0
3061

Вик

Привикнахме с прекрачването на границите. Медийното пространство изобилства със сайтове и телевизии, създадени специално с тази цел. Потопени в пошла среда, мнозина губят чувство за мярка. Но дори и така привикнали, полуапатични, полуехидни към уродливите ни обществени порядки, все пак у нас остава някакво място, в което пошлостта не може да нахлуе. А когато се случи, у нас остава някакъв вик – на потрес, на ужас, на отвращение, който се изтръгва от привикналите ни почти на всичко сърца.

Такова съкровено място, този вик в нас, е сакралната територия на Левски. Още докато е кръстосвал българската земя, хората, с които се е срещал, „светец го зовяха“. След като е заловен и осъден, поетът казва за неговото бесило, че по срам и по блясък то е с кръста равно. Единствен той успя в душата на всеки българин „жилище да си направи“. Често, особено когато се сблъскам с примери на отчайваща човешка деградация, си казвам, че щом като имаме и пазим паметта за Левски, значи не всичко е изгубено, просто сме черногледи, песимисти, злонамерени, зломислещи и злоречиви. И сигурно е така, защото, макар потопени в примери на крещящи безобразия, всеки ден, когато си спомним за Апостола, произнасяме името му с трепет и благоговение.

Докато пиша това, пред очите ми са репортажни снимки от 19 февруари, когато беше извършено похотливото похищение на паметта на Левски и то от самия президент на Република България, който в словото си се пита това ли е чистата и свята република на Дякона? И под формата на риторичен въпрос си отговаря, че демократската република е подменена с деспотско-тиранска система. И понеже само една политическа реч пред паметника на Апостола не беше достатъчна, той поведе политическото шествие, на което беше скандирано неговото име. Да допуснеш в деня на Левски да бъде скандирано твоето име, е наистина грозно похищение и похотливо прекрачване на границите на личното възпитание, политическата коректност и патриотичния дълг.

Спомням си как веднъж на литийното шествие вечерта на Разпети Петък след службата с опелото на Иисус Христос ние, богомолците, обикаляхме храма в дълбоко, скръбно и вглъбено мълчание с хоругвите най-отпред, спирахме се на четирите посоки, траурното песнопение също спираше, свещениците казваха молитва, прекръствахме се и продължавахме, като пазехме вятърът да не изгаси свещичките в ръцете ни. И в погребалното шествие на разпнатия Спасител, в това най-тежко, най-гробовно мълчание на света, се случи някъде пред мен две познати да се срещнат и да започнат да си приказват дори не шепнешком, а така че хората около тях да ги чуваме – щем, не щем. Колко отдавна не се били виждали, какво правели децата на едната, а на другата? а тя сменила ли си работата, наистина ли? и доволна ли била? а заплатата? наистина? почти двойна? А се оказа, че едната имала проблеми с частната детска градина на малкия си син, където направо били разбойници и високомерни, а пък на другата свекърва ѝ била получила инсулт, та не можела да става, та тя пък се била сецнала, докато я вдигала от леглото.

Не зная колко дълго може да се издържи в подобна ситуация, аз се отместих от двете приятелки, отидох на края на шествието и така успях да запазя равновесието си. Но и до сега си спомням тази случка с отвращение.

Искам да кажа, че кичът с шествието уж в памет на Левски, поведено от президента, съпътстващата го вице и присъединилата се по-късно неизменна Нинова, приличаше по своята арогантност, махленски непукизъм, по прекрачване границите на позволеното, на случая с онези две богомолки.

За какво държаха в ръце запалените свещички те? Какво осветяваха с тях? Не чувстваха ли колко неуместно и грубо е тяхното нескончаемо бъбрене в този най-скръбен, най-страшен час от световната история?

На мига след приключването на „официалната част“ президентът и придружаващия го антураж започнаха да правят селфита със своите фенове. И както подобава за селфи – щастливи усмивки, възторжени привети, празнична приповдигнатост. Нито президентът, окъпан в народната любов, нито щастливците от щастливите кадри не са усетили в каква гротеска превръщат събитието. Ако в този момент и на това място не можеш да овладееш поведението си, това е сигурен показател на дълбок фалш.

Инициаторът, който беше повел шествието в името на свободата и достойнството, е един от антигероите, който чрез алчно участие в разбойническа приватизация поругава свободата и достойнството на хиляди българи. И понеже това поругание остава безнаказано вече тридесет години, сега виждаме, че е приватизирал не само заводи, но и името на Левски, за да може да говори днес от негово име така, както управлява частната си собственост, присвоена под крилото на ДС. Неговото усмихнато лице също е на радостните селфита на фона на паметника на Апостола. Симпатизантите и гласоподавателите на президента сигурно ще нараснат, защото към тях ще се присъединят всички, попаднали в щастливите селфита, и всички, които на шествието скандираха името му.

Когато задръжките са паднали, целта оправдава средствата. Целта беше заявена в политическата реч пред Паметника. Документирана е от репортажните снимки. Сакралната територия на Левски е поругана и унизена.

За нас е останал само онзи последен вик на безсилие и потрес.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияДупки в джоба
Следваща статияЗа новата дзен книга на Людмила Балабанова