Следя с интерес и респект текстовете на моите колеги колумнисти, защото пишат интересно, срещат се различни гледни точки, разширяват пред нас хоризонта на света. Има нещо уникално в това, че ние, няколко автори, пишем в едно и също медийно пространство, всеки на избрана от него тема, в различни жанрове, стилове, формати и въпреки това колонките, следващи ден след ден, една след друга, на едно и също място, като че ли са продължение на един безкраен текст.
Малко необичайно е, но тази седмица ще предложа текст, провокиран от колонка от миналата седмица. След като прочетох размислите на проф. Калин Янакиев „Странно” богатство, „странна” бедност” съзнанието ми дълго беше заето от темата. В неговия философски етюд са разкрити много неща на пръв поглед ирационални и парадоксални, но закономерни и верни в същността си. Не е никакво богатство извън човека това, което за човека представлява богатство. Темата е и библейска, и психологическа, и социологическа, и литературна, и още каква ли не.
Иисус Христос разказва притча за някой си богат човек, който се обличал в багреница и висон и всеки ден пирувал бляскаво и който след смъртта си попаднал в ада (Лук. 16:19-31). Също в Евангелието на Лука (19:1-10) се разказва за митаря Закхей, който бил също богат човек и началник на митарите, но се спасил той и целият му дом. В Библията са изложени много примери за богатството и за богатите, но споменавам само тези два, от които се вижда, доколко то играе важна роля в нашия земен живот, а се оказва, че е ключов фактор и за нашата задгробна участ. Няма човек, който да не знае, че на онзи свят няма да занесем нито стотинка, но въпреки това богатството е основна цел в живота на мнозина. Да, странно нещо е богатството и още по-странно нещо е отношението на човека към него.
Днес отношението към богатството е доста по-сложно, отколкото е било в библейски времена, защото съвременното общество и съвременния човек са много по-фрагментаризирани. Богатството винаги е създавало престиж, но никога не е било единствено мерило за престиж. Днес нещата са променени чрез унифициране на критериите и в резултат на това превръщането на богатството в „униформа”. Униформата от своя страна неизбежно унифицира съзнанието, това е едно от основните й предназначения. Така престижът също се унифицира и „униформеното” богатство започва да изпълнява нова функция – вече служи, за да изрази аза. Чрез него притежателят му изразява себе си, то става изразител на личността, но тъй като това изразяване става само чрез показване, то е само външно. В резултат се получава един парадоксален външен аз. Този показен външен аз се отразява като в огледало в съзнанието и най-вече в поведението и отношението на тези, към които е отправен, отразеният образ се връща обратно и този, който показва вече е убеден, че е това, чрез което се показва и дори че е това, което показва. „Униформата” на богатите служи за да улесни процеса на показване и отразяване, да направи целия процес, и показването, и отразяването, по-достъпен за хората, между които се осъществява този „обмен на престиж”.
Откакто прочетох колонката в съзнанието ми се запечата образа на „императора на кецовете”, защото днес ние сме залети с подобни рекламни слогани, обградени сме отвсякъде от подобни „императори”, живеем вече в такава модерна империя. Кецовете вече далеч не служат само за ходене. По-първата им функция е да бъдат показвани. Но не да бъдат показвани кецовете, а да се покаже този, който ги притежава, да бъде отличен от другите с по-обикновени кецове, да бъде фиксиран неговият по-висок престиж в момента, в който бъдат забелязани кецовете, с които е обут. Тъй като тяхната по-първа функция е да бъдат забелязани, кецовете вече си имат свои тайнствени особености – форма, цвят, знаци, чрез които да се отличават и чрез които в крайна степен да се отличи този, който е обут с тях. Имат енигматични кодове, които могат да бъдат разкодирани само от посветени в тяхното тайнство и така те стават сакрални знаци в една нова мистерия. В този механизъм на изразяване притежателят на кецовете вече не е просто обут в тях, дори не е само техен притежател, чрез тях, но само чрез тях, той вече е участник в тяхното тайнство. Те са скъпи – чрез това той показва, че е богат. Те са модни – чрез това той показва вкус и стил. Те са авангардни – чрез това той показва, че не е от тълпата на обикновените. Показва дори много повече от това, което аз като непосветена в това тайнство, не мога да изразя, а само интуитивно долавям. Те може да не са много удобни, но това само той си го усеща и е готов да търпи неудобството в името на престижа. И всичко това – само чрез едни кецове.
А има и много други форми на показване на себе си. Сещам се за една от най-необичайните – „Ледената кофа”. Спомняме си я, не беше отдавна, манията за показване беше завладяла и заляла света, кой ли не се заливаше с ледената кофа в името на някаква благородна кауза. Каузата съм забравила, но ледената кофа ще остане като една от най-нелепите форми на търсене на популярност, на издигане на престиж и на публично демонстриране чрез външни действия на високоблагороден вътрешен аз.
Този, който се заливаше с ледената кофа, и притежателят на императора на кецовете са едно и също лице. По тялото, в дома на този човек всичко изпълнява закодирана символна функция. Всяко копче по дрехите му говори, отправя послание. И след като всяко негово копче говори, а човекът е отрупан с неща, които говорят, той се превръща в крещящо послание, така крещящо, както са и самите реклами по телевизиите, на които уж им ограничиха нивото на звука, но продължават да са все така крещящи. Защото крещяща е самата им същност. И наистина това, с което си облечен, колата ти, жилището ти, всичките ти вещи, вече не са имущество, а послания, знаци, кодове, ориентири. Но и нещо повече от това. Всичко това вече е твоят аз, парадоксалният външен аз. Днешното общество е надскочило с едно стъпало дилемата на човешкия избор, формулирана от Ерих Фром – да имаш или да бъдеш. Днес вече се наблюдава синтез – да имаш, за да показваш и по този начин да бъдеш. Но разликата между съм и показвам е съществена и принципна – „съм” е общение с другите чрез това, което е вътре в мен; докато „показвам” е общение с другите чрез това, което е на мен, външният аз влиза в тайнствено общение с друг външен аз.
И всичко това поражда толкова много парадокси. Второто най-популярно изображение в историята на изкуството, след Леонардовата „Мона Лиза”, е „Викът” на Едвард Мунк. Преди няколко години пастелната картина постави рекорд за най-скъпо продадено на търг произведение на изкуството, като стигна до почти 120 милиона долара. Притежателят на картината показва на изложби своето притежание, чрез това изразява своя свръхвисок престиж, изразява себе си чрез притежанието си. А какво е всъщност притежанието му – екзистенциалният вик, екзистенциалната болка, екзистенциалната празнота, страданието, тревогата, колизията. Посетителят гледа болката в картината и в същото време оценява престижа на нейния притежател. О, той е много по-висок от притежателя на императора на кецовете!
Пак миналата седмица гледахме един необичаен клип на 17-годишния Крис Захариев. В Ю Тюб е гледан от над 150 000 човека. Посланието му е противоположно от това на притежателя на императора на кецовете. Петминутният клип е озаглавен „Благодарен”. В него младият мъдрец изследва богатството, успеха, престижа и накрая ненатрапчиво формулира, че ключът на щастието е благодарността – „Ако утре се събудиш само с нещата, за които си благодарил на Бог днес – какво би имал?”
„Императорът на кецовете” едва ли биха отвели своя притежател до тази формула. Той и Крис живеят в два отделни свята, а по средата между тях е „Викът”.
