След като голяма част от света дълго време живя под мотото „Остани си вкъщи, спаси животи”, започна и по-конкретното обсъждане на последиците от тази невиждана досега в такъв мащаб акция. Какво ще се прави занапред, защото няма как, натрупаните загуби трябва да бъдат компенсирани, за да може спасените животи да продължат да се живеят.
Когато се разпределят средства за пострадалите, възниква въпросът кои от тях имат приоритетно значение, къде непременно трябва да се помогне. Надеждата на културния сектор е плаха – по съвсем разбираеми причини той би се наредил най-отзад на опашката. Щом Папата прекара сам Великден, а супермаркетите не затвориха, стана ясно без кое може и без кое не може.
Но ние не искаме просто да оплакваме нерадостната участ, сполетяла по един специфичен начин именно тружениците в духовната сфера, а да се запитаме отново какви са техните основания да съществуват. Защото се каза, че след катаклизма предстои отърсване от старите привички и ново подреждане на ценностите, като най-добре е излишното да отпадне.
В широкия съвременен смисъл на понятието всичко е култура, терминът обхваща тоталността на живота, така че която и част от него да бъде подкрепена, все ще има културна полза. Обаче точно правилният възглед, че всеки житейски детайл е елемент от някаква култивираща програма, поставя под съмнение стойността на дейците от по-тясно специализираната област на хуманитарните изследвания и изкуството. Те точно защо са ни?
Според Цицерон, за когото се смята, че е един от първите направили метафоричната връзка между обработването на земята (агрикултурата) и облагородяването на душата, има определени постъпки, съдействащи за достигането до един философски връх, който е най-високото и щастливо място за човека.
Ако такъв идеал е бил споделян в античността, то по много естествен начин духовните занимания са били органична необходимост на тогавашното общество. Един активно самоопознаващ се и самоусъвършенстващ се свят е изпитвал реална нужда от водачи по този път. Нещо повече, тези водачи са били част от цялото, в което всички са живеели заедно, а не разделени в необщуващи помежду си различни опитности, както става по-късно.
В едно свое разсъждение обаче Ортега и Гасет допуска, че, като оставим настрана опоетизиращата носталгия по онези времена, дори тогава културните уточнения, разграничения и усложнения са били в такава степен прекомерни и политически наложени, че са довели обикновените хора до отчаяние. И затова е последвал дълъг период на отказ от уважение към тукашното и посвещаване изцяло на отвъдното, където само с Божията милост и благодат душата да намери светлина и покой.
За съжаление, пак според наблюдението на Ортега и Гасет, разочарованието от дохристиянската култура не успява да роди съществуване и език от съвсем друго качество, а води до създаването отново на култура, която малко по малко възприема белезите на предхождащата я. Изглежда, че и най-искреното усилие не може да превъзмогне земните наличности и човек, ще не ще, отново се връща към заниманието със себе си и природния свят, от който не може да се отскубне.
Отскубването би означавало без социално интегриране, без размишления, без творческо разгръщане и контакти, а обратно – чрез изключване от подобни зависимости да отидеш там, където познатата култура не е могла да те отведе.
След като – извън съвсем интимните частни преживявания – лелеяното директно свързване с абсолюта се оказва непосилно, има завръщане на интереса и почитта към онези, които могат да говорят за свещената връзка, да я явяват в звуци и образи, да разказват за мъките, копнежите и стремежите на човешката душа. Тяхното умение е поощрявано главно от тези, които смятат себе си за преки продължители на божественото родословие. Официално утвърдилата се християнска култура укрепва техния властови статус.
Твърди се, че погубилата милиони хора Черна чума е дала тласък в развитието на ренесансовите мислители и артисти, защото след кризата Църквата се е нуждаела от творческо съдействие, а оредялата аристокрация е отстъпила територия на новозабогатели предприемачи – сноби, които на свой ред инвестирали в художествени произведения, съхраняващи духа, за да си набавят авторитетна легитимация, подобна на аристократичната.
Разбира се, новото време отворило възможност и за по-непосредствени масови форми на себеизразяване, но така или иначе устойчивото публично признание разчитало не толкова на народната любов, колкото на покровителската ръка.
Няколко века по-късно продължителните процеси на демократизация, рационализация и десакрализация са видоизменили нагласите в голяма степен. Има някаква инерция, по силата на която е запазено класическото отношение към собствено културните дейности и обекти, има и следи от романтическата традиция да се въстава срещу прагматично подредения свят в името на чувствената истина, но общото впечатление е за разпиляност и безпризорност на духовните занимания.
Междувременно на места успява да се установи интелектуален и артистичен елит с достатъчно голям ресурс, за да се самоокуражава, а и да убеждава околните, че е важен, защото дори когато аристократичната или снобската нишка е поизтъняла, тя може изкуствено да се заздрави по подобие на прийомите от пластичната хирургия.
Но, като изключим употребите не по същество, дали в наши дни има обективна нужда от интелектуално-артистични продукти? За какво помагат и как да им се помогне, ако има нужда?
След всичко споменато – съвсем на едро поради характера на този текст, нека да кажем и това, че културната тъкан вплита в себе си един истински парадокс. Макар и взела името си от дума, означаваща обгрижване или обработване с определена смислена цел, културата не бива да бъде обгрижвана, обработвана или подхранвана от инстанция, стояща някак извън нея самата. Ако това се случи, то води до превръщането ѝ в инструмент на тази инстанция, който не облагородява и обогатява, а подчинява и изкористява.
Проблемът е забелязан отдавна и затова се е наложило разграничението между култура и цивилизация, което посочва опасността естественият генезис на първата да се замени с изкуствените практики и стратегии на втората, които лесно се израждат и изоставят заявените добри намерения.
В този ред на мисли доказването на ползата от културните дейности в тесен смисъл, за да заслужат нечия помощ, също крие вътрешно противоречие, защото изтъкването на тази полза би означавало липса на култура. Нейната мисия се отнася до прозренията на ума и признанията на сърцето, които изразяват и запазват съкровените страни на живота, без които той губи, става неодушевен. Нарушаването на съкровеността слага край на мисията.
Не е случаен фактът, че автори, чийто културен принос е високо оценен впоследствие, не са публикували приживе. Не са малко и тези, които са обвинявани в тунеядство, защото според партийната линия не са работели всеотдайно за благото на устременото към светлото бъдеще общество. Има и такива, които са се превърнали в културни икони, при положение че са отричали наличието на какъвто и да било положителен смисъл на съществуването.
Ако се върнем към високата духовна цел, посочена от античния философ, то излиза, че към нея може да се върви по неочаквани пътища, а точно и ясно начертаният маршрут да не достига до местоназначението си. Но какви тогава трябва да бъдат политическите решения на демократичните държави, които да подкрепят културата в кризисен момент като днешния?
За описаната парадоксална природа кризите са възможност. А иначе, най-добре би било не властимащите, а тези, които са им поверили управлението, да оказват подкрепа. Като отнемат властта на злоупотребяващите с власт. Защото корупцията и липсата на свобода са истинските външни заплахи за културата. Отвътре дебнат страхът или самодоволството.
