Борис Христов, „Пилигрим от края на света“, Фондация „Комунитас“, 2025 г.
Надвесен над новата му книга, нахлуващият спомен ме връща в онова далечно време, когато се появиха стиховете му в сборничето „Трима млади поети“ и когато излязоха „Вечерен тромпет“, а после и „Честен кръст“. Никаква носталгия по онова жестоко време и топлото носталгично чувство по незабравимите моменти на първата ми среща с написаното от Борис Христов. Стиховете му зарадваха всички, които имаха сетива за истинската поезия. Възприеха ги като едно събитие, като явление в тогавашната литература. Своевременно се появиха ласкавите критически отзиви, но не закъсняха и недвусмислените реакции на неприемане, предизвикани най-вече от книгата му „Честен кръст“. Бях сред онези, които писаха неведнъж за творчеството му, които живяха и продължават да живеят с него. Съкровеното ми общуване с поезията и прозата на Борис Христов, случаите, когато се виждахме и разговаряхме за живота, чийто образ той пресътвори със завидното си майсторство, са сред най-скъпото в съществуването ми на човек и литератор. Стоя надвесен над новата му книга и си спомням как веднъж се разхождахме двамата по морския бряг. Беше през лятото на 1989 г., когато във въздуха пулсираха по-силно отвсякога страховете и надеждите ни за един прелом в прекалено тъжното българско битие. На брега съзрях един неголям камък, взех го и го отнесох вкъщи, за да ми напомня и сега за разходката ми с поета, за разговора, който водихме, за времето, когато още можех да се надявам така, както се надяват искащите и търсещите млади хора. Спомням си и когато се случаваше на някое приятелско събиране да чета поемата му „Честен кръст“. Спомням си и за възторга на Радой Ралин, който срещнеше ли някой свой познат, бързаше да заговори за Борис Христов. Спомням си и момента, когато узнах, че Далчев е харесал стиховете му. И още много от преживяното си спомням, защото се отнася до поета, съумял със стиховете и прозата си да ни внуши изстраданите от него истини за човешката участ, както могат да ги внушат малцина.
Мислейки сега за новата му книга, ми се ще да цитирам думите на Данило Киш, че литературата е „вик и въпрос, вечно нов и винаги без отговор“. Тя е, пак според този автор, „наблюдение на собствената епоха, на собственото време, от някаква възможна историческа перспектива, което ще рече от някакъв възможен социален и социологичен аспект, за да може чрез писането и самия акт на писането човек да се опита да открие изход от кланицата на историята, която съвсем не е „учителка на живота“, а врява и безумство, и бръщолевене на идиот“.
Точно това е творчеството на Борис Христов – „вик и въпрос“, една възможна перспектива и неговият опит „да открие изход от кланицата на историята“. Досегашните му книги са все в проблемното поле на напрегнатия размисъл за човека и съдбата му в непоносимите понякога обстоятелства на живота с неговите екзистенциални и социални модуси. Стиховете и прозата му открояват различните аспекти на човешкото съществуване в граничната ситуция, където се събират в един възел отчаянието и надеждата. Написаното от Борис Христов е образ на зареденото му с толкова неудовлетвореност и болка „защо“. Защо животът е такъв, защо тичаме подир нашата надежда и все не я достигаме? Защо „човекът вечно иска да е пръв, ала забравя,/че е наказан да протяга цял живот ръката/ и да върви – на крачка след мечтата“ („Албион“). Защо са тези обграждащи ни стени, видими и невидими, които спират полета на нашите пориви, на волята ни да проумеем смисъла на това, което е в нас и около нас? Защо го няма онзи спасителен бряг сред космоса, за който се говори в стихотворението му „Плаващ ресторант“? Защо, каквото и да става в динамичния ни свят, все една и съща е участта на човека, който „иска сам да е камшик и кон във своята двуколка“ („Човекът в ъгъла“)? Иска, а в повечето случаи не може, защото мерзостите на историята няма да му позволят. И още много са препятствията в това отношение, които поетът не е пропуснал да отбележи.
Опознаването на същността на злото, това, че бе неизменно с мисълта за несвършващата драма, наречена живот, както и неговият талант, обясняват защо е толкова въздействащ. Защо, независимо от времето, когато са написани творбите му, и от темата, до която се отнасят, те не остаряват като художествена въздейственост и проблематика. Далчев, казва, че реализмът предполага да видиш истината, но и „смелостта да я кажеш”. Да направиш това се иска от всеки, чието творчество, независимо от естетическата си специфика и тематичното си своеобрази трябва да има тази смелост и да казва истината и да търси истината. Борис Христов има предостатъчно от тази смелост. До степен, че беше опасен за властта и нейните чиновници в литературната критика. Вземеше ли перото, той искаше да ни внуши, че не трябва да се отричаме от „идеала за личностната си човечност, макар той да не се вписва в създалите се условия” (Алберт Швайцер). Без нравоучителност той внушаваше като Швайцер да не станем „човекопредмети, които позволяват да им бъде вложена душа, нагодена към масовата воля и пулсираща в такт с нея”. Такава бе и личната му етика. В стихотворението си „Стената“ поетът казваше: „И ако трябва сега да извикам свободно, извикал бих само: Аз викам.” Този вик е знаков за поезията и прозата му. Това е викът на отчаянието и на малкото останала надежда, викът заради времето с изначалната му истина, че мечтата винаги ще отминава край нас, без да я достигнем („Сърдечен удар”).
В онзи безпътен живот, в който властваха насилието и лъжата, поетът създаде своите образи на значимото, на истински човешкото.Те и занапред ще насищат живота ни с красота и окрилящ ни смисъл. Думите от неговата поезия и проза са истината за онова отминало време. Но те ще са истина и за всяко едно време, в което заради човешкото безумие се начева пак господството на лъжата и насилието, на онова, в което го няма нормалното, истинното и красивото.
А сега за „Пилигрим от края на света“. Ще напомня, че неотдавна поетът навърши осемдесет години – една възраст, повод за още равносметки, за поредното взиране в предишния и сегашния живот. Повод поетът да прибави още нещо към книгата си на спомените, на прозренията, на сътвореното досега от неуморния му дух. Книгата е своеобразен монолог, но също и своеобразно направена антология, включваща някои предишни творби. Тя съдържа и един не по-малко своеобразен разговор с поета, чиито отговори са представени с думи от собствените му творби. В книгата е намерила място и една творба, открояваща се пак с необикновеното си своеобразие. Озаглавена е „Сирнорил“. Притчовият изказ, поетичността на словото, търсещо скритата същност на нещата и явленията, словото, устремено пак към тайните на познанието – все неща, известни ни и от предишни творби на Борис Христов, и тук са отличителен, запомнящ се белег.
На едно място в книгата си поетът казва, че човекът е „забравящо животно“. Тази констатация е свързаната с многото и различни представи на поета за човека, който тъкмо защото е забравял непрекъснато в дългата си история, е допуснал тя да се превърне в „кланица“. Поради забравата, поради неосмисленото, което е преживял в собствения си живот, човекът все не може да немери себе си, да постигне автентичното си съществуване. Като едно помнещо и дирещо същество, поетът и този път загърбва примамливите изкушения на забравата. И така по един или друг начин той пише за страданието и смъртта, за преходността на живота, за силата на изкуството, за любовта, за предателството, за илюзията и надеждата, за неговите камъни, от които е способен да извлече скритата в тях мъдрост и красота… Трябва и сега да изтъкна една от най-съществените отлики в нагласата и почерка на Борис Христов. От първите му творби до поместеното в новата му книга напира чувството на една неудовлетвореност, на безпокойство, на една овладяна, но неизчезща тъга, на елегичност, присъща на онова творческо и човешко съзнание, което утвърждава чудото на живота, за да не забравя нито за миг страшните му страни, наричани от нас смърт, болка, насилие, абсурд. Навярно заради тъмната страна на човешкото ни битие поетът е включил в книгата си и записаните мисли на сина му, когато е бил дете. Мисли, плод на фантазията и въображението, присъщи само на децата. И контрапункт на тъгата, напираща от много други творби в книгата му.
И в новата му книга е диалогът между думи и образи – символни изображения, фотографии, картини, приканващи към медитация. Тук му е мястото да спомена и за другото, което е присъщо на погледа и мисленето на поета. Това е способността му да одухотворява видяното в природата и в същото време да се среща с нейното мълчание.
Споменах за разговора с поета. Разговарящият е Иван Станков, написал преди време проникновеното си изследване за поезията на Борис Христов, наречено „Сенки на думи“. Трябва да спомена и за неговата „Приписка“. Този обемен текст е вълнуващ разказ за живота на поета от раждането му до ден днешен. Неукрасените факти, преживяното, каквото е било като истина и пореден епизод в нелеката му биография, подробният разказ на основата на много документи от Държавна сигурност за неговата съпротива – и това доказва какво значи да направиш от живота си запомняща се съдба. Тези документи ни връщат към дългите години на затвора, каквато бе действителността в страната ни, към времето на доносите, на страховете, на кошмарите заради преживяното, когато са те привиквали, за да те разпитват и заплашват. Когато не си знаел, че човекът до теб, в някои случаи и приятел, е бързал да се прибере, за да напише и изпрати поредното си донесение.
„Пилигрим от края на света“, сиреч изповяданото от този пътник през времето, историята и предизвикателствата на човешкото съществуване, ни призовава, както са го правили и другите му книги, пак да се вгледаме в себе си и времето, в света и звездите над нас. Защото там са търсените отговори. И дори да не ги намерим, ще остане пак утехата на нашето надяващо се „защо“, както е в творчеството на Борис Христов. Дори само заради това трябва да му благодарим…
____________
Слово, произнесено при представянето на книгата на 4 декември т.г.
