Начало Идеи Актуално Виното на кръвта
Актуално

Виното на кръвта

5415
Гелий Коржев, „Пустиня“ (Библейски пейзаж), 2005 г.

Има огромна натрупана вина. Нека да не лъжем, тя е обща. Моя. Ваша. На всички и всекиго.

Твърде дълго живяхме с кражбата, с убийствата, смъртта на хора в мирно време.

Войната си сви място в сърцето ни, война на човек срещу човека.

Грабежът на мечти и на живот – приехме това за нормално. То стана реалност. Част от „прехода“.

Смъртта на тялото рано или късно заплашва да стане смърт в душата. Но понеже душата е безсмъртна, затова живеем с болката, която е симптом на заболяването.

Болестта се препредава на следващите поколения. Това сме ние.

Първо ние бяхме следващо поколение, боледуваме заради неизкупената вина преди нас. И я предадохме нататък. Как? Ето така – с непрестанните, безценни и безсмислено дадени жертви. Вината стана наша, тя е наша, непризната, непростена. И дори без особен ужас я завещаваме нататък.

Има огромна натрупана тъга в сърцата, в умовете.

В ума тя се нарича депресия. В душата – грях. В телата – смърт. Или рак.

Ние гинем – в грях, рак, депресия.

Престъплението, кражбата и смъртта са ни гост. Част от трансформацията, от периода, от епохата. Обяснихме си това и външно уж сме спокойни. Дали? 

Затова и престъплението, кражбата и смъртта станаха наше свойство. Ако растем статистически, икономически, ние растем освен другото и крадешком, престъпно и убийствено. Ако се смаляваме статистически, икономически и се проваляме – в инфлация, бедност, отрицателен прираст, – ние отпадаме пак така престъпно, поради криминална небрежност към другия и себе си.

Не обвинявайте парите или духа на времето. Парите например са невинни. Тяхната слабост, наречена инфлация, променя само нагоре цената на златото. Но ние сме слаби, не те.

Не са виновни благата, към които се стремим, за които се борим и убиваме.

Плодовете на земята са свещени, как се превърнаха обаче в отрова? Прекалихме с виното на живота, затова пиянството ни доведе тук.

Животът е замислен да е празник, не вакханалия. От оргията излизаме гузни и грозни. Убийствени.

Кръвта е във виното вече – как да пием с радост, като не знаем да не се опиваме?

Има една обща надежда. И тя е по-голяма от всички отделни обвинения. Но трябва да ги изтърпим, да ги понесем върху себе си. Надеждата, като всяка амнистия, е възможна само за признати грешки. Народът винаги има жреци, първосвещеници, „хора начело“. Веднъж са едни, друг път други. Някога служат за спасение, друг път за гибел на своя род и населението. 

Има една огромна вода и тя покрива всичко. Нарича се Потоп.

Природата ежедневно ни дава примери за индивидуален и колективен апокалипсис. Това е горчивата алтернатива на умиването на вината: отлитат потопени и присвоените блага, и откраднатият живот, чуждите мечти, които някой е ограбил от невинните или невръстните. А проклятията на бедните застигат богатите.

Камионът за боклук на времето смила в търбуха си и красиво и грозно, и презряно и прехвалено. Човешките мерки не оставят следа.

Нашата памет не очертава ясни белези, вятърът ги измита. Не завещаваме паметници, защото не успяваме нищо и никого да въздигнем до достойна висота. Не оставяме място за паметник на другия, ако ни е „никакъв“. Пропускаме, че той е всичко за нас, понеже е просто човек.

Вината е обща. Моя, ваша.

Историята ни е потънала в кръв и няма как да измъкнем от нея някакви достойни „добродетели на кръвта“, ако не пресеем настрани черните зърна на вината. Ако черпим от историята само гориво за гордост и самооправдание.

Ние сме толкова стар народ, че като библейския народ можем да кажем – преследвани сме, преселвани сме, избивани, принуждавани към отричане. Твърдоглави сме били, наказвани и спасявани и пак сме се лутали по чужди акъл и чужди царе и идоли.

И ние сме имали плен и робство като египетския плен, били сме под властта на императори и фараони, а някога и сами сме ставали техни любимци, дясна ръка на фараоните и сме давали на хората им заповеди.

Библейски народ сме, не можем значи и без някакво Обещание.

Но няма как с толкова вина и толкова малко признаване. Тя се трупа, огромна е и смазва, толкова тежка, че може да убива дори с незнанието, че я има.

А ние вече дълго живеем с нея. За някои от нас тя стана по-голямата част от живота ни.

Трябва да се отрезвим. Да разберем, че не носим на това пиене, на тази оргия, опита да забравим за отговорностите си. Пролятата кръв на живота ни вече се смеси с виното и ние пием своето осъждане.

На главната страница: Гелий Коржев, „Пиршество“, 1983 г.

Георги Тенев е роден през 1969 г. в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ” и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите „Кристо и свободната любов“ (2005), „Партиен дом“ (2006), „Господин М.“ (2010), „Балкански ритуал“ (2019), „Резиденцията“ (2020), на сборника с разкази „Свещена светлина“ (2009, отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).

Свързани статии

Още от автора