс по византийска философия стартира през 1999 г. (и то тъкмо в Софийския университет), сега такива курсове имат място в учебните планове на множество университети не само в културния кръг, исторически повлиян от византийската цивилизация, но и в Централна и Западна Европа, както и в Северна Америка”. Иде реч точно за оформителство, за конструиране, ако щете, на един цялостен научен и академичен корпус, доскоро обикновено оставян без живо внимание, отбягван с пренебрежение от университетските и хуманитарни среди. И тъкмо в това е ценността на сборника: той показва как с упорит труд и със съсредоточено усилие се гради научна дисциплина, как за нея се извоюва територия, постепенно и не без съпротиви превърнала се в безспорна. „Византийски етюди” са, тоест, продукт, но и детерминатор на едно стриктно проучване на приноса на интелектуална Византия за тезауруса на световната хуманитарна и философска култура.

Такова утвърждаване не може да стане без сравнение. Без сравнение с други, синхронни на византийското любомъдрие, интелектуални практики. Ценно е да бъде, защото спецификата на източноромейската мисъл е съвсем различна от занимаващата се със същите проблеми, но по съвсем инакъв начин западноевропейска схоластика. Ето защо една подобна книга не може да мине без предупреждения като следното: „Тъкмо опитите схоластичният образец да се припише на византийската култура като иманентно валиден за нея са основният източник на погрешните тълкувания, имащи и до днес място в нашата изследователска област”. Просто трябва да се знае: Византия има свой собствен философски облик, който макар и да се оглежда в западните си „колеги”, все пак не може да се сведе до тях, не просто погрешно – архи-сбъркано ще бъде, ако се свежда до тях. Имало е контакти, имало е сблъсъци, имало е дори сътрудничества, но всички те са обагрени с едно уникално византийско мислене, по въпроси, които единствено то – именно по силата на своята уникалност – е способно да постави: „Енергийното учение стои в ядрото на многообразните проекти в областта на византийската философия”, подчертава проф. Каприев, след като малко преди това е дал свое определение на тази „византийска философия”: „Под „византийска философия” разбирам, напротив, тенденциите, различаващи се от западните традиции с това, че слагат по-интензивно ударението върху динамиката на битието. Те издигат за най-първи предмет на философското мислене не същността, субстанцията или биващото във и за себе си, а неговата действителност, неговите действия и движения и в този смисъл неговото съществуване, чрез което именно може да бъде познавана и същността му. Това особено нюансиране на централната метафизична проблематика разглеждам като специфичен принос на философската култура във Византия”.

Този специфичен принос в своето време не би могъл да остане безучастен и примирен към опитите да бъде изличен и дори претопен от все по-набиращата мощ Западна Църква. Съвсем не на празно място идва констатацията, че: „Цялата след-Константинова история може да се тълкува, не на последно място, като история на напреженията между Изтока и Запада. Знаменателно е, че в почти всички случаи на остри конфликти като доминиращи се привиждат политически мотиви, докато решаващите основания са културните и манталитетните различия”. Тези културни и манталитетни различия обосновават реалната ситуация на наистина тънката линия между Рим и Константинопол, определяща европейското интелектуално състояние „като културна елипса с два фокуса”, но линия с пропускливост, която би било твърде оптимистично, ако я наречем еластична. Напротив, това е тънка линия, но тук-там със съсиреци, които пречат на едно повече изпълнено с взаимно разбиране теоретично общуване. Не че не го е имало, но то е сякаш плод повече на индивидуални усилия, отколкото на общозначимо намерение, най-вече, както посочва Георги Каприев, „след 1204 г. и особено след 1368 г.”, когато „личния[т] интелектуален диалог” се превръща във „фактически единствената форма на позитивното и продуктивно контактуване между мислителите на Изтока и Запада”. Естествено, тук не би трябвало да отминем едно друго, много ценно наблюдение на проф. Каприев, че: „Във Византия, би могло да се каже, има толкова философии, колкото и философи”. Той го отдава на „непоправимия индивидуализъм на византийските интелектуалци” и отчита като знаково в тази връзка разпространеното широко самоизтъкване от тяхна страна, че „нямат учители”. Поради същата причина, вероятно: „Във византийския културен кръг няма някаква специална философска институция и не възниква никаква школска философска традиция”.

Толкова по-учудващо е в този „византийски” контекст на българската култура и хуманитаристика обстоятелството, че проф. Георги Каприев не само при всеки удобен случай подчертава значимостта на своите учители за собственото му научно развитие, но и изтъква непрестанно принадлежността си към българската философска медиевистична школа. Защото аз няма да се уморя да повтарям: ако днешна България има някакъв принос за световната хуманитарна научна мисъл, то това е изградената интелектуална школа от българските медиевисти, може би единствената школа в сградата на българската философия. Георги Каприев е отдал съществена, дори бих казал изключителна лепта, за да се случи тя, и неговата книга „Византийски етюди” е поредният му актив в това случване. Който, убеден съм, няма да е последен…