„Филмите принадлежат на колективната памет на своята публика“ – каза Вим Вендерс пред българските зрители, след специалната прожекция на ремастерираното копие на „Криле на желанието“ на 11 март в Дома на киното. Ето видео от срещата.

По време на гостуването си на 22-ия София Филм Фест режисьорът представи и „Пина“ 3D, както и най-новия си филм „Потапяне“.
Трийсет години след първата прожекция на „Криле на желанието“ лентата вече е дигитализирана благодарение на фондация „Вим Вендерс“, която е и собственик на филма. И днес, оживен от технологията, върнат към черно-бялата си меланхолия, той се превръща в образ на едно колективно преживяване. От времето на онзи поетичен, сгушен в сивото си палто, упадъчен Берлин, уморен от очакване на по-доброто, спотаен в мълчанията и желанията си.

„Берлин никога не е бил моят роден град, но живях там от средата на 70-те години, преди да замина за САЩ. Завърнах се в него, след като направих „Париж, щата Тексас“. Пътувах в продължение на две години из целия свят, тъй като някак си трябваше да се справя с успеха на филма. Не е много трудно да преживееш провала, но за да оцелееш след успеха, е нужно време.
Чудех се къде да отида. Някъде, където да не се срещам с очакванията на всички, че е време на направя „Париж, щата Тексас“ 2. Ето защо реших да направя филм в Берлин, в черно-бяло. Без сценарий.

Най-голямото ми желание беше да представя Берлин по начин, по който до този момент не беше показван. Той беше един уникален град на тази планета, остров, ограден от стена. Беше меланхоличен. И в четирите си посоки заобиколен от Изтока. Бях много любопитен към Източен Берлин. Беше ми позволено да го посещавам, но не и да снимам там. Така че трябваше да се задоволя само със западната част, а останалото беше като тъмната страна на Луната.“

Как се появяват ангелите

„Дълго си бях блъскал главата с какви персонажи мога да запълня този мой Берлин. Нуждаех се от персонажи, които могат да се придвижват много и свободно. Мислех си за пожарникари, но историите им са ограничени от пожари; мислех си за пощальони, но те ходят по едни и същи места; мислех си за лекари в линейки. Но един ден разбрах, че нито един от тези персонажи няма да ми даде възможност да направя филм за цялостния облик на града.

Междувременно всяка вечер четях поезията на Райнер Мария Рилке, това беше най-красивият немски език, който дотогава познавах. Много от тези стихотворения бяха населени с ангели. Замислих се, че из целия град могат да се открият изображения, колони, статуи на ангели. Когато навлизах в тази тема, винаги си казвах: „Ти си луд“. Но нищо друго не можеше да замести тази идея, която вече се беше загнездила в главата ми. Бях обвързан с тези ангели, въпреки че, признавам си, не вярвах в тях. Мислех си също, че както в поезията на Рилке, те са по-добрите нас, че са като децата, които някога сме били и все още носим в себе си. Представях си, че един от тях може да се влюби и да стане човек, за да бъде наистина сред хората. Хрумна ми, че ангелите в своето безвремие не познават нищо физически сетивно, вкусове, цветове и допир. Ето как се роди идеята за черно-бял филм, с много малко цвят, защото когато ангелът се превърне в човек, ще усети цветове и вкусове. Така се появи и въпросът кой би могъл да заснеме този филм.“

За включването на Анри Алекан

Френският оператор е познат от класическия за историята на киното филм „Красавицата и звяра“. Вим Вендерс разказа: „Няколко години по-рано бях снимал  с него филма „Състоянието на нещата“, а скоро след това Анри се беше пенсионирал, на 80 години. Но знаех, че никой друг освен него не би могъл да заснеме „Криле на желанието“. Отлетях за Париж, не исках да му се обаждам предварително, за да го изненадам. Звъннах на вратата на апартамента му, жена му отвори, погледна ме и каза само едно: „О, не!“.

Грабнах му вниманието, щом казах, че искам да снимам черно-бял филм с ангели, а жена му се отказа и ни остави да говорим. Но преди всичко, той поиска да се обади на един човек – на три години по-възрастния от него главен осветител, с когото работеше заедно от 1943 г. и който също се беше пенсионирал наскоро. Бяха направили заедно всичките си черно-бели филми. Анри му каза: „Нямаш избор, ще трябва да снимаш още един филм с мен. После той слезе до мазето и се върна с един много стар куфар, каза ми, че не го е използвал от 1946 г., когато е снимал „Красавицата и звяра“. Куфарът беше пълен с всякакви старинни вещи – филтри, огледала за специални ефекти. Показа ми едно приспособление с лупа вътре и нещо като черен филтър. Анри ме погледна: „Това е чорапогащникът на баба ми, целият филм „Красавицата и звярът“ е заснет благодарение на него. Той е по-добър от всички дифузни филтри, които се продават днес.“ Когато започнахме снимките, си дадох сметка, че това нещо е безценно. То превръщаше всички отблясъци в малки звездички. А всяко лице получаваше нещо като специфичен ореол. Беше вълшебно да се гледа и да се снима през него.

Късно всяка вечер отивахме в прожекционната и гледахме грубите кадри. Да, това бяха най-красивите черно-бели кадри, дори не бях сънувал, че могат да съществуват такива. Анри вярваше, че трябва да има много оттенъци и отблясъци между най-силното черно и най-яркото бяло. За караваната на Марион, която е не повече от 4 квадратни метра, той ми поиска допълнително време. Когато се върнах, в стаичката имаше точно 27 прожектора…

Черно-бялото кино беше всичко, на което се бях надявал. Когато монтажът приключи и се подготвяше първата версия, тогава започна всичко…“

Реставрацията на един черно-бял филм

„Ако си мислите, че един 30-годишен филм няма нужда от възстановка, се лъжете. Оригиналната красота на „Криле на желанието“ се съдържаше в оригиналните негативи. За възстановката използвахме оригинала на Анри Алекан. Слава Богу, не режехме при монтажа, за да можем да осигурим плавно преливане от сцена в сцена, за да се случва монтирането оптически, а не химически. В този филм, съставен от седем ролки, има и цветни моменти…
Следващият момент след негативното копие се нарича интерпозитив, в него двата негатива „А“ и „Б“ се сливат в един, същото е и с цвета, няма какво друго да се направи в тази междинна фаза.
Третото поколение се състои от съчетаните негативи „А“ и „Б“ с тази разлика, че се използва цветен негатив. Проблемът с черно-бялото (особено ако има и цвят), е, че то може да бъде проявено само върху цветен негатив. В това трето поколение монтирахме специалните ефекти и надписите.
Стигаме до четвъртото поколение, отново интерпозитив с черно-белите, цветните сцени, специалните ефекти и всички титри…

Представете си една копирна машина, в която слагаш снимка и получаваш копие, след което пъхаш копието и получаваш друго копие. След всяко следващо копие си даваш сметка, че губиш по нещо от първоначалния оригинал. Всяко следващо поколение означаваше загуба на остротата на образа, на контраста и цветността…

И така шест поколения след оригиналния негатив на Анри Алекан този филм вече беше неузнаваем. Анри не можеше да открие своето черно-бяло. Невероятната амплитуда на черното и бялото от неговата лента беше изчезнала. Нито една сцена не беше наистина черно-бяла, не беше негова.

Така 30 години живяхме с факта, че нашият класически черно-бял филм всъщност не е черно-бял. И днес заемайки се с реставрацията на оригинала на „Криле на желанието“, знаехме, че ни предстои много трудна задача – да се вземе оригиналният негатив от камерата, да се сканира и да се направи първо поколение дигитално копие.
Първото условие беше да намерим всяко едно парченце от негатива, иначе нямаше да се получи. Беше чудо, че възстановихме сто процента от оригинала, оказа се, че всички оригинални ленти на негатива са запазени, нищо не е изхвърлено. Така повторихме целия процес, за да сме сигурни, че повтаряме филма изцяло. Всичко това ни отне една година. Днешният филм е сбъдната мечта на Анри и смятам, че той би бил изключително щастлив да го види.“

Берлин след Стената

„Берлин стана по-хаотичен. В началото на промените приличаше на Дивия запад, беше най-свободният град в света. В този изключителен момент от живота на града всичко изглеждаше цветно. Но си дадох сметка: Берлин се е променил толкова много, че трябва да го погледнем по нов начин. И си казах, ще е добре да бъде със същите персонажи, да ги видим преди и след. Така се стигна и до втория филм, нещо като продължение – „Толкова далече, толкова близо!“ (1993 г.). Във филма се включиха Настася Кински, Михаил Горбачов, но интересно никой не искаше да го гледа. Защото никой не искаше да гледа Берлин, след като четири години бяха гледали само Берлин. Вероятно това ще е следващият филм, който ще дигитализираме.“

Вярата в ангелите

Когато през 1987 г. снимахме „Криле на желанието“, казвах на актьорите: „Вие много, много обичате хората и аз искам да видя това“. Казвах същото и на оператора. Нужно е да гледате всичко през очите на ангелите, камерата трябва да гледа с любов. По някакъв начин тази любов трябваше да се съдържа в кадъра, подобно на любовта, с която операторът гледа съпругата си. Мисля, че както за мен, така и за оператора, за актьорите това звучеше като невъзможна задача. Но все пак в някакъв смисъл успяхме.

Както казах, филмът е направен без сценарий. Имах чудесни диалози и стихове, написани специално от моя приятел Петер Хандке, но това все още не беше сценарий… Беше толкова хаотично. Често посред нощ наистина не знаех какво ще правя на следващия ден. Изобщо не мога да повярвам, че всичко сработи. Колкото повече снимахме, толкова повече си мислех, че ангелите някак си помагат. Просто нямам друго обяснение. Нещо ми помагаше. Да, вярвам, че ангелите са наоколо. Но не съм срещал други ангели, освен съпругата ми – Доната.“

Преводач на лекцията на Вим Вендерс беше Стефан Прохоров.