Привикнахме с прекрачването на границите. Медийното пространство изобилства със сайтове и телевизии, създадени специално с тази цел. Потопени в пошла среда, мнозина губят чувство за мярка. Но дори и така привикнали, полуапатични, полуехидни към уродливите ни обществени порядки, все пак у нас остава някакво място, в което пошлостта не може да нахлуе. А когато се случи, у нас остава някакъв вик – на потрес, на ужас, на отвращение, който се изтръгва от привикналите ни почти на всичко сърца.
Такова съкровено място, този вик в нас, е сакралната територия на Левски. Още докато е кръстосвал българската земя, хората, с които се е срещал, „светец го зовяха“. След като е заловен и осъден, поетът казва за неговото бесило, че по срам и по блясък то е с кръста равно. Единствен той успя в душата на всеки българин „жилище да си направи“. Често, особено когато се сблъскам с примери на отчайваща човешка деградация, си казвам, че щом като имаме и пазим паметта за Левски, значи не всичко е изгубено, просто сме черногледи, песимисти, злонамерени, зломислещи и злоречиви. И сигурно е така, защото, макар потопени в примери на крещящи безобразия, всеки ден, когато си спомним за Апостола, произнасяме името му с трепет и благоговение.
Докато пиша това, пред очите ми са репортажни снимки от 19 февруари, когато беше извършено похотливото похищение на паметта на Левски и то от самия президент на Република България, който в словото си се пита това ли е чистата и свята република на Дякона? И под формата на риторичен въпрос си отговаря, че демократската република е подменена с деспотско-тиранска система. И понеже само една политическа реч пред паметника на Апостола не беше достатъчна, той поведе политическото шествие, на което беше скандирано неговото име. Да допуснеш в деня на Левски да бъде скандирано твоето име, е наистина грозно похищение и похотливо прекрачване на границите на личното възпитание, политическата коректност и патриотичния дълг.
Спомням си как веднъж на литийното шествие вечерта на Разпети Петък след службата с опелото на Иисус Христос ние, богомолците, обикаляхме храма в дълбоко, скръбно и вглъбено мълчание с хоругвите най-отпред, спирахме се на четирите посоки, траурното песнопение също спираше, свещениците казваха молитва, прекръствахме се и продължавахме, като пазехме вятърът да не изгаси свещичките в ръцете ни. И в погребалното шествие на разпнатия Спасител, в това най-тежко, най-гробовно мълчание на света, се случи някъде пред мен две познати да се срещнат и да започнат да си приказват дори не шепнешком, а така че хората около тях да ги чуваме – щем, не щем. Колко отдавна не се били виждали, какво правели децата на едната, а на другата? а тя сменила ли си работата, наистина ли? и доволна ли била? а заплатата? наистина? почти двойна? А се оказа, че едната имала проблеми с частната детска градина на малкия си син, където направо били разбойници и високомерни, а пък на другата свекърва ѝ била получила инсулт, та не можела да става, та тя пък се била сецнала, докато я вдигала от леглото.
Не зная колко дълго може да се издържи в подобна ситуация, аз се отместих от двете приятелки, отидох на края на шествието и така успях да запазя равновесието си. Но и до сега си спомням тази случка с отвращение.
Искам да кажа, че кичът с шествието уж в памет на Левски, поведено от президента, съпътстващата го вице и присъединилата се по-късно неизменна Нинова, приличаше по своята арогантност, махленски непукизъм, по прекрачване границите на позволеното, на случая с онези две богомолки.
За какво държаха в ръце запалените свещички те? Какво осветяваха с тях? Не чувстваха ли колко неуместно и грубо е тяхното нескончаемо бъбрене в този най-скръбен, най-страшен час от световната история?
На мига след приключването на „официалната част“ президентът и придружаващия го антураж започнаха да правят селфита със своите фенове. И както подобава за селфи – щастливи усмивки, възторжени привети, празнична приповдигнатост. Нито президентът, окъпан в народната любов, нито щастливците от щастливите кадри не са усетили в каква гротеска превръщат събитието. Ако в този момент и на това място не можеш да овладееш поведението си, това е сигурен показател на дълбок фалш.
Инициаторът, който беше повел шествието в името на свободата и достойнството, е един от антигероите, който чрез алчно участие в разбойническа приватизация поругава свободата и достойнството на хиляди българи. И понеже това поругание остава безнаказано вече тридесет години, сега виждаме, че е приватизирал не само заводи, но и името на Левски, за да може да говори днес от негово име така, както управлява частната си собственост, присвоена под крилото на ДС. Неговото усмихнато лице също е на радостните селфита на фона на паметника на Апостола. Симпатизантите и гласоподавателите на президента сигурно ще нараснат, защото към тях ще се присъединят всички, попаднали в щастливите селфита, и всички, които на шествието скандираха името му.
Когато задръжките са паднали, целта оправдава средствата. Целта беше заявена в политическата реч пред Паметника. Документирана е от репортажните снимки. Сакралната територия на Левски е поругана и унизена.
За нас е останал само онзи последен вик на безсилие и потрес.
